Сергей Зенкин
Текстът на Сергей Зенкин е част от цялостен панел, посветен на новата теоретична книга на Галин Тиханов, „Раждането и смъртта на литературната теория“ (Stanford University Press, 2019). Панелът е публикуван на руски в списание „НЛО“ и е съпътстван от отговорите на Галин Тиханов (виж съдържанието му на стр. 10). Подобен теоретичен форум, рефлектиращ върху книгата на Тиханов и залозите на теорията, се очаква да бъде публикуван на английски в списание differences 32, бр. 2 (2020) с текстове на М. Николчина, Д. Тенев, Б. Паскалева, М. Калинова, Е. Стоянов, К. Спасова, както и коментари и рефлексии на Г. Тиханов
Книгата на Галин Тиханов „Раждането и смъртта на литературната теория“[1] има епилог, но няма заключение – тоест нормално академично заключение с изводи: ето какво установих, ето върху какво си струва да помислим по-нататък… Такава незавършеност може да се обясни отчасти с външна причина – сборния характер на книгата, съставена от статии, публикувани по-рано, главно в колективни монографии, където текстовете са по-силно свързани с един или друг колективен проект, отколкото в списанията. Но вероятно има и други, вътрешни фактори: необичайният подход, който засега не позволява дори и предварителни изводи, а може би и незавършеността на самата литературна теория. Наистина книгата казва много за нейното „раждане“, но почти нищо за нейната „смърт“, така че дори има съмнение относно оправдаността на тази част от заглавието й.
Би било най-обещаващо да се съди за тази книга именно по вътрешни критерии, изхождайки от заявеното от автора намерение да разглежда теорията като факт от историята, „да се покаже радикалната историчност на литературната теория … нейните ограничени във времето прояви, скрити зад илюзията за безвремие“ (с. IX).
Откакто теоретичното наследство на ХХ век и по-специално „руската теория“, за която най вече се говори при Тиханов, става обект на научни изследвания тъкмо историческият метод е широко използван в тези изследвания. Броят на произведенията, които изясняват обстоятелствата при създаването на теоретични текстове и биографиите на самите теоретици се доближава до броя на собствено теоретичните работи, развивайки идеите на тези учени (не възниква ли оттук впечатлението за „смъртта“ на литературната теория, предадена в ръцете на историците?).
От друга страна, тази теория обикновено е кумулативна: за разлика от повечето други науки старите текстове не се забравят, те не оплождат безплодната почва на нови концепции, а се препрочитат отново и отново и тази безкрайна самоинтерпретация е странният живот на теорията (и ако е така, то може ли тя да „умре“?). Книгата на Галин Тиханов е сред редките изследвания, предлагащи историческо обяснение не на определени научни идеи, школи или биографии, а на самата литературна теория като цяло, като исторически определен дискурс, като начин да се говори за словесността, а и не само за нея. Първият опит за такава цялостна историческа ревизия е направен от Антоан Компаньон („Демонът на теорията“, 1998). Той ясно заявява, че теорията не е „нормална“ академична дисциплина, каквато се опитват да я представят днес, а проблематично интелектуално движение, преминаващо през културата на ХХ век. Но той ретроспективно описва това движение отвътре, през очите на един от литературните теоретици от 70-те и 80-те. Галин Тиханов, напротив, разглежда теорията отвън, като историк на идеите, дошъл по-късно.
Историческите координати на теоретичния дискурс в неговата книга се определят по два параметъра: междукултурен и интердисциплинарен.
В междукултурен план (можем да го наречем още и географски или биографичен, в широкия смисъл на думата, доколкото се говори за житейските обстоятелства на теоретиците и за местата, където те са живели и работили) ранната литературна теория възниква в конкретен регион – Централна и Източна Европа. „… Между двете световни войни Централна Европа напомня на субконтинент със своя характерна култура – нещо повече от конгломерат от национални държави, по-малко от империя; реална общност от разнообразни вероизповедания, където царува космополитизмът, смесването и диаспорното несъвпадане между национални и езикови граници” (с. 15).
