Андрев Валден
През този ден снегът се сипе като в приказка. Над Вриневиската гора и над езерото тихичко се роят снежинки. Големи са колкото стършели, но озоват ли се върху голата земя в дворовете, изчезват. Колко странно – зимното небе прилича на кинодекор. До Бъдни вечер през 1983 година остава само някоя и друга седмица. Последният ми ден като син на Биомагьосника вече гасне. Отварям прозореца на банята и подавам крак на студа. Навън вече се е стъмнило.
Биомагьосника думка по вратата на банята и вика, че яденето ще изстине. Повтаря ми го едва за втори път, но в гласа му вече тлее гняв. Затискам устата си с длан, за да задуша напиращия смях. Ала смехът избликва.
– Защо се смееш? – провиква се Биомагьосника през дървената врата и гласът му вече напомня буен огън.
Аз обаче не мога да се върна. И двата ми крака вече са стъпили на земята отвън, а съм твърде дребен да се изкача обратно. Побързам ли, огънят ще угасне, казах си. Като разбере защо е било всичко, и той ще се разсмее.
Сложил съм си шапка на Дядо Коледа. Никой не ме видя как влязох с нея в банята. Бях я скрил под пуловера си. После я нахлузих и се промуших през прозореца. Нося и платнена кесия, пълна с кубчета от конструктор. Идеята е да прилича на чувал с коледни подаръци.
Възнамерявам да притичам, да заобиколя къщата и да позвъня на входната врата.
– Тук има ли послушни деца? – ще попитам, когато вратата се отвори, и тогава той ще прихне.
А щом той се засмее, и мама ще го последва. Малката ми сестричка дори няма да чака неговия смях преди да прихне, защото тя не знае правилата и се кикоти на всички мои номера. Малкото ми братче се смее само ако го гъделичкам, но Дядо Коледа може да уреди и това.
Крача внимателно, за да не се подхлъзна по склона до бараката. Там се намира работилницата на Биомагьосника. Понякога той се заключва вътре, за да яде гъби и да пуши черна попадийка. По този начин отваря врати към други вселени и записва всичко, каквото преживее там, в дебели тефтери с черни корици.
Усамоти ли се в бараката, понякога прекарва часове вътре. Много обичам тези часове, защото тогава в къщата можем да се смеем до насита и да се държим както ни душа иска. Можем да ядем сандвичи между храненията и да мляскаме, докато дъвчем, а навярно, ако имахме телевизор, щяхме да гледаме и телевизия.
Безгрижните часове обаче ни излизат през носа, защото се случва той да отвори врата към недотам хубава вселена. Тогава изскача на бегом от работилницата си, преследван от видими само за него същества, и тръгва да обикаля гол, на четири крака, из кухнята. Лази и вие от ужас.
– Помощ! – ридае той, лъснал от сълзи и пот.
Тогава мама го взема в прегръдките си, докато се успокои. Дори биомагьосник на държавна издръжка не може да нахълтва току-така в други вселени.
И така, измъквам се през прозореца на банята. Много е тъмно и се налага да вървя опипом, за да не се отклоня от правилния път. Недоумявам как се е стъмнило толкова бързо, но все пак е достатъчно само да заобиколя къщата и да позвъня на звънеца, а после ще се посмеем дружно. Очаквам да стане бързо, но тук, навън, всичко е под наклон. Цялото село е построено върху склон, който се спуска към езерото Еншон в дъното на долината, а дворът ни не е оформен със стъпаловидни тераси. Всъщност само къщата не е наклонена, а сега тревата е хлъзгава като сопол, защото зимата отказва да си тръгне.
Подхлъзвам се и се пързулвам в мрака. Далеч от къщата, където копривената чорба изстива върху кухненската маса.
Стомахът ми се свива на топка, понеже никак не обичам тъмнината. Страх ме е от всичко. Поначало аз вярвам във всичко, а всичкото, в което вярвам, се спотайва в дебрите на мрака.
