Димитър Камбуров
Името на Роберто Боланьо ми попадна за първи път през 2008-ма, докато работех в Пекин и все още се взимах на сериозно като позакъснял, но неизбежен бъдещ писател. Боланьо вече беше починал, а Дейвид Фостър Уолъс току-що се беше самоубил. Ранната им кончина беше оплаквана в различни епизоди на един и същ литературен подкаст, чието име не помня. Аз самият току-що си бях измислил оправдание за своето писателско закъснение – травматичната поличба, че завършекът на голямата ми литературна творба неминуемо ще предизвика свършека ми. По повод на Боланьо, починал от рак през 2003-та на петдесет, подкастърът споменаваше, че изоставил поезията, след като разбрал, че е смъртно болен. Тогава бил споходен от своенравната и леко неправдоподобната идея да осигури финансово семейството си, като мине на проза. Колкото и да е странно, той ще да е успял, първо, благодарение на „Дивите детективи“, и после посмъртно, по силата на „2666“ и на всичко останало, издадено покрай огромния успех на недовършения Opus Magnum.
Купих си „2666“ някъде през 2012-а в Ню Йорк, но така и не стигнах до нея и копието ми остана там. Откакто се изнесох от САЩ, все се канех да намеря време за Боланьо, но всуе.
Когато на 17 ноември Камелия Спасова сподели идеята на Георги Илиев първият ѝ брой на „Литературен вестник“ за 2026 да бъде посветен на Роберто Боланьо, си казах, че ще се възползвам от репресията на крайния срок – 31 декември 2025 – за да седна и прочета някакъв Боланьо. Разбира се, моментално забравих за това, а и имах да препрочитам един билюк постмодерни романи покрай един мой курс. Тъй че, когато на 28 декември Камелия удължи срока до 7 януари, за мен вече бе късно, тъй като междувременно трябваше да препрочета „Животът – начин на употреба“. Щях да мога да се захвана с Боланьо едва след 6 януари, когато щях да преподавам Перек. Въпреки това на 5 януари измолих от Камелия отлагане до петък, 9 януари, т.е. днес. В срядата успях да прочета едноименния разказ от „Кучки вероломни“, но той не ме вдъхнови. Знаех, че „2666“ е непосилно огромен. Ето защо се захванах да търся „Дивите детективи“, роман, който преди години бях започнал да чета онлайн, мисля, на руски. Оказа се, че български превод все още няма, а на английски няма свободен, освен като аудиокнига. Кой знае защо от началото, прочетено на руски, а вероятно и поради ведрото заглавие бях останал с впечатлението, че се касае за кратко романче. Когато започнах да слушам аудиоверсията му, оказа се, че изслушването му ще ми отнеме 26 часа, а междувременно имах да правя конспекти, библиографии и да посетя една лекция на философа и писателя Тодор Тодоров върху Ренесанса в семинара на вече споменатия Георги Илиев. Видях, че проектът ми да изслушам романа и да напиша нещо за него до петък е causa perduta. Все пак си го купих като електронна книга, но първите 60-70 страници, които успях да изслушам, ми харесаха прекалено много, за да пожертвам преживяването на бавното му постъпателно разчитане чрез щудиране, skimming или препускане с пропускане с цел да съм го прехвърлил, преди да седна да пиша.
Ето защо, вместо да хвърля бялата кърпа и да оповестя провала на проекта си да напиша нещо за Боланьо, реших да кажа няколко думи за първото впечатление, както и за очакването, което оставят тези първи 60-70 страници от “The Savage Detectives”, както са чути на английски, главно по време на работата ми в местния “Next Level” фитнес и в кухнята над две бързи вечери. И така, ето какво ми се случи и с какви нагласи ме остави първата една десета от книгата.
От самото начало читателят бива потопен и въвлечен в отчайващо скрупульозно вписменостения живот и свят на 17-годишен младеж, сирак в Мексико Сити, който на 2 ноември 1975-а започва дневника си със свидетелството, че е бил сърдечно поканен да се присъедини към Вътрешностните реалисти (Visceral realists). Мога отговорно да кажа, че това е едно от най-мощните начала на роман, за които се сещам. Това е първоличен разказ от най-висока проба, който си говори с този на „Спасителят в ръжта“ без пародии и пастиши, но с ясно заявено съзнание, че полето на първоличното повествование, възпроизвеждащо свидетелския глас на тийнейджър, преживяващ множество инициации и епифании, вече е белязано и някак запълнено от онова незаобиколимо присъствие. От друга страна обаче, повествователят Хуан Гарсия Мадеро (Juan García Madero) се представя като завидно потопен в латиноамериканската литература предвид навика му да хвърля имена, но изглежда откровено невежествен относно някакъв западен канон, към който се домогва, но за който така и не намира време.
