(разказ за Хоакин Фонт, който се завръща от психиатрична клиника)
Роберто Боланьо
Хоакин Фонт, ул. Колима, кв. Кондеса, гр. Мексико, август 1987 г. Свободата е като просто число. Когато се прибрах, всичко беше променено. Жена ми вече не живееше вкъщи, а в моята стая сега спеше дъщеря ми Анхелика с партньора си – театрален режисьор, малко по-възрастен от мене. Синът ми пък се беше нанесъл в малката къща отзад заедно с едно момиче с индиански черти. И той, и Анхелика работеха по цял ден, но не печелеха кой знае колко. Дъщеря ми Мария живееше в хотел близо до Паметника на революцията и почти не се виждаше със сестра си и с брат си. Съпругата ми, доколкото разбрах, се беше омъжила повторно. Театралният режисьор излезе доста разбран човек. Оказа се бивш другар в похожденията на Бабето Сегура или негов последовател, не съм напълно сигурен, и не блестеше с пари или късмет, но се надяваше някой ден да постави такава пиеса, която да му донесе невиждана слава и богатство. Вечер, когато се хранехме, обичаше да говори за това. Приятелката на сина ми, от друга страна, почти не се обаждаше. Стана ми симпатична.
Първата нощ спах в хола. Метнах едно одеяло върху дивана, излегнах се и затворих очи. Шумовете бяха обичайните. Не, грешах. Нещо ги правеше различни, макар в началото да не успях да схвана какво. И все пак бяха различни и не ми даваха да мигна, затова изкарвах нощите седнал на дивана, с включен телевизор и затворени очи. После се преместих в старата стая на сина ми, което ми пооправи настроението. Навярно защото тя още пазеше донякъде атмосферата на безгрижно и щастливо юношество. Не знам. При всички положения за три дни стаята замириса на мен, тоест замириса на старост, замириса на лудост и всичко си стана както по-рано. Потиснах се и не знаех какво да правя. Мълчах и чаках часовете да се изнижат в празната къща, докато някое от децата не се върнеше от работа и не разменяхме по някоя дума. Понякога телефонът звънеше и вдигах. Ало? Кой се обажда? Никой не ме познаваше и аз не познавах никого.
Седмица след като се прибрах, взех да обикалям из квартала. Първо по малко – едно кръгче по околните пресечки и готово. Постепенно обаче набрах смелост и разходките ми, отначало неуверени, лека-полека започнаха да ме отвеждат все по-далеч. Кварталът беше променен. Обраха ме два пъти. Първо едни хлапетии, въоръжени с кухненски ножове. После едни по-големи момчета, които, като не намериха пари в джобовете ми, решиха да ми теглят един бой. Но аз вече не чувствам болка и ми беше все тая. Това е едно от нещата, които усвоих в психиатрията. Същата вечер Лола, приятелката на сина ми, ми дезинфектира раните и ме посъветва в кои места е по-добре да не ходя. Отговорих ѝ, че не ми пречи да ме бият от време на време. Да не би да ти харесва? – попита. Не ми харесва, казах, ако беше всеки ден, нямаше да ми хареса.
Един ден театралният режисьор заяви, че Националният институт за изящни изкуства щял да му отпусне стипендия. Отбелязахме го подобаващо. Синът ми и приятелката му излязоха да купят бутилка текила, а дъщеря ми и режисьорът приготвиха празнична вечеря, нищо че в действителност никой от двамата не умееше да готви. Не помня какво поднесоха. Храна. Аз си изядох всичко. Обаче не беше особено вкусно. Тя жена ми беше по тези неща, но нали сега живееше другаде и не ѝ беше до импровизирани вечери с нас. Седнах на масата и се разтреперих. Спомням си, че дъщеря ми ме погледна и ме попита да не ми е призляло. Просто ми е студено, казах, и така си и беше – с годините се превърнах в зиморничав човек. Чашка текила щеше да помогне, но аз не нося нито на текила, нито на какъвто и да било друг алкохол. Та продължих да си зъзна и да ям, и да слушам какво си приказват. Говореха за едно по-добро бъдеще. Говореха за щяло и за нещяло, но всъщност – за едно по-добро бъдеще. И въпреки че въпросното бъдеще не включваше нито сина ми, нито приятелката му, нито мен, ние също се усмихвахме и приказвахме, и крояхме планове.
Седмица по-късно департаментът, който уж щеше да му отпуска стипендията, бе закрит поради орязване на бюджета и театралният режисьор остана с пръст в устата.
