Надежда Стоянова
През 2019 г. професор Искра Христова-Шомова – автор на десетки изследвания върху старобългарския език и историята на българския език – ни изненада с книгата си с пътеписен характер „Автопортрет с Фортуна“[1]. Познавайки професионалните интереси на пътешественичката, читателите вероятно очакват изданието да съдържа текстове за поклоннически пътувания, пълни с детайлни културологични бележки и истории за и от средновековни ръкописи. И книгата няма да ги подведе. Чрез описанията и снимките на редица храмове, на древни писмени паметници и други културни артефакти, чрез множество репродукции на картини и чрез фрагменти от художествени творби, пътеписът на Искра Шомова представя и възторга на учения, и преклонението на човека пред онзи вдъхновяващ и неизменен копнеж по вечност, съпровождал делото на хората от всяка епоха. Но съзерцателният интелектуален прочит на света показва само едната страна на тези пътешественически истории. И макар разказвачката в началото да подчертава: „Както казах, не обичам приключенията и твърде много ценя спокойствието. Да, но приключенията ме обичат“, бързам да предупредя читателите, че тази невинност е много подвеждаща. Искра Шомова като героиня в своя пътепис не просто обича приключенията, а ги преследва със страст и настоятелност. С усета си на учен, който работи с палимпсести, тя търси следите на скрити авантюрни сюжети зад привидно белите и равни страници на делника и не спира, докато не превърне тайните знаци в пълноценни истории с щастливи развръзки. „Автопортрет с Фортуна“ не е (само) книга на съзерцанието, това е книга най-вече за съпричастието и съучастието, които откриват пътищата на спасението, и тъкмо като такава, тя надмогва жанра на семплите пътни бележки и се превръща в своеобразна литературна творба; това е книга за осмеляването на човека да погледне отвъд границите на познатото, което позволява образите на спомена да се превърнат в светове на мечтанията.
Разнообразни са дестинациите на пътешествията в книгата – Лондон, Йерусалим, Синай, Охрид, Панчарево, Париж, Венеция, Хърватия, Кипър и Несебър. Сред тях има и софийски истории, в някои от които се появява майката на Искра Шомова – Розалина Новачкова. Мисля, че едно от посланията на тази авторитетна учителка по български език и литература се превръща в разковничето на „Автопортрет с Фортуна“: „Ако искаш да се занимаваш с деца, трябва да си готов, ако оставиш при децата в стаята една маса, постлана с покривка, а на нея – ваза с цветя, и излезеш, като се върнеш, да намериш покривката нарязана, вазата счупена и цветята изядени.“ Най-интригуващите приключения в книгата всъщност се оказват плод на най-различни „пакости“ – на отказа на разказвачката да слуша съветите на местните жители или на разумния си съпруг, на нежеланието й да се съобразява с разпоредбите в музеите или с нравите в обществото… Но само с нагласата, че безпорядъкът е част от живота, човек става сетивен за другостта – започва да разпознава различни присъствия, да чува непознатите им гласове и да разчита посланията им. И така с разказите за своите „пакости“ Искра Шомова допълва нещо важно към мъдрия съвет на майката, а то е, че за всяка „счупена ваза“ и за „всяко изядено цвете“ си има причина, че те са плод не на произвол, а на стремеж да видиш всичко, което е останало скрито зад покривката на масата, да започнеш да му търсиш място, преподреждайки „стаите“ на битието. С тази нагласа именно започват историите за спасени хора, кучета, домове, любови и ръкописи. „Автопортрет с Фортуна“ е книга, която превръща познатия ни от приказките вълшебен помощник от второстепен в главен персонаж, за да покаже, че началото на всяко събитие лежи в желанието да чуеш гласа/историята на Другия.
Автопортрет на Фортуна
Още в началото разказвачката заявява: „очевидно на Фортуна й харесва да си играе с мене“, но както вече написах, много бързо става ясно, че на нея самата й харесва да си играе с Фортуна. И не само. На нея й харесва да играе ролята на Фортуна за своите спътници, като ги извежда извън порядъка, нуждата и тъжното примирение на делника, като внася приключенски дух в съдбите им, като отваря очите им за културните богатства на света. И също като Фортуна тя често „сполита“ своите герои неканена и настойчиво ги следва, докато житейската им история не стигне до щастливата си развръзка: Кольо от София е раздразнен от желанието на Искра да чете личните му бележки, но с упорство и дипломация тя го убеждава, че тъкмо тя е неговият шанс да стигне до любимата си; парижанката Одил въобще не желае да обикаля Прага, за да търси семейното наследство от дядо си Пол Серпантие, но благодарение на изследователския хъс и неотстъпчивост на разказвачката стига до оригинал на Le Pater с послание на Алфонс Муха до прадядото Жерар Серпантие.
