Иван Попов
Търсенето на легитимация за професионалните занимания с филология и хуманитаристика, започнало още през XIX век, по всяка вероятност никога няма да доведе до окончателен резултат. Песимистичната констатация се основава на дебатите, които породи навлизането на т.нар. изкуствен интелект в сферата като цяло на висшето образование, но най-вече в отделните хуманитарни дисциплини, както и от факта, че немалко колеги, но и по-широката общественост не се поколебаха да обявят собствено човешкия принос в произвеждането на хуманитарно знание за излишен. Дали става дума за обикновена стилова и езикова редакция, или пък за все по-засилващата се тенденция самото написване на текст да бъде делегирано на един или друг софтуер – твърди се, че „машината“ се справя едва ли не по-добре от нас именно в онези области, които са запазена територия на филологическите специалности. Разбира се, събирането и систематизацията на релевантната специализирана литература с помощта на алгоритъм е „услуга“, до която междувременно всички се научихме да прибягваме, като не е ясно дали и защо въобще тази практика следва да представлява проблем, особено в началната фаза на научното изследване. Все още обаче, поне за мен, остава без отговор въпросът с какво един създаден не от човек квазихудожествен текст би могъл изобщо да породи интерес у публиката, при положение че в случая не е налице дори елементарно съотнасяне към „разговора“, воден между участниците в литературния дискурс. Нали именно достиженията във философията на изкуството от втората половина на миналия век насам ни научиха, че езиковите структури и репрезентации са само медия, „превозно средство“, с чиято помощ се дава израз на нещо, до което авторът и читателят следва да стигнат по съвсем друг път… Не омаловажаваме ли твърде прибързано функциите, които „естественият“ интелект, за добро или за лошо, продължава съвсем удачно да изпълнява?
Ако на това място е позволена една – макар и непълна, какъвто е обичайният случай – аналогия с играта на шах и с фазата, до която тя достигна през последните около две и нещо десетилетия, въпросът дали компютърът ще измести човека е наистина ключов, особено там, където се оказва, че ИИ се справя далеч по-добре при решаване на поставяни до този момент в „аналогова“ форма задачи. И все пак… Независимо че инсталирана на най-обикновен телефон най-обикновена шахматна програма отдавна е в състояние да победи без проблеми дори световния шампион, това не доведе нито до изчезване на професионалния шах, нито до загуба на интерес от страна на публиката. Може би нови, останали до този момент по-скоро в периферията аспекти от играта започват да стават интересни сега, например фактори от рода на индивидуалния характер или психологическата устойчивост на гросмайстора, или пък зрелището, което предлага сблъсъкът на високо подготвени специалисти, изградили свой личен и неповторим стил, основан върху стопроцентово професионалния подход към шахматната материя.
Струва ми се – продължавайки с аналогиите, – че в начина, по който дискутираме въпросната проблематика, имплицитно присъства и един философски казус, чиято значимост далеч надхвърля аргументите за и против практическата полза от софтуера при създаването на текстове. В своя известен мисловен експеримент относно т.нар. experience machine американският философ Робърт Нозик си представя ситуация, в която целият положителен опит на човешката личност бива генериран не от действителното преживяване на обективната реалност, а от симулация. Без да се впускам в подробности, ще премина към извода, който гласи, че очевидно сме склонни – резонно, или не – да възприемаме света като нещо самостоятелно съществуващо и ценно само по себе си, с което си струва да се взаимодейства именно с цел достигането на индивидуално, психологическо, естетическо и пр. удовлетворение. Дори междувременно наистина да е така, че ИИ пише по-добре и по-правилно от човека, все още бихме могли да се запитаме дали наистина желаем да спрем да извършваме тази дейност самостоятелно, при положение че крайният резултат не представлява просто организиран в синтактични и свръхфразови структури езиков материал, а следва да фиксира знанието и разбирането на пишещия по един или друг научен проблем. По чисто психологически, но както виждаме и концептуални съображения има сериозни причини да се въздържим от импулса, подканващ ни да се откажем с лека ръка от хуманитарната „игра“.