Осъзнах, че е време да се размърдам. Размърдах се. Обадих се на няколко стари приятели. Отначало никой не си спомняше за мен. Къде си бил? – питаха. От къде излизаш? Какво ново-вехто при теб? Аз им казвах, че току-що съм се прибрал от чужбина. Че съм обикалял из Средиземноморието, че съм живял в Италия и в Истанбул. Че съм разглеждал сградите в Кайро – архитектурата там е многообещаваща. Многообещаваща? Да, много обещава ада. Като постройките в Тлателолко, но без толкова зелени пространства. Като Сюдад Сателите, но без водоснабдяване. Като Нецауалкойотъл. Нас, архитектите, трябва да ни избият. Бях в Тунис и в Маракеш. В Марсилия. Във Венеция. Във Флоренция. В Неапол. Блазе ти, Ким, но защо се върна? Мексико безвъзвратно отива по дяволите. Сигурно си разбрал. Да, разбрах, сведения не са ми липсвали – дъщерите ми изпращаха мексикански вестници в хотелите, където живеех. Но Мексико е моята родина и ми липсваше. Никъде другаде не е толкова хубаво, колкото тук. Не се будалкай, Ким, ти сега сериозно ли? Абсолютно сериозно. Абсолютно сериозно? Заклевам се, абсолютно сериозно – понякога сутрин, докато закусвах и съзерцавах Средиземно море и онези платноходчици, дето европейците толкова си падат по тях, започвах да плача при мисълта за град Мексико, за закуските в град Мексико, и знаех, че рано или късно трябва да се върна. Тогава някой казваше: абе, ти не лежа ли в психиатрията? А аз отвръщах: да, преди много години, и точно като излязох оттам, заминах в странство. По медицинско предписание. И моите приятели обикновено се засмиваха на това ми хрумване или на някое друго, понеже аз винаги разкрасявах историята с разни анекдоти и викаха: ех, тоя Ким, и тогава аз се възползвах от случая да ги питам не се ли сещат къде бих могъл да се хвана да бачкам, някое местенце в архитектурно бюро, каквото и да е, някаква временна занимавка, колкото да посвикна с идеята, че трябва да си намеря нещо за постоянно, а те обикновено отговаряха, че пазарът на труда бил много зле, че архитектурните бюра затваряли едно след друго, че Андрес дел Торо бил заминал за Маями, а Рефухио Ортис де Монтесинос си преместил студиото в Хюстън, та сам съм можел да си представя, казваха, и аз си представях, представях си и още как, обаче продължавах да им звъня и да се гавря с търпението им, и да им разказвам приключенията си в щастливата част от света.
След като добре им досадих, ме взеха като чертожник в студиото на един архитект, когото не познавах. Младежът тъкмо прохождаше и като разбра, че съм всъщност архитект, а не чертожник, му станах слабост. Вечер, като пуснехме кепенците, отивахме в един бар в Амплиасион Попокатепетъл в района на улица Кабрера. Барът се казваше Съдба и сядахме там да си говорим за архитектура и за политика (хлапето беше троцкист), и за пътешествия, и за жени. Той се казваше Хуан Аренас. Имаше съдружник, когото рядко виждах – един шишко на около четиресет, който също беше архитект, но повече приличаше на таен полицай и рядко се вясваше в студиото, та то се състоеше преобладаващо от мен и Хуан Аренас. И тъй като почти нямахме работа, а обичахме да разговаряме, изкарвахме по-голямата част от деня в приказки. Вечер той ме хвърляше до нас и докато прекосявахме столицата – като извадена от кошмар, избледняващ кошмар, – ми се случваше да си помисля, че Хуан Аренас е моето щастливо превъплъщение.
Един ден го поканих на обяд. Беше неделя. У нас нямаше никой и му изпържих омлет. Ядохме в кухнята. Беше приятно да съм там, да слушам как птиците кълват из градината и да гледам Хуан Аренас, който беше семпло момче и се хранеше с охота. Живееше сам. Не беше от столицата, а от Сюдад Мадеро и големият град понякога го объркваше. По-късно дойде дъщеря ми с приятеля си и ни завариха да гледаме телевизия и да играем на карти. Мисля, че Хуанито Аренас от първия момент си хареса дъщеря ми и посещенията му зачестиха. Понякога се размечтавах и си ни представях как живеем всички заедно в къщата на улица Колима – двете ми дъщери, синът ми, театралният режисьор, Лола и Хуан Аренас. Не и жена ми, нея не я виждах с нас. Само дето нещата никога не се получават както човек си ги въобразява и каквито ги преживява в мечтите си, та един хубав ден Хуан Аренас и съдружникът му затвориха студиото и изчезнаха някъде, без да кажат къде.