„Автопортрет с Фортуна“ е книга, пълна с авантюрни сюжети, в които героинята Искра Шомова – в стремежа си да спаси живота на една охридска девойка, да запази паметта за Катерина – интелектуалка от XVII век, работила с глаголически текстове, да спаси дома на Елена от Несебър от арогантни бизнесмени – предприема рисковани ходове, опасни постъпки, но преживява впечатляващи приключения. Тя се лута из подземните лабиринти на Париж, намира карти и издирва съкровища, преминава през пусти и пустинни местности и открива храмове, свети мощи, безценни ръкописи и приятелства. Разказвачката – със своята импулсивност, страст, свободолюбие и находчивост – присъства в книгата като рицар и трикстер, като детектив и мъдър съветник…
С характерната си роля за развитието на сюжета вълшебният помощник в „Автопортрет с Фортуна“ напомня за приказните магьосници, но не е идентичен с тях, защото тук той присъства с образа на учения от ХХ и ХХI век – онзи, който чете света като древен ръкопис и карта, свидетелстващи за могъществото на миналото при разчертаването на съдбовните пътища на настоящето. Това не е онзи маргинализиран в обществото учен, затворен в кабинета си и летаргично потънал в „спектралния анализ на пигментното вещество в ушите на папуасите“ (Св. Минков, „Новият Робинзон“). Авторката Искра Шомова показва учения, и то учения филолог, като онзи субект, който благодарение на читателския си опит и емоционалната си отзивчивост открива тайните проходи в привидно задънените улици на прагматичното ни съвремие и така задвижва животите и световете. Образът на учения филолог като вълшебен помощник, като романтик и идеалист, като рицар и спасител е за мен една от най-очарователните характеристики на „Автопортрет с Фортуна“.
Тайните знаци
Основното умение на вълшебния помощник в книгата е способността му да разчита тайни знаци, да ги превежда, но и да ги интерпретира. Той има нюх за скрити сюжети дори зад семплите на вид ежедневни послания: „Малинке, обади ми се! Важно е! Телефонът ми е…“. Защото светът е книга, която разлистваме; палимпсест, чиито фрагментарни знаци се опитваме да разпознаем. Защото филолозите знаят, че общуването ни с Другия не е резултат от преодоляване на пространството, а най-вече от преодоляването на времето. И всеки разбран текст води до придобивка, всяко разчетено от филолога послание се превръща в действително благо за хората в настоящето – откритият наследствен Молитвеник от Елена е вълшебен предмет, а разчетената в него молитва се явява ключът за спасяването на дома й. Така миналото се превръща от съветник в същински майстор на видимия свят на днешното, на неговите фактологични, материални измерения, които обаче имат и своя висока символна стойност.
Филологът в книгата на Искра Шомова познава тайните езици на миналото, но като учен, възпитан в свободолюбието на ХХ век и реализиращ труда си в дигиталната епоха на ХХI век, той иска да разбули всяка мистерия, да осветли всички тайни знаци и техните истории. Всяко словесно послание е израз на стремеж за общуване и никой няма право да прегражда неговите пътища – нито социални разпоредби, нито обществени нрави. Всъщност филологът в тази книга се оказва най-вече онзи, който проправя пътищата на думите от авторите към техните читатели и така сближава човеците. Той прави това с цената на поредица от „пакости“, които обаче приключват със съграждането на нови „домове“ – на спасеното от насилници момиче в Охрид – Деспина, на пострадалото куче Аладинчо, на Кольо и Малинка, на Гюлбехар – малтретирана от братята на починалия си съпруг, но намерила любовта в лицето на гърка Диамандис. Те приключват и с нови родства в живота: детето на Деспина е кръстено на името на съпруга на разказвачката – Владо; Владо и Искра са кумове на сватбата на Кольо и Малинка; но и с нови родства по кориците и страниците на книгите.
Съвременният вълшебен помощник няма магическа пръчка, но има един специален вълшебен предмет, който съдържа безкрайно много съкровища от тайни знаци, книги и ръкописи, все още неразчетени истории и неразгадани светове. Този вълшебен предмет е фотоапаратът. Разказвачката го носи по време на всичките свои пътувания и съхранява в него находките си. Периодично – чрез снимки, лаконични подсказки (с хумор и пристрастност) – пред читателя проблясват част от новите истории и го оставят трепетно да чака тяхното разгръщане в следващата книга.
„Златният прах“ е една от красивите метафори в „Автопортрет с Фортуна“, разкриваща богатството, което всеки натрупва с досега си до другите човешки същества – било то в непосредственото общуване или чрез книгите. В тази метафора е скрита и част от приключенската идея на пътеписа за търсеното и намерено съкровище. Но излиза, че то съвсем не е толкова скрито. То е полепнало като букви от злато по хората, по листовете и по вещите. За да го видим обаче, трябва с детско любопитство да счупим вазата, да нарежем покривката и да изядем цветята на подредените си стаи.
Искра Христова-Шомова, „Автопортрет с Фортуна“, изд. „Парадигма“, С., 2019.
[1] Шомова, И. Автопортрет с Фортуна. София: Парадигма, 2019.