Намирайки се на място за срещи на различни езици и култури (славянски, германски и други), свикнали с полилингвизма и мултикултурността, жителите на този регион са били предразположени да преживяват ефекта на „остраностяване“ – по-специално да го прилагат към „светостта и естествеността на собствената си литература, анализирайки я на друг език или пречупвайки я през призмата на друга култура“ (с. 14-15). Редица пионери на съвременната теория били евреи, тоест те първоначално са живеели в двойна културна среда; и Първата световна война и нейните революционни последици превръщат много от тях в емигранти (временно или за цял живот), принудени да се адаптират в чужда литературна и интелектуална среда. В някои страни (Чехословакия, Полша, СССР) формирането на литературната теория е включено в процеса на създаване на нова национална – а в съветския случай интернационална – култура. Всички тези фактори способстват за релативисткия възглед, при който вместо към националноисторическата уникалност на „родната“ словесност, вниманието е насочено към типологията и общите закономерности на изграждане и еволюция на текстовете[2].
Това е силна и завладяваща хипотеза, която позволява да се обединят под общ културно-исторически „чадър“ такива различни хора като теоретиците на ОПОЯЗ, членове на Пражкия лингвистичен кръжок и други учени – полякът Роман Ингарден, унгарецът Дьорд Лукач, руснакът Михаил Бахтин (който по забележителен начин започва своята работа в крайния запад на Русия, в Невел). Но това, разбира се, е само хипотеза и няма да е лесно да се докаже. Първо, липсват конкретни биографични данни, потвърждаващи, че повечето теоретици (за всички тях това вероятно не може да се докаже) имат конкретни следи от междукултурен опит – автобиографични признания, специфични мотиви в своите произведения и т.н. Второ, корелацията между „теоретичния“ тип изследвания и географското място на раждане или работа е слаба. Далеч не всички филолози с междукултурен опит са станали теоретици – такъв е случаят например с руската емиграция в Западна Европа, която, както показва самият Галин Тиханов в главата, посветена на нея, поражда значима литературна критика, но не и научна теория на литературата[3]. И обратно, не всички видни теоретици са имали такъв опит; това става очевидно на по-късен етап от еволюцията, когато литературната теория започва да се развива в Съветския съюз (не само в Тарту, но и в Москва), Франция и САЩ. Тоест дори и нейното „раждане“ да е емпирично свързано с определени географски обстоятелства, тя съдържа в себе си потенциала за глобално развитие (както често се случва в историята на културата: Ренесансът възниква в Италия, но по-късно обхваща цяла Европа). И накрая, трето, „теорията“ на ХХ век е интердисциплинарна, обхващаща изучаването не само на литературата, но и на другите форми на творчество – например киното, за което хората от ОПОЯЗ вече са писали – и те са по-малко зависими от езика и следователно от лингвокултурната ситуация, преживяна от теоретика.
Галин Тиханов разсъждава в различни глави на книгата върху интердисциплинарния контекст на теорията – който може да бъде наречен и „интердискурсивен“ – включващ не само научни, но и художествени дискурси. Така появата на руския формализъм той описва като конвергенция между два интелектуални процеса – отблъскване от философската естетика[4] и вътрешно самоосмисляне на авангардната литература; „семантичната палеонтология“ на Олга Фрайденберг и Израел Франк-Каменецки – като културна антропология, кръстосана със стадийната лингвистика на Н. Мар („радиално обединение на лингвистиката с литературата, при преобладаване на семантиката“, с. 147). От тази гледна точка интелектуалната биография на Бахтин е разработена особено подробно. Следвайки същото движение като формалистите, той се отдалечава от философската естетика, с която все още са свързани неговите „Проблеми на творчеството на Достоевски“ (1929), за да се обърне през 30-те години не към поетиката, както може да изглежда, а към по-обширна и новаторска дисциплина, „философия на културата“, която изучава не само личното творчество, но и масовите, не непременно художествени дискурси на културата (например карнавалното слово). Понятието „полифония“ от книгата му за Достоевски, характеризиращо индивидуалния стил на писателя, само след няколко години ще бъде заменено от Бахтин от социокултурния термин „многоезичие“, изразяващо новия му мироглед – „децентрализиран хуманизъм“, „хуманизъм без субективност“ (с. 108, 107). Концептуалният оператор на този „преход от естетика и етика към философия на културата“ (с. 100) става понятието за жанр, което характеризира както формата на художествената литература, така и елементите на социалното „многоезичие“ – „речеви жанрове“, както ги нарича Бахтин вече след войната. „Загрижен най-вече за философията на културата, Бахтин царува в междинна територия, която не може да бъде сведена до каквато и да било отделна дисциплина, и на тази територия той управлява с ненакърнима сила“ (с. 103). Идеята за „междинна територия“, която по-рано в книгата е имала буквално значение на източноевропейска лимитрофна зона, сега служи като метафора, описваща членението на дисциплинарното поле на хуманитарните науки.
