Разговор с Амелия Личева, директор на Софийския международен литературен фестивал
В началото на декември предстои десетото издание на Софийския международен литературен фестивал. Разкажете малко повече за програмата, кои ще са акцентите тази година?
Мотото на СМЛФ тази година е „Четене с разбиране“ и за да стане ясно защо ни е толкова важно да акцентираме върху разбирането, ще представя една от дискусиите, която особено ясно онагледява идеята ни. Тя ще се проведе под заглавието „Форми на подмяна“ и ще се опита да говори за явления като заместването на фактите с измислици, внушаването на превратни тълкувания, манипулативните твърдения в съвременните общества. Покрай пандемията за пореден път станахме свидетели на разделението на обществото, на обезценяването на експертното мнение и вярата във всякакъв тип конспиративни теории. Затова и журналистът Иван Ибришимов ще разговаря по тези въпроси с историка и културолог доц. Георги Вълчев, литературната журналистка Силвия Недкова, д-р Вяра Асенова – офталмолог от ДКЦ XVII – София, и специалистката по въпросите на дезинформацията и фалшивите новини доц. Ралица Ковачева. Всички те ще се опитат да отговорят на въпроса как да разпознаем формите на подмяна, защо допуснахме тяхното разрастване и кои са начините да им противодействаме.
Друг фокус на фестивала можем да видим през втората ключова дискусия, озаглавена „Преводачът – човек или машина?“. Ето как водещата ѝ Дария Карапеткова анонсира събитието: „След многото критики и шеги относно качеството на машинния превод настъпи моментът, в който започнахме да си даваме сметка, че изкуственият интелект е извървял сериозен път към подобряването на своите резултати в превеждането. Заплашва ли машината да измести човешкия професионализъм? Можем ли да възпроизведем по изкуствен начин творческото въображение на един преводач? Кои зони на художествената литература остават податливи на интерпретиране единствено от хората?“ За всичко това тя ще разговоря със специалиста по информационни технологии и изкуствен интелект Йордан Даракчиев, с програмиста и журналист Георги Караманев и с преводача от словенски проф. Людмил Димитров.
Колкото до другите фокуси на СМЛФ, те няма да са географски, както често е било в годините, а ще са тематични и могат да бъдат обобщени чрез следните питания: Накъде върви светът, ще има ли бъдеще човечеството, или все повече ще се завръща назад, за да изживява отново травмите от миналото? Но и как да мислим настоящето в цялото му многообразие? Защото, колкото и глобализиран да е светът ни, локалното има своето място в него. И участващите във фестивала писатели ще го потвърдят. Те идват от различни страни – Италия, Испания, Франция, Германия, Белгия, Унгария, Грузия… Идват със своите специфични истории, местни колорити, за да приобщят читателите към усещането, че – както казва много награждаваният испански писател, също участник във фестивала, Мануел Вилас – „сме обвързани социално и нашият живот винаги е свързан с другите“.
И всичко това с презумпцията, че четенето има смисъл тогава, когато развива критическите ни способности, вкуса, емпатията, или – накратко казано – когато е четене с разбиране.
Миналата година провеждането на фестивала трябваше да се съобрази с ограниченията, наложени от пандемията и мерките срещу нея. Но това, на пръв поглед парадоксално, увеличи значително броя чуждестранни участници – заради осъществяването на голяма част от събитията онлайн, тяхното включване във фестивалната програма като че ли се оказа логистично по-лесно. Да очакваме ли сериозно чуждестранно участие и тази година? Как ще влязат в диалог българските и чуждите писатели, тукашните и международните теми?
Когато започвахме да подготвяме фестивала, все още не знаехме ще може ли да се провежда на живо и с публика или не, затова и решихме да заложим на хибридната форма. Тя между другото е добра по още една причина – много от световните автори избягват пътуванията – къде защото са на възраст и не им се предприемат презокеански пътувания, къде защото програмите им са изключително натоварени. Но това е положителното, на което ни научи пандемията – можем да организираме и онлайн събития и на тях да привличаме както големи имена, така и повече и по-разнообразна публика.
Започвам с това обяснение, защото едно от най-култовите имена на предстоящия фестивал е на голямата световна писателка Маргарет Атууд. В онлайн разговор с Бойко Василев тя ще говори за войните, утопиите и дистопиите, за Източна Европа, за миналото или за бъдещето е по-лесно да се пише. Не мога да скрия, че привличането на Маргарет Атууд като участник във фестивала ни прави изключително горди и специално искам да благодаря за помощта, която ни оказаха Мира Друмева, както и издателство „Ориндж“, което напоследък издава Атууд на български.
Ако продължа с онлайн разговорите, ще кажа, че имаме и други звезди – Саманта Швеблин, която също е майсторка на дистопиите, Донал Райън, който е едно от големите имена на съвременната ирландска литература, Пол Теру, чието име свързваме с жанра на репортажа и който не се нуждае от представяне, популярната Стефания Аучи.
