Пламен Дойнов
Припламващите скандали в литературното поле много често са свързани с присъждането на награди. Поводите варират в широк диапазон – от убеденост сред част от публиката, че награденото произведение притежава по-малко ценни качества от неотличените, през подозрения за „договорки“ и „пазарлъци“, до нарушаване на правилото за „конфликт на интереси“ и констатиране на свързаност на член или членове на журито с наградения автор. Разбира се, най-тежкото провинение е, ако организатори и жури нарушат регламента на конкурса и го проведат, погазвайки всякакви нормативни и етични правила. Казано най-общо, скандалът може да има или да няма реални основания, но той възниква, когато във въздуха витае усещане за несправедливост.
Може би най-очевидната причина за недоволство от решенията на едно жури е констатирането на „конфликт на интереси“ при някои от неговите членове. Не става дума само за строгата правна рамка на това понятие, а за случаите с по-широк смисъл на свързаност между автор и оценител. Например, когато член на журито е издател или в по-честия случай редактор на предложено и премирано в конкурса произведение.
Да припомним, че последният подобен скандал се разрази преди две години, когато в организирания от Национален дарителски фонд „13 века България“ конкурс за Роман на годината авторката на обявената за победител книга „Вулкан“ Елена Алексиева реши да върне голямата награда, заради подетия скандал около факта, че членът на журито Борис Минков е редактор на нейния роман, публикуван от пловдивското издателство „Жанет 45“. Конкурсът трябваше да се проведе отново, но вече без книги, издадени от „Жанет 45“, откъдето решиха да не участват в повторната надпревара.
Сега, две години по-късно, случаят почти се повтори, поне на пръв поглед. В най-големия (като парично изражение на наградния фонд) национален конкурс за поезия „Иван Николов“, организиран от „Жанет 45“, голямата награда беше присъдена на Сибила Алексова за стихосбирката „Място за крила“ (2025), издание на „Жанет 45“. Като по чудо или като déjà-vu се оказа, че редактор на премираната книга е председателят на тричленното жури поетесата Аксиния Михайлова. Скандал обаче не се състоя. И с основание. Защото статутът за присъждане на националната награда за поезия „Иван Николов“ беше променен в началото на годината. Според точка 14 от този нов статут журито взема решения „с обикновено мнозинство“ и се уточнява: „В случай, че член на журито е редактор на книга, постъпила за разглеждане в конкурса, той няма право да гласува за нея. Тогава журито прилага точкова система за оценяване.“
Очевидно още през тази година тричленното жури е преминало към „точкова система“, която – макар и неразписана ясно в статута (как и по колко точки се присъждат на номинираните и пр.), не се съмнявам, че е приложена. Изобщо тук по никакъв начин не поставям под въпрос легитимността и „честната игра“ в конкурса и взетите от журито решения, нито кой колко е заслужил наградата си и пр. Важното е, че правилата са спазени. Победителят е излъчен според тях. И толкова.
Съществено е друго. Струва си да коментираме самата илюзия, че може да се регулира в статут или по друг начин ситуацията „редактор в журито“. Съмненията за пряката му и непряка намеса при определянето за победител на редактираната от него книга, винаги ще витаят – с основание или без основание. Фиктивно или не, чрез името си той е нещо като „представител“ на тази книга вътре в журито. Дори да не гласува за нея, редакторът ѝ гласува за други конкурентни книги и тъкмо с начина на упражняване на този свой вот (т.нар. точкуване) може решително да повлияе върху класирането, т.е. в полза на книгата, за която иначе не гласува. Да не говорим, че и без „право на глас“, той участва равноправно в обсъжданията на журито, при които никой не може да му забрани да настоява за безспорните качества на книгата, която негласно „представлява“. Трудностите и съмненията нарастват още повече, когато – както е в последния случай – става дума за малобройно жури (само от трима членове, т.е. абсолютния минимум) и всяко „точкуване“ преминава през сборове, деления и резултати на ръба на „статистическата грешка“. По принцип „точковата система“ на гласуване е по-подходяща за по-многобройни журита.
Разбира се, всички тези питания и подозрения могат да бъдат преодолени с един замах – да не се допуска член на журито да бъде редактор на книга, постъпила за разглеждане в даден конкурс. Дори това да се установи в последния момент при вече стартирала процедура, има изпитани начини за реакция. Например, както се случва с научните журита в академичните институции, предварително да се предвиждат резервни членове на журито, един от които, щом се наложи, може да смени журиращия редактор.
Защото, каквото и да напишем в един статут, как да обясним на публиката и на литературната общност, че точно отличената с първа награда книга е редактирана от член или дори от председателя на журито? Ще изпратим хората зад кулисите да броят точките, които е получила всяка книга? Или просто ще вдигнем рамене, защото за нас всичко е според правилата и напълно справедливо – нищо, че за хората отстрани изглежда по-скоро несправедливо и неприлично?
Да го кажа съвсем ясно: Един редактор няма място в жури, което разглежда редактирана от него книга.
ПЛАМЕН ДОЙНОВ