Натрапва се изводът – въпреки че Галин Тиханов не го прави директно, – че литературната теория като цяло е разнородна културна формация и в това се доближава до самата литература. Навремето Цветан Тодоров беше показал разнородния състав на литературната словесност, работейки именно с понятието за жанр: отделните литературни жанрове имат по-малко общо помежду си, отколкото съседни нехудожествени форми на речта; например „някои видове лирически стихотворения и молитви са подчинени на по-голямо количество общи правила, отколкото същото стихотворение и исторически роман от типа на „Война и мир“[5]. По същия начин различните теоретични школи имат, ако перифразираме Тодоров, различни нетеоретични „роднини“, което определя техните различия. В резултат на това историята на литературната теория трябва да включва не само история на отделните идеи и концепции, но и по-обща история на динамичните отношения между теорията и други дискурси на науката и културата[6].
Рамково разбиране, характеризиращо такива отношения, при Галин Тиханов е понятието „режим на релевантност“. Авторът отнася това понятие към Мишел Фуко:
Под „режим на релевантност“ – термин, който формулирам тук напълно съзнавайки неговия фукоянски произход (да си спомним régime de savoir и régime de vérité у Фуко) – разбирам преобладаващия начин за апроприация (едновременно тълкуване и използване) на литературата в обществото през една или друга епоха (с. 20).
Честно казано, аз не знам при Фуко да има термин régime de savoir, „режим на знание“; Google също не го знае. За разлика от понятието régime de vérité, „режим на истина“, което действително се използва и обяснява от френския философ. Ето например неговото определение през 1976 г.:
Всяко общество има свой режим на истина, своя „обща политика“ на истина: тоест типове дискурси, които то приема и използва като истинни; механизми и инстанции, позволяващи разграничаването на истинните и лъжливите изказвания, начин на санкциониране на едните и на другите; техники и процедури, които са положително оценени за извличане на истината; статута на онези, на които им е поръчано да говорят онова, което функционира като истина[7].
И Фуко, и Тиханов отбелязват съвместното съществуване на различни „режими“ в рамките на една и съща историческа култура („всеки такъв режим или модус е в конкуренция с другите“, Тиханов, с. 20). Но за Фуко определящата черта на „режима на истина“ е неговата съотнесеност с практиката: този режим се формира чрез социални операции по подбор и институционализация („санкциониране“) на единици, процедури и агенти на смисловото производство. Просто казано, режимът на истина е това как се прави, как се изработва режимът на истина в дадено общество.
Галин Тиханов по принцип приема тази перспектива – „режим на релевантност“ той нарича начина на „тълкуване и използване“ на литературата, а тълкуването и използването са видовете социална практика. Но всъщност смисълът на неговото понятие се колебае. Най-често в книгата се говори за борбата и смяна на два „режима на релевантност“: появата на литературната теория от ХХ век следва „прехода към нов режим на релевантност, при който литературата за първи път започва да се цени не за това, което тя може да направи за обществото или индивида, а за онова, което е тя самата – дискурс, разбиран като оригинален и различен от другите дискурси, главно поради самодостатъчната работа на езика в него“ (с. 21). „Предтеоретичният“ режим на релевантност, който все още се проявява, в марксистката критика например, цени литературата заради нейните морални или социални функции (поучителна, възпитателна, познавателна), а „теоретичният“ режим – заради оригиналността и самодостатъчността на нейния език; опростено казано, единият подчертава съдържанието в нея, а другият – формата.
