Николай Генов
материя без памет
Живея в недоимъка на някакво сега,
изсъхващо под сянката
на вчерашното вчера;
откъде да зная, че това траене
е всъщност тлеене в търпение
за толкова нетърпеливата ми памет?
Книгите наистина са там и не говорят:
първата материя
винаги ще разполага с последната ни дума,
а всяка страница остава
само да ни дочете до точка
с надеждата, че точките се раздвояват
и времето не спира да се колебае.
Казват, че
на всеки 100 сърца
едно остава полузрящо,
за да води другите слепци
напред, назад и към живота;
на всеки 100 загубени души
една открива огледало
и разбира, че уроците не значат нищо
и че не животът е учител;
от тези хора знам, че всъщност
може само да се губи настояще,
защото миналото не е наше,
а и бъдещето все е чуждо
преброяване на оловните войници
във всяка счупена редица
отдават чест
безчестните ръце на дребна армия
и знаеш: няма да е друго,
и знаеш, че борбата е заблуда,
и никой всъщност не умира,
и никой никого не може да убива
до последния медал за скрита завист,
до последния ботуш на детски разказ,
до последния останал с нас човек,
погребал в себе си частица от барута
и уплахата от предстоящо ехо
когато разбереш,
че не е нужно да си гениален,
за да полудееш,
рискът става неизменно триизмерен
лежиш
и броиш ребрата на времето,
докато му търсиш гръкляна:
поне да се хванете двамата
странно хоро е
за не толкова странни човеци
аз ли издавам този звук?
писък на насекомо,
залепнало между кориците
на зяпнал речник
с чужди думи
чета по него: себе си,
но липсва ред
и тялото ми се напуква
под натиска на странни йероглифи
няма време,
казвам си,
няма време
чувствам думите да лазят по очите,
по краката, по лицето,
за да ми изплюят частите
в нечий непотребен разказ
кръвосмешение
потънал в зачервеното легло
си се заслушал в душата на комара
като малък бог, забравил за живота,
като тяло с белези и травми,
познаващо добре и с подозрение,
че Бог е точен механизъм;
ако си го виждал, си запомнил значи
един часовник, който трака
секунда след секунда, след секунда,
и времето на буболечката изтича;
отброяваш собственото нищо
и закрепяш тишината в скоби;
просто вечер между два мотива;
зад гърба ти – само бездна
без една причина да се върнеш,
пред очите – още смърт
и твоята е тази на комара