Завладяващата сила на това първолично дневниково свидетелство идва от непогрешимото внушение за автентиката в гласа и изказа на този млад човек, индивидуален до сингуларност и в същото време сякаш универсално общосподелим. Особено нахалното е, че той се преживява като поет, за когото литературата е най-същественото нещо, за което си струва да се говори и живее. Авторепрезентацията му подкупва с трогателното съчетание от напористост, претенция, несигурност, неуместност и някаква чиста самоотверженост във волята му да порасне и съзрее, потапяйки се в предоставените му от случая пороци и грехове. Разказът му несъмнено оставя оня деликатен привкус на свидетелство, което, въпреки че е предназначено за лично ползване и сякаш поначало изключва чуждия поглед, е най-автентично именно в неспособността си да бъде честно и откровено именно пред самото себе си. Това интимно автогероизиране на подрастващия повествовател се оправдава от самия факт, механизъм и логика на неговото самовписменостяване: той се самооблащава като сексмашина и поетически колос (или фалос?) с наивната лековерност на млада кавернозна тъкан именно защото пише за себе си, а това вече го осъжда на повишено различие, на набъбнала другост. В същото време, при цялото си самонадхващане и самонавиване, или по-точно именно заради тях, разказвачът се представя като образцов ненадежден повествовател, еманация на несигурността, колебанието, загубеното чувство за реалност, унеса, алкохолното и/или наркотичното опиянение, гарантиращи една все по-изплъзваща се реалност. По силата на това, че младежът се преживява като поет от групата на Вътрешностните реалисти, за него външната реалност без съмнение не е първа грижа. В резултат самият той сякаш е откровено по-склонен да засвидетелства нестабилната интериоризирана овътрешностеност на случващото му се в безброя срещи, несметни разговори за поезия и секс, както и в безчетните монотонни описания на сексуални подвизи с приоритет на количеството пред качеството.
Така още от началото става ясно, че пред нас е една мащабна и всеобхватна травестия на билдунгсроман, в който порастването е молепсано да не води до съзряване, проглеждане, прозрение и зрялост, а до все нови и нови фази на самофантазиране, самооблащаване, самозаблуда и самоунищожение, които ще се отнасят колкото за младия първоличен повествовател от първата част, „Мексиканци, загубени в Мексико“, толкова и за всички последващи свидетелски гласове в издирването, откриването и унищожението на мистериозната поетеса Сесàрея Тинахеро от двамата главни субекти-обекти на разказа, Артуро Белано и Улисес Лима. Тази откровена саморазрушителност на повествователя е запечатана неумолимо от дневника му, който завладява и омайва в първите 20-30 страници и който по-нататък затъва във все по-мъчителната монотонност на каканижеща повторителност, разчитаща на все същата несигурност, обърканост, слепота и неловкост, в колкото повече безизлазни разговори, сексуални подвизи и човешки упадък да се самоартикулира разказвачът. Някъде към шейсетата страница, т.е. към средата на първата част, на читателя вече дотолкова му е омръзнало от този неумолимо монотонен глас, че не знам как ще дочакам да стигна до проветряването с новите гласове. От друга страна обаче, убийствената автентика в артикулирането на това саморазтерзаване от този откровено слаб в монотонната си повторителност разказ внушава ниво на самоубийственост, което автоматично извиква образа на Арто и визията му за необходимата саморазрушителност на автентично модерната творба в усилието ѝ да си спести автомонументализацията на високия модернизъм. Тук обаче сякаш има един следващ ход: създаване на една откровено контралитературна литература, която неумолимо отказва да се съобразява с пазарни дялове, продажби, публики и всякакви форми на гарантирана масова осъщественост. Този Боланьо от началото на „Дивите детективи“ ми се връзва с неумолимата монотонност на Зебалд, Феранте и Кнаусгор, а оттам и с големите на източноевропейската световна литература – Токарчук, Краснахоркаи, Картареску, Господинов. Наше момче е, както вече беше забелязала Биляна Курташева.
