Разговор на Милена Маринкова с мексиканския писател Давид Тоскана за неговия роман „Сляпата армия“
Давид Тоскана е роден през 1961 г. в Монтерей (Мексико). Автор е на седем романа и на един сборник с разкази. Носител е на множество литературни отличия. През 2026 г. получава престижната награда на издателство „Алфагуара“ за своя роман „Сляпата армия“, в който по символичен и митичен начин, чрез колективното „ние“, претворява темата за войната, властта и съпротивата през съдбата на ослепените 15 000 Самуилови воини. Председател на журито е известният мексикански писател Хорхе Волпи. Останалите му членове са аржентинската писателка Агустина Бастерика, мексиканската писателка Бренда Наваро, видни испански журналисти и общественици. Волпи изтъква, че далечното историческо събитие отразява много метафори за слепотата, за светлината на нашето време и за военните конфликти. Романът излиза през март 2026 г. в целия испаноезичен свят. Досега е преведен на 17 езика
Как научихте историята за ослепените Самуилови воини?
Беше отдавна, преди около двадесет години, от компендиума The Story of Civilization („История на цивилизацията“). Оттогава започнах да се вълнувам от съдбата на незрящите воини. Историците не разказват какво се е случило с тях след смъртта на цар Самуил. И така реших да напиша роман за това събитие. Отне ми обаче много време да разбера как да бъде разказан този роман. Успях да го направая едва когато реших да се откъсна от реализма и да създам творба, наподобяваща повече легенда. По-късно, през 2024 г., когато вече пишех книгата, в Испанската национална библиотека бяха представени множество илюстрирани страници от Мадридския препис на Йоан Скилица (Skylitzes Matritensis).
Какви паралели биха могли да се установят със сходни исторически събития в Мексико и в Латинска Америка?
По време на Конкистата, разбира се, е имало много жестокости и различни форми на изтезание, но нямам сведения ослепяването да се е прилагало като наказание. Знае се, че Хуан де Оняте отсича единия крак на двадесет и четирима индианци и дясната ръка на неопределен брой индианци. По алегоричен начин романът в Латинска Америка има прочити, в които се говори за властта и бунта, за насилието и съпротивата. Но всеки читател установява тази връзка според собствения си опит. Никарагуански читатели ми споделиха, че го свързват с настоящето; аржентинци си спомнят за диктатурата в миналото; мнозина мислят за днешните войни.
Какво предизвикателство беше за Вас езиковата бариера, докато проучвахте източниците за Вашия роман? Проведохте ли изследване в България?
Източниците за тези исторически събития са предимно на гръцки, не толкова на български език. Четох най-вече преводи на английски език и отделни преводи на испански. Първата книга, която прочетох по темата, беше „История на първата българска империя“ (A History of the First Bulgarian Empire) на Стивън Рънсиман. Запознах се, естествено, и с творбите на Йоан Скилица, на Лъв Дякон, на Михаил Псел, на Михаил Аталиат. Благодарение на хитрините на онлайн превода успях да се запозная също и с историци като Васил Златарски и Георги Николов, както и с великолепната трилогия „Самуил, цар български“ на Димитър Талев. Друга съществена книга беше „Гласовете на средновековна България: от VII до XV век“ (The Voices of Medieval Bulgaria, Seventh-Fifteenth Century) на Кирил Петков. Запознах се и с произведенията на много историци, които не се спират върху България, но изучават единадесети век. Посетих София и музеите в града и изпих много бутилки мавруд. Накрая не написах исторически роман, а творба, която се доближава повече до фантазията.
В картината „Предаването на Бреда“ („Копия“) Диего де Веласкес обезсмъртява победата на испанците над холандците през Осемдесетгодишната война и генерал Амбросио Спинола получава ключовете на града от Юстин ван Насау с жест на великодушие, уважение и благородство. Как постъпката на този победител може да се сравни с Василий II Българоубиец?
Битката при Ключ не е предаване на обсаден град, а поражение. Поведението на Василий II след капитулацията се проявява при победоносния му поход три години по-късно. Василий II е носител на жестокостта на религиозния човек. От Херодот знаем какво може да бъде поведението на победителя спрямо победения, Монтен също говори по този въпрос. Доколкото знам, цар Самуил и император Василий II никога не са се срещали лично, но Вашият въпрос ме кара да се замисля върху следното: дали български драматург не би могъл да пресъздаде тази въображаема среща в театрално произведение? Навярно среща, след като и двамата вече са мъртви.
Като се замислим за друг велик писател – Жозе Сарамаго, – как пресъздавате слепотата във Вашия роман?
В романа на Жозе Сарамаго слепотата е нещастие; създава хаос, конфликти, но има и известни прояви на солидарност. Аз исках да я претворя в стълб на човешкото достойнство. Идеята за слепотата, съпроводена с достойнство, дори с превъзходство, присъства и в романа „Ферман за слепотата“ (The Blinding Order) на Исмаил Кадаре. Докато пишех, открих, че литературата е изкуство за „слепци“: не виждаме какво четем или слушаме, но трябва да го доловим, да си го представим, да го разберем, да го разтълкуваме, да го запомним.
Какво морално послание отправя Вашата творба към младите българи?
Когато пиша, аз се стремя преди всичко да създавам литература, да творя красота, да достигам онова, което древните гърци наричат „сюблимно“. Затова, отвъд думите, аз имам нужда от истории, от литературни герои, от идеи. Знам, че без да търся послание, то идва като добавка. И така, без да мисля за послание, предпочитам да цитирам една бележка, която излезе наскоро в мексиканската преса и е по-красноречива от мен: „Сляпата армия“ е огромна почит към хората, които се борят срещу враждебността; към онези, които не падат духом; към онези, които се изправят, след като са паднали; към онези, които отказват да бъдат жертва на своята съдба“.
Много Ви благодаря, г-н Тоскана!
