Тони Зарев
Годината беше 1976. Екипажът въздъхна с облекчение, щом корабът „Сагита” беше преместен от прашния фосфатен кей в Дакар на ново, по-хубаво място. Тук се намирахме, тъй като ни беше сполетяла авария в Южния Атлантик. Тя прекъсна риболова съвсем в началото. Корабът на „Океански риболов” беше полско производство, и то в гаранционен срок. Чакахме гаранционни специалисти да дойдат и да кажат какво ще се прави. Те, за наше щастие, така и не идваха. Колко хубаво е да си на нов плавателен съд, всичко беше чисто и ухаеше като тяло на младо момиче!
Незабравими ще останат тези два месеца, през които се шляехме из улиците на Дакар. Тук все още се усещаше френското присъствие. По широкия булевард „Помпиду” топлите лъчи на февруарското слънце отхвърлиха мислите за зимата в България. Беше интересно. Пътят водеше към просторната и импозантна католическа катедрала в столицата на Сенегал. Сред гълчавата и шаренията, из пътя се виждаха да профучават множество камионетки със следния надпис на френски език: „К и с е л о м л я к о
С о ф и я. Б о д р о с т, з д р а в е, с и л а“.
Кисело мляко в Дакар! И то българско! Това възбуди любопитството ми. По-старите моряци казваха, че го произвежда един българин. Той бил много влиятелен в Дакар и отървавал от полицията много нашенци, които нарушавали правилата и законите. Поставих си задача да го намеря и да се запозная с него.
Това не беше трудна задача. Скоро намерих адреса на хотел-ресторанта на този българин. И така се отправих към него.
Времето беше прохладно и слънчево. Младостта ми подсилваше емоциите от предстоящата среща. Бистрото се намираше в центъра на града и лесно го открих. Влязох в прохладното заведение и веднага поръчах една бира. Черният сервитьор бе много любезен и заедно с бирата поднесе една чинийка с дребни бели черупчести миди. Такъв бил обичаят – при всяка поръчка да се дава безплатно мезе. Естествено, веднага се представих и казах, че съм дошъл за среща с monsieur Saricoff. Сервитьорът стана още по-любезен и каза, че le patron всеки момент ще дойде.
И този момент дойде. Пред мен стоеше приветлив възрастен мъж, не много висок, с мустаци, които приятно оформяха лицето му. Веднага му се представих: аз съм корабният лекар, казах защо сме тук и желая да се запозная с него. Започна нашият разговор. Моят събеседник се оказа словоохотлив и с удоволствие започна да разказва житие-битието си.
Не съм водил записки от нашия разговор, затова ще предам по памет това, което си спомням. Дългият живот на бай Коста е бил изпълнен с превратности. Още от младини е изпълнен с желание да опознае света и това го накарало да опита съдбата си в чужбина. За да избяга от мизерията, той бил принуден да си търси хляба на различни места. Това го докарало до Френския чуждестранен легион (Lègion ètrangére), където не изкарал дълго. Сменил различни професии, той се озовал в Сенегал. Тук му провървяло. Оженил се за французойка, отгледал синове. И най-важното: решил да опита с киселото мляко – и то българско.
– Това е автентично българско мляко – получавам закваската от Родопите, където живее брат ми – ми каза той. – Млякото има голям успех и ето сега то се разнася из целия Дакар.
Разговорът прие друга насока. Той не е забравил България.
– Аз съм голям Ботевист. Помня и зная наизуст почти всички стихотворения на Христо Ботев. И започна да декламира „Пристанала”:
Кавал свири на поляна,
на поляна край горица;
млада хубава Стояна,
търчи с менци за водица.
Изкара стихотворението докрай. Прозвуча Ботев в далечния Дакар!
– Посетете моята Копривщенска къща! Тя е съвсем наблизо.
И ние се озовахме в неговия дом, до ресторанта. Влязохме в една разкошна градина, изпълнена с безброй храсти рози. Появи се и жена му, една любезна, добре сложена французойка, по-млада от него. Седнахме на една градинска маса и разговорът продължи. Той се оплака от някои наши моряци, които са му търсили услугите, след като са нарушили законите.
– Аз им помагам, но не бива да е така!
След малко получих предложение:
– Елате да обядваме в ресторанта! Преди това ще Ви предложа един голям букет рози от моята градина!
Получих един огромен букет от уханни рози и се отправихме в ресторанта.
– Аз съм вече възрастен и затова управлението на ресторанта съм възложил на синовете си.
Сърдечният разговор продължи, съпроводен от алжирско вино и хубаво ястие.
Дойде краят на срещата с този необикновен българин. Трябваше да се сбогуваме. Взехме си сбогом и аз се отправих към пристанището, където стоеше нашият кораб.
Не ме оставяше мисълта за бай Коста Сариков. Като народ, колко имаме такива личности като него? Той носеше в сърцето си нашата страна, съхранил обичта към нея и живеещ с Ботевата поезия. И я прославяше с българското кисело мляко.
Не се видяхме повече с него. По време на моите плавания аз се срещах с единични българи, но такъв като него не видях. Той остави едно от най-светлите ми възпоменания от преживелиците в бурното море.