Тук има два взаимосвързани проблема. Първо, смяната на „режимите на релевантност“ трябва по дефиниция да се случи в обществото, а не само в науката; следователно тя е обект на обширно социокултурно изследване и е съзнателно недоказуема в рамките на интелектуалната история, на която е посветена работата на Галин Тиханов. За да констатираме тази историческа смяна на режимите, трябва да разберем как литературата е възприемана и използвана от обикновени, необразовани читатели, какви социални институции са я формирали и т.н.; засега идеята за такава смяна, при цялата си привлекателност, остава работна хипотеза, а не установен извод. Второ, и не по-малко важно, смисълът на понятието „режим на релевантност“ е изместен в сравнение със смисъла на „режим на истината“ по Фуко: това понятие всъщност предполага начин да се мисли литературата, свързвайки я с една или друга идея или ценност (при новия режим тя „започна да се цени“, began to matter), а не да се извършват с нея някакви социално значими действия[8]. „Режимът на релевантност“ се оказва чисто теоретично понятие, слабо свързано със социалната практика и при изучаването на литературната теория това заплашва да обърка езика-обект и метаезика. Това често се случва без колебание в учебниците по теория, описвайки нейното развитие в собствените ѝ категории. Задачата на една интелектуална история обаче е именно в това: да намери различна, нетеоретична гледна точка към теорията.
Впрочем самият Галин Тиханов не се ограничава само до разграничаването на двата „режима на релевантност“, споменати по-горе. Има и други режими, които се съотнасят с теорията по различен начин. Така „семантичната палеонтология“ от 30-те години „утвърждава [asserted] такъв режим на релевантност, при който литературата … придобива значимост [was validated] поради мястото си в дългия, стадийно осмислен процес на еволюцията на културните форми“ (с. 151): тук се оказва, че литературната теория в лицето на едно от нейните течения сама „утвърждава“, установява определен общокултурен режим на релевантност на литературата, а не се определя от нея. Научното творчество на Бахтин свободно „се движи между различни режими на релевантност към своя собствена територия – философия на културата“ (с. 133). И накрая, няколко пъти накратко е споменат още един режим на релевантност – по думите на автора, „третият“, въпреки че в действителност са повече – този, в който живеем днес, посттеоретичната епоха:
Днешният край на теорията потвърждава прехода към третия режим на релевантност, където литературата все повече получава признание не заради своята социално-политическа тежест и дори не заради предполагаемата уникалност на дискурса си, а в един по-нисък ключ – заради предимно индивидуалните развлечения и терапия, които тя е в състояние да осигури (с. 23).
В Епилога на книгата този режим е съотнесен с нова научна дисциплина или парадигма:
Наследството на литературната теория днес съхранява действителността в рамките на този режим на релевантност, който мисли литературата от гледна точка на нейната пазарно-развлекателна стойност и слабо си спомня за нейната високо ценена автономия. Този режим на релевантност поражда специфична интерпретативна рамка, която в последно време се разраства и придобива огромна популярност (не на последно място и в учебните зали), наречена „световна литература“ (с. 175).
Както обяснява авторът, определящата черта на тази нова „интерпретативна рамка“ е изучаването на литературните произведения на различни народи в преводи, като същевременно се заскобява тяхната словесна специфика, пълноценно наблюдавана само в оригинала. Това вече се е случвало в литературната теория на ХХ век: Виктор Шкловски пише статиите си за Сервантес и Щерн без да знае съответните езици, Михаил Бахтин, прилагайки „неевроцентричен и … нефилологичен подход“ към световна литература, работи с романи, известни му „предимно в преводи“ (с. 176)[9]. Всичко това е казано донякъде припряно в самия край на книгата и идеята за нов режим на релевантност, „който мисли литературата чрез нейната пазарно-развлекателна стойност“, също е изразена бегло, без подробни обяснения и с нескрита оценъчна (отрицателна) интонация. Въпреки това се обръща внимание на нов параметър, с който е описан този режим – изучаването на текстове чрез преводи. Независимо от нашето отношение, това не е чисто интелектуална концепция за литература, а, този път точно в духа на Фуко, специфична практика, приложена към нея. Това е един вид разпределено четене, в което участват двама души: оригиналът се чете от преводача, а след това изследователят изучава подготвения „препарат“ на текста. Друг вариант на това разделение на труда са „дигиталните хуманитарни науки“, където ролята на първичен читател се играе от компютъра, а вторичният читател-изследовател се занимава не толкова с текста, колкото с нетекстови (например статистически) данни, получени от машината. Такива колективни форми на четене, включващи не само човешки агенти, но и non-humans в смисъла на Латур, са много разпространени в съвременната култура и заслужават научно осмисляне.