За пореден път се наложи да се залепя за телефона и да почна да искам услуги от старите си приятели. От опит знаех, че е по-добре да си търся работа като чертожник, а не като архитект и ето че скоро отново бачках здравата. Този път в едно студио в Койоакан. Една вечер шефовете ме поканиха на купон. Алтернативата беше да отида пеша до най-близката станция на метрото и да се прибера вкъщи, където със сигурност нямаше да има никого, така че приех и отидох. Събирането беше недалеч от мястото, където живеех, и къщата отначало ми се стори позната. Стори ми се, че и преди съм бил там, но после си дадох сметка, че не съм и че всъщност всички къщи от определен период в определен квартал си приличат като две капки вода, и тогава се успокоих и отидох право в кухнята да видя какво има за ядене, понеже не бях слагал залък в устата си от закуската. Не знам какво ме прихвана, но ненадейно страшно огладнях – нещо, което не ми се случва често. Страшно огладнях, страшно ми се доплака и страшно ме досмеша.
Нахлух в кухнята и видях там двама мъже и една жена, които оживено разговаряха за някакъв мъртвец. Взех си сандвич с шунка и го изядох, а после пийнах две глътки кока-кола, за да го прокарам през глътката си. Хлябът беше възсух, но вкусен, та взех още един сандвич, този път с кашкавал, и го изядох, но не наведнъж, а вече лека-полека. Дъвчех както си трябва и се усмихвах така, както имах навика да се усмихвам преди много години. Тогава разговарящото трио ме погледна, двамата мъже и жената видяха усмивката ми и ми се усмихнаха и те, а аз се приближих още малко към тях и чух какво казваха: говореха за един труп и за едно погребение, говореха за мой приятел, архитект, който беше умрял, и в този момент ми се стори уместно да вметна, че го познавам. И толкоз. Те поговориха за покойника, когото познавах, и сигурно са минали на други теми. Предполагам, защото не останах при тях, а излязох в градината – градина с рози и ели – и се приближих към желязната ограда, и се зазяпах в уличното движение. И в същия миг видях да минава старата ми импала от 1974-та, похабена от годините, с вдлъбнатини по калниците и по вратите и с олющена боя, много бавно, като в забавен каданс, сякаш е тръгнала да ме търси по нощните улици на столицата. Това така ме порази, че се разтреперих като за последно, вкопчен с две ръце в пречките на оградата, за да не падна, и вярно, успях да не падна, но паднаха очилата ми, хлъзнаха се по носа ми в някакъв треволяк или туфа, или розово храстче, не знам, само чух шума и осъзнах, че не са се счупили, и си помислих, че ако сега се наведа да ги вдигна, докато се изправя, импалата ще е изчезнала, но ако не ги вдигна, няма да видя кой кара този призрак – колата ми, изгубена в последните часове на 1975-а и първите на 1976-а. И че ако не видя кой я кара, каква полза, че въобще съм я забелязал? В този момент ме порази и още нещо. Помислих си: очилата ми паднаха. Помислих си: допреди малко въобще не знаех, че ползвам очила. Помислих си: сега усещам промяната. И да знам, че вече знам, че имам нужда от очила, за да виждам, ми вдъхна увереност и аз се наведох и ги напипах (каква разлика само между това да съм с тях и без тях!), и се изправих, а импалата продължаваше да е отпред, та допускам, че съм действал със скоростта, отредена единствено на някои безумци, и видях импалата, и с очилата си – същите, които допреди миг не съзнавах, че притежавам, – пронизах мрака и потърсих профила на шофьора с нетърпение, но и с боязън, понеже предположих, че зад волана на изгубената си импала ще видя изгубената поетеса Сесареа Тинахеро да си проправя път откъм изгубеното време, за да ми върне автомобила, който най съм обичал през целия си живот, който е означавал най-много за мен и на който най-малко съм успял да се насладя. Да, но шофираше не Сесареа. Всъщност никой не шофираше моята призрачна импала! Така ми се стори. После обаче си казах, че колите не се движат сами и вероятно тая раздрънкана импала я кара някой клет маломерен и сериозно депресиран нашенец, и поех обратно към купона с огромен товар на плещите.
По средата на разстоянието обаче ме осени една идея и се завъртях, само че импалата вече беше изчезнала. Колкото – толкоз, тука има, тука няма. Улицата се беше превърнала в здрачен пъзъл, от който липсваха доста парчета и едно от липсващите парчета, колкото и да е странно, бях аз самият. Моята импала си беше отишла. Аз, по начин, който не разбирах добре, също си бях отишъл. Моята импала се беше върнала в ума ми. Аз също се бях върнал в ума си.
И тогава проумях – със смирение, удивление и в пристъп на абсолютна мексиканщина, – че всички сме подвластни на случайността, че в тази буря всички ще се удавим и че само най-съобразителните, към които аз със сигурност не се числя, ще се задържат на повърхността малко по-дълго.
Превод от испански: НЕВА МИЧЕВА
Роберто Боланьо, Диви детективи. „Втора част. Диви детективи (1976–1996)“. Из „фрагмент 18“.