В немския „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ (Frankfurter Allgemeine Zeitung – по-нататък накратко FAZ) от около година насам тече една повече или по-малко редовно подновяваща се неформална дискусия, в която се обсъждат последиците от използването на изкуствен интелект във висшето образование и разбира се, най-вече в преподаването по филологическите и останалите хуманитарни предмети. Ясно е, че студентите (в България случаят е идентичен) отдавна ползват помощта на различни програми, платформи и пр. при работата си по справяне със задачите, които им биват поставяни в хода на обучението. Затова в университетите в Германия се обсъжда например преминаването на изпитването изцяло в устна форма, за се създаде среда, в която да не е възможна външна намеса. Ролята на разказването като умение, с чиято помощ съвременният човек се ориентира в заобикалящата го социална действителност, бива изтъквана на много места именно под формата на аргумент, че собствено хуманитарните компетентности не само не са ненужни, а придобиват все по-голямо значение. Не липсват и предложения за директното интегриране на специфично хуманитарните знания в самия процес по разработването на изкуствен интелект. В чисто практически план звучи много разумно, компютърната помощ да бъде съзнателно включена в обучението, така щото да се повиши нивото на самостоятелност и критична рефлексия у студентите при боравенето с технологиите. Двама германисти от съвременното поколение, Матиас Бушмайер и Кай Кауфман, предложиха в статия във FAZ от март тази година изпитните въпроси да бъдат формулирани само и единствено върху конкретното съдържание на съответния курс, който студентите са посещавали, така че да не е в състояние софтуерът – опериращ, както знаем, с вече предоставена му информация, чийто обем обаче е лимитиран – да се превърне в автор на изискваната накрая на семестъра писмена работа. Но и при всички тези идеи и стратегии за справяне със ситуацията остава съмнението: защо въобще да продължаваме да преподаваме, ако машината показва по-добри „умения“ от професионално обучените филолози?
За разлика от технологията, всяка следваща фаза от чието развитие обхваща цялостния спектър на досегашните ѝ възможности, но и надгражда върху тях, реформирането на отколе утвърдили се културни техники и традиции е изключително трудно в практически план, особено когато престанем да гледаме на последните като на нещо абстрактно и откъснато от реалния човешки опит. Каквото и да може да прави съвременният софтуер, а той наистина е много добър при постигането на определен тип цели (например при превода на стандартизирани текстове от рода на юридическите документи), звучи, меко казано, контраинтуитивно именно в сферата на хуманитарното познание, както и по-специално в тази на филологията, да се откажем от писането, което в много отношения сродява научното изследване със случващото се в полето на художествената литература създаване на фиктивни „светове“. Исая Бърлин, който според мен много убедително аргументира в полза на фундаменталното различие между мисленето на хуманитаристите и това на „естествениците“, твърди, че именно способността за конструиране на понятиен фон, на който да бъде ситуирано индивидуалното явление, независимо дали последното е художествено произведение, историческо събитие или пък дебат, провеждан в контекста на една или друга национална или културна традиция, представлява не просто метод, а перспектива, много специфично „зрение“, което се тренира не другояче, а чрез… четене и създаване на текстове. Една такава процедура няма как да бъде формализирана, нито представена с помощта на алгоритъм, който да изброи отделните ѝ стъпки под формата на указания, с които пишещият да се съобрази – защото тук ръководният принцип е наличието у него на самостоятелно боравене с т.нар. common sense. Бърлин е безусловно прав, когато казва, че тъкмо способността да отличиш индивидуалните характеристики на предмета, без обаче същевременно да се изгубят от поглед и онези негови аспекти, които все пак го вписват във вече наличната, ценностно оцветена „мрежа“ от убеждения на субекта на познанието, сближава погледа в хуманитарното проучване с този на писателя.
