Стоян Атанасов
Книгата на сенегалския писател Фелуин Сар „Афротопия“ предлага в есеистична форма разсъждения за идентичността на африканския континент. Авторът, икономист по образование с впечатляващ писателски талант, се стреми да открои специфично бъдеще за Африка в контекста на съвременната глобализация. Подходът на Фелуин Сар, отстояващ самородната африканска култура, не изненадва с методологическата си новост. Ще се огранича с няколко общи и аналогични изследвания, които го предхождат. В началото на 50-те години на миналия век Клод Леви-Строс заявява в есето си „Раса и история“: „нищо не ни позволява да твърдим, че една раса превъзхожда интелектуално друга раса“. Много преди Леви-Строс Монтен (XVI в.) коментира европейския поглед към индианците от Новия свят, като подчертава с подкрепата на редица примери, че европейците нямат основание да считат ацтеките от Мексико за варвари и диваци. Подобен възглед застъпва и Монтескьо (XVIII в.). Есето на Сар не споменава тези автори, но то се вписва в мисловната перспектива, очертана от тях.
Високообразованият сенегалски писател познава добре западноевропейските идеи за етноцентризма и универсализма на културите. Но се е убедил, че те не са променили съдбата на африканския континент. Затова определя размислите за неговото бъдеще като утопия. Африканската утопия на Сар не е нито социална алтернатива, нито програма за коренна промяна на обществото. Тя изгражда едно мисловно пространство, от което могат да се вдъхновят властимащите и да прилагат своите решения, за да променят социалния облик на африканската действителност. Сар формулира своето начинание и като утопия, и като програма за действие: „Афротопос е онова друго място на Африка, чието настъпване трябва да ускорим, като реализираме положителния африкански потенциал. Да изградиш утопия, не означава да се отдадеш на приятно мечтание, а да осмисляш какви действителни пространства ще постигнат мисълта и действието; означава да посочиш в настоящето нейните знаци и кълнове, за да захранваш с тях реалността. Афротопия е активна утопия. Тя си поставя за цел да открие в африканската действителност обширните пространства на възможното, да ги оплоди“ (с. 14).
В дефиницията на Сар африканската утопия е мисловна дейност, породена от реалността и която трябва да обоснове практиката. Какво разбира Сар под „мисловна дейност“? Позовавайки се на френския философ от гръцки произход Корнелиус Касториадис, по-специално на твърдението му, че Западът преувеличава ролята на разума (с. 26), Сар изказва своите резерви относно абсолютизирането на рациото. Той ни подканя „да се освободим от силното влияние на рационалния и механичен модел, господстващ в света“ (с. 26).
Мисловната дейност, за която се застъпва Сар, отново е подсказана от Касториадис и от тезата му, че „първоначално обществата се изграждат въз основа на тяхното въображение“ (с. 12).
В подкрепа на положителния африкански потенциал от дефиницията на Сар за афроутопия четем за редица количествени, предимно демографски данни, макар че авторът прави уговорката за предимствата на качественото пред количественото, на битието пред имането. Така например Сар говори за 54 държави в Африка – факт, който той за мое учудване не коментира. За европейския симпатизант на Африка държавата е модел, привнесен от Западна Европа върху черния континент. Този модел е в разрез с африканската племенна традиция и от него произтичат редица проблеми на континента.
С основание Фелуин Сар поставя под въпрос западни ценности като прогрес и развитие. Не можем да не се съгласим и когато той напомня: „Една цивилизация не се свежда само до своите материални ценности. Последните се допълват от духовни ценности, които придават смисъл на първите“ (с. 27).
С право сенегалският писател изтъква, че специфичното бъдеще на Африка ще зависи от степента, в която социалният модел на континента ще се съобразява с културните традиции. Изниква въпросът кой днес е носител на тези традиции. Отговорът е подсказан от трите вида култура, които той очертава схематично: 1) народна култура; 2) градска култура на младите, възприели безкритично масовата субкултура, която шества по света и най-лесно преминава националните граници; 3) култура на университетския и артистичния елит.
Намирам разграничението за уместно. Само бих добавил, че между въпросните култури няма непреодолима бариера: най-добрият африканец е продукт и на трите разновидности едновременно. Доказват го и художествените творби на Фелуин Сар.
Друг официален носител на традиционната култура е университетът. Сар споделя мнението, че големите африкански университети са „еманация на колониалната администрация“ (с. 119). По-убедително би звучал евентуалният опит за равносметка на положителния ефект от влиянието на западните университети върху африканския континент. Моето очакване идва и от впечатлението за терминологичните или просто лексикалните предпочитания на Фелуин Сар. Читателят на „Афротопия“ е впечатлен от системната употреба на термини, заимствани от модни западни мислители като Мишел Фуко (ordre de discours – дискурсивен ред, épistémé, archéologie) или Жак Дерида (déconstruire – деконструирам, l’impensé – немисленото, le non-dit – неизреченото). Това влияние, плюс наличието на известна маниерност на изказа говорят за въздействието на експортния западен университет и на западната реторика върху езика на един африканец, който искрено търси своята континентална идентичност, но никъде в книгата си не говори за расизъм.
Отчитайки – малко придирчиво – западното присъствие в изказа на нашия автор, трябва да признаем, че той се позовава най-вече на редица африкански мислители. Талантливият писател използва находчиви метафори, говорейки за африканската идентичност. Особено ценно е признанието на Сар, че за африканския дух най-добре съдим по романите от африкански автори (с. 134-135).
Есето на Фелуин Сар „Афротопия“ се явява за пореден път блестящо доказателство, че в Африка има прозорливи и отговорни интелектуалци. Дано да има и кой да ги чуе!
В стремежа си да открои африканската идентичност Сар сякаш премълчава ролята на другите култури за сегашното състояние на черния континент. Липсва дори и намек за колониалния период, за социалистическите експерименти в редица африкански страни. По тези въпроси е писано много и Сар очевидно не желае да ги подхваща отново, нито да полемизира. Всъщност нашият автор признава, че всяка култура е смесица, но го отчита абстрактно, независимо от чудесната формулировка: „хибридността на цивилизациите е не производна, а самородна“ (с. 149).
Без конкретното аргументиране на тази хибридност търсенето на африканската култура би било просто един утопичен проект.