Но имаме и огромни звезди, които ще присъстват на живо. Става дума за две от най-големите световни имена в хуманитаристиката – Жизел Сапиро и Дейвид Дамрош. Жизел Сапиро между другото изследва литературните фестивали и тя прояви интерес и към нашия, но включването ѝ дължим на контакта, който ни осигури с нея Милена Фучеджиева. А гостуването на Дамрош се осъществява благодарение на Галин Тиханов. Ще имаме удоволствието да чуем разговора между Дамрош и Тиханов на тема световната литература от времето на Гьоте до наши дни.
За миналото и неговите зони, които са останали непознати, за онеправданите и правото на памет, ще говори и любимата на различни поколения Рута Сепетис. А Ирис Волф ще ни върне към едно минало и към един тип диктатури, от които Източна Европа се надява да се е оттласнала завинаги.
Нашите писатели, които ще участват във фестивала (сред които Владимир Зарев, Здравка Евтимова, Георги Тенев, Йордан Ефтимов, Йорданка Белева), не просто ще представят своите нови книги, но и чрез модераторите ще видим в какви по-общи тенденции на съвременното писане се полагат и правят ли с текстовете си българската литература конвертируема.
Тоест онези форми на провеждане на събития – онлайн, хибридни и т.н., които миналата година се наложиха по необходимост, могат бъдат полезни и в „нормална“ ситуация и ще продължите да ги използвате?
Да, както казах, използваме ги и ще продължим да ги използваме и за в бъдеще, защото ни гарантират участието на големи звезди. И защото помагат да работим по нещо, което би трябвало да е кауза на всички ни – разширяването на публиките, гарантирането на по-широк достъп, и не на последно място – приобщаване на българската публика и зад граница към културните събития у нас.
Фестивалът се провежда в рамките на седмица в края на годината, но подготовката му със сигурност започва много по-рано. Разкажете малко повече за този процес, за онази част от работата, която остава невидима за публиката.
Вече работим по фестивала и за догодина, с което отговарям на въпроса – ако искаме да привличаме значими писатели, трябва да оферираме поне с година напред.
Една от най-съществените трудности, с които се сблъскахме тази година, е планирането на броя участници. От АБК бяха силно притеснени, че авторите стават много, но това е част от неизбежния риск, който трябва да се поеме. Каним много автори, използваме лични връзки, контакти на издатели, литературни агенти, и не знаем кой ще приеме. Винаги има риск или да са малко, или да са много авторите. Но когато са много, опираме и до липсващ бюджет…
И в още нещо се убедихме. Не спазваме квоти, но ни е важно да има баланс между географски фокус, какъвто ще има догодина, и възможност да бъдат канени големи писатели или такива, които издателствата смятат, че е важно да промотират. Може да звучи свръхамбициозно, но ние атакуваме Мишел Уелбек, Ясмина Реза, Сали Руни, Людмила Улицка…
Какъв беше отзвукът от миналогодишното издание на фестивала – от страна на публиката, на участниците? Вашият екип се занимава със събитието за втора година – какъв опит натрупахте за това време, промени ли се някак визията ви за събитието, подходът ви към него?
Когато отчитаме онлайн гледаемост, тя е винаги по-голяма от тази на живите събития. В това отношение фестивалът миналата година беше много успешен. В същото време не можем да си позволим да стриймваме всичко, защото така ще убием идеята за общуване лице в лице, за даване на автографи, за срещи в буквалния смисъл на думата.
Екипът тази година малко се промени. В момента в него са Дария Карапеткова и Добромир Григоров и с тях продължаваме и догодина. Миналата година в екипа участваха Мирела Иванова и Петър Чухов. Това, което вече е наше устойчиво убеждение, е, че трябва да каним големите писатели и хуманитаристи, защото има и такива, които откликват. Иска ни се да има и по-елитарни, но и по-масови писатели, за да увеличим публиките. Гледаме и към младежката аудитория, затова и тази година Рута Сепетис е важно име във фестивала. Най-сетне, стараем се да откликваме и на желанията на издателствата. Част от авторите са техен избор и ние тепърва ще ги четем, когато става дума за дебюти на нашия пазар.
Тазгодишното издание на фестивала е десето поред и тази кръгла годишнина няма как да не предизвика размисли за историята на събитието. Можем ли вече да говорим за традиция на Софийския международен литературен фестивал? И как бихте искали да се развива занапред, как виждате мястото му в цялостния контекст на културната ни среда, на литературния живот?
Да, СМЛФ има вече сериозна традиция, през него като участници преминаха десетки чужди и стотици български автори. Затова и няма как да не отчета заслугите на Тодора Радева за изграждането на физиономията на фестивала.
За в бъдеще ми се иска да отгледаме публики, да установим контакти с други литературни фестивали и да си разменяме събития. А може би някога да стане и това, за което ми разказа Румяна Таслакова – в Кьолн стоят на компютрите и чакат да обявят програмата на техния фестивал, за да започнат да купуват билети…
Ние винаги ще бъдем малък пазар и няма как да сме привлекателни за автори, които искат да продават големи тиражи. Но ако българската литература вдигне престижа си, може и да започнем да привличаме повече световни имена. Най-малкото, не пречи да си мечтаем за това.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