На това място биха могли да бъдат направени немалко препратки от логико-методологически характер, изваждащи на преден план важността на т.нар. неформални методи на заключаване, с които си служим в ежедневието, но също така и в художественото творчество или при формулирането на различни хипотези и догадки, с чиято помощ знанието прогресира, също и в т.нар. hard sciences. Нека вместо това отново да бъде напомнено за основната роля на ценностите, залегнали имплицитно в изследователския интерес, който общността на учените проявява към един или друг феномен или проблем от хуманитарен характер. Разтълкуването на символи, с чиято помощ бива легитимирана идентичността на социални групи и колективи, реконструкцията на дебати, развиващи се въз основа на сблъсъка не просто на различни възгледи, а на мирогледни принципи – кой друг, ако не именно хуманитарните дисциплини следва да помогнат да се внесе яснота и достатъчна рационална дистанция по въпросите, вълнуващи, дали съзнателно или не, всеки един представител на високоразвитото модерно общество?
Споменатите по-горе автори очертават две области, на чиято територия изкуственият интелект все още не е в състояние да ни свърши работа. Според Бушмайер и Кауфман не съществува алгоритъм, който да помогне на читателя на художествена литература по собствен път да формира естетическо съждение – именно защото, както вече се каза, последното не представлява резултат само и единствено от прочита на даден наратив. Такова е положението и при критичното хвърляне на светлина върху онези мисловни структури, които съвременната наука за културата нарича „културна памет“. Добре известно е, че последната бива концептуализирана не просто като резервоар за информация и за устойчиви репрезентации на миналото, а като подвижен инструмент, който, в съответствие с важащите към настоящия момент дадености и проблеми, е в състояние да проявява пластичност и да се мени, преформатирайки и фиксирайки със задна дата мирогледната картина, консолидираща идентичността на социалната общност. Наистина, нещо съвсем достъпно и разбираемо – и то далеч не само за специалистите – от рода например на подкрепената с аргументи преценка кои епизоди от историята на едно общество следва да бъдат поставени в нова светлина не може да бъде обяснено и обосновано „отвън“, т.е. от гледна точка, която не е вписана в един или друг вече съществуващ културен контекст. За разлика от естествените науки, в хуманитаристиката скъсването с наивния поглед към околния свят не се изчерпва със стремежа към замяна на стихийно възникналите представи за функционирането на действителността (т.нар. folk theories) с други, по-добри и по-ефективни, а е процес, който изисква да бъде постоянно рефлектиран и легитимиран с оглед особеностите на ценностната система на общността, елемент от която представлява изследователят. А нещо такова не може да се случи на „модулно“ ниво, т.е. без да бъде под една или друга форма понятийно репрезентирано от мислещия индивид и съответно от т.нар. република на учените. Кога например ще бъде измислен софтуерът, който окончателно ще постанови дали и доколко в съвременното българско общество е все още адекватно да се използва изразът „турско робство“, или пък дали сме в правото си – тук вече имам предвид, разбира се, не само българите – да окачествяваме политическата платформа на съвременните западноевропейски и северноамерикански популисти непременно като „фашизъм“? И може ли по формален път въобще да бъде разбрана важността, която говорещите придават на подобни терминологични моменти, инвестирайки и немалко емоция в хода на водената върху тях дискусия? Очевидно е, че мисленето на homo sapiens функционира по начин, който не позволява толкова лесно да се окаже влияние „отвън“ върху базисните вярвания, към които отделната личност, но и групата, се придържат не просто по навик, а именно защото по този начин се конституира самовъзприятието им.
Заниманията с филология/хуманитаристика, независимо дали става дума за концентрираната и по думите на Сергей Аверинцев, скромна работа „при текста“, или пък за анализа и подлагането на ревизия на цели пластове от колективната памет на едно общество, по презумпция представляват много по-сложно начинание от създаването на кохерентен, на граматическо и стилово ниво, езиков продукт. Към това се прибавя, че до адекватно разбиране може да се стигне едва при разработването на онзи теоретичен апарат, позволяващ да се вкара в употреба наборът от понятия, с които на „втори“ порядък описваме феномените от света на културата. Не само би било странно да предоставим решаването на подобни задачи на алгоритъма – не се вижда основание даже да искаме да го направим.