Можем да се опитаме да развием следната мисъл: съществуват редица видове социокултурни практики, спрямо които е ориентирана – в различни периоди и в различни страни – работата на литературната теория. Такава например е възраждането на реториката като преподаване на изкуството на писане (не на четене, което преобладава в университетската филология от края на XIX и началото на XX в.); или критика на идеологически предразсъдъци, което е особено важно за напредничавата „френска теория“ от втората половина на века[10]. Всичко това не са теоретични концепции сами по себе си, а практически рамки на теорията, формирани не от чистата мисъл, а от социалните жестове; и вече от тях зависи формирането на онези научни дисциплини – филология, философия на културата, „семантична палеонтология“, семиотика – в рамките на които или във взаимодействие с които са се развили определени течения на литературната теория.
Очертава се още един обещаващ извод от книгата на Тиханов: в крайна сметка литературната теория на ХХ век е толкова многолика, защото в нея съжителстват, взаимодействат, спорят помежду си не просто различни идеи (обичайна ситуация във всяка наука), а различни „режими на релевантност“, обусловени не само от интелектуални, но и от социални и практически фактори. Подобно на художествената литература тя е сложно историческо единство, образувано от независимо възникващи елементи, захранвани от различни външни източници. Не е ли в това нейната жизненост въпреки отдавна обявената ѝ „смърт“?
Книгата на Галин Тиханов, подобно на своя предмет, сама по себе си не е еднородна. В нея има по-традиционни и по-иновативни части, аспекти и идеи. В нея не бива да се търси систематична метатеория или завършен исторически разказ; но методът, чрез който се анализират различни аспекти от развитието на теорията, има значителен евристичен потенциал и често се прилага с блясък. Този анализ иска да бъде обмислян и развиван, правейки от теорията нова изследователска практика.
Преведе от руски: ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА
[1] Tihanov, Galin. The Birth and Death of Literary Theory: Regimes of Relevance in Russia and Beyond. Stanford, California: Stanford University Press, 2019.
[2] Тази част на своята аргументация авторът на книгата вече е изложил в статията си, публикувана и на руски: Тиханов Г. „Почему теория литературы возникла в Центральной и Восточной Европе?“ // Новое литературное обозрение, № 53, 2002.
[3] Могат да се посочат само няколко изключения – Якобсон, Вейдле.
[4] Това не противоречи на факта, че в нефилософската, неспекулативна по замисъл формалистична поетика може имплицитно да се съдържа друга, нова естетика, основана на идеите за енергията. (Виж за това в моята книга „Форма и енергия“, 2017, на френски език.) По-късно Тиханов отбелязва: „от средата на 70-те години и особено през 80-те литературната теория отново се отклонява назад в лоното на философията под силното влияние на деконструкцията“ (с. 29).
[5] Тодоров, Ц. „Понятие литературы“ / Перевод Г. К. Косикова // Семиотика / Составление Ю. С. Степанова. Т. 2. Благовещенский гуманитарный колледж, 1998, с. 395.
[6] Някои изследователи вече са подхождали към този проблем от друг ъгъл, опитвайки се да определят коя научна дисциплина е практика за литературната теория и се регулира от нея. За Антоан Компаньон това е историята на литературата (виж: Компаньон, А. Демон теории. М., изд-во имени Сабашниковых, 2001, с, 21-24), за Джонатан Калър – културологията, Cultural Studies (виж: Каллер, Дж. Теория литературы: Краткое введение. М., АСТ – Астрель, 2006, с. 50).
[7] Foucault M. “La fonction politique de l’intellectuel”// Foucault M. Dits et écrits. T. 3. Paris, Gallimard, 1994. P. 112. Виж анализ на това понятие: Lorenzini D. What is a “Regime of Truth?” // Le Foucaldien, 1/1 (2005). DOI: 10.16995/lefou.2.
[8] Разбира се, може да се смята, че „да се цени“ литературата е същият вид дейност, с която се занимават особени институции като критиката и училището. Но за да се съди за промените в тази дейност, трябва да се изследват нейните социални, а не само идейни форми.
[9] Тук са необходими фактологични уточнения. Бахтин безспорно е чел в оригинал Рабле, когато е писал дисертация за него; можел е свободно да чете и на немски „романите за възпитанието“ от XVIII-ХIХ век. Може би става дума за античната литература, в която той отделя жанра „менипеи“, до днес непризнаван от филолозите-класици.
[10] За тази работа на теорията – „неспокойният противник“ на конвенционалния „здрав разум“, пише Антоан Компаньон.