Вярвам в самодиви, в таласъми, в елфи, в тролове, във върколаци и вещици. Главно – във вещици. Освен това вярвам в Господ и в други богове, и в Дявола. В Горския дух. В Злия воден дух. В Коня от ручея и в духовете на непокръстени деца, убити от майките си. Аз съм една малка ходеща енциклопедия на свръхестествените същества. Колекционер на чудовища. Някои съм виждал със собствените си очи, но само когато имам висока температура. Разболея ли се, винаги вдигам температура. Толкова висока, че ми се привиждат разни неща и изкарвам акъла на мама.
– Направо изгаря – обикновено казва тя, а Биомагьосника ме налага с лучена лапа и ми слага компрес, напоен със запарка от подбел.
А аз горя и виждам вещици. И демони с клепачи от грахови шушулки.
– Чудовища не съществуват – повтаря мама, но аз си знам, че ги има.
Нали съм виждал как татко вие от ужас, когато го преследват.
И така, изкатервам се пълзешком по склона и хващам водосточната тръба, долепена до ъгъла на къщата. Целият съм вир-вода, а навярно съм се и изпоцапал, но дядоколедовската шапка си стои върху главата ми. Как само ще се смеят всички, като цъфна на вратата! Втренчвам се в притъмнялата ливада. Отвъд нея светят прозорците на къщата, където живее единственият ми приятел. Казва се Блума и двамата често си играем в гората.
Сграбчвам с две ръце водосточната тръба и си поемам дъх. От битието ми като син на Биомагьосника остават едва броени минути.
Продължавам. Отново ме напушва смях. Няма да повярват на очите си, когато момчето, влязло в банята, изведнъж цъфне пред вратата, преобразено в Дядо Коледа. Докато изкачвам стълбите към верандата, направо цвиля от смях.
Не е като да не подозирам нищичко. Досещам се, че е възможно да съм се забавил твърде много и той да ми е ядосан, но все пак не беше пил. Една Коледа излочи всичкия алкохол в къщата и стана тя каквато стана. Мама беше поканила сестрите си да празнуват с нас и беше купила бутилки за коледната трапеза. Биомагьосника уж щеше само да пробва, но когато гостите пристигнаха, беше пресушил всичко. Изскочи на улицата и ги изгони преди дори да са слезли от колите. Мама се разплака. Къщата ухаеше на почистващ препарат и на канела.
Звъня на вратата и когато тя се отваря, се изпъчвам.
– Тук има ли…
Опитвам да го кажа с глас като на Дядо Коледа, но не се получава. Напушва ме смях. Думите излизат от устата ми със свистене и се налага отново да си поема въздух. Само на седем съм, бос в зимната нощ. Би било прекалено от мен да се иска и да говоря.
– … послушни дечица? – довършвам през смях.
Биомагьосника изглежда озадачен. Как иначе да изглежда между огъня и смеха? Приемам това за добър знак. И за всеки случай повтарям същото. По-точно го изкрещявам. Вече дори не звучи като въпрос:
– ТУК ИМА ЛИ ПОСЛУШНИ ДЕЧИЦА!
Грешка е да крещя. Огънят се подхранва от викове. Той дори не се сеща да си разтвори пръстите, преди да ме зашлеви. Това е ново. Или поне различно. Обикновено кожата ми гори от шамарите му. Сякаш хиляди иглички се забиват в бузата ми. Този път обаче се спуквам като пришка и ми се струва по-хубаво от игличките.
Всъщност, разбира се, изглежда по-зле. От лицето ми шурва кръв.
Мама се разпищява. И това е ново. Не писъците, а тоналността. Нещо се случва с мама. Вместо както обикновено да отстъпи назад, тя тръгва решително към Биомагьосника. С вирната брадичка. Право към пламъците. Слънцето залезе, преди този ден да престане да бъде обикновен ден, и сега той просто не може да се насити на чудатостта си.
– Той не ти е истински баща! – крeсва мама. – Един истински баща никога не би постъпил така с детето си.
Тя произнася това откровение и Биомагьосника ме пуска тутакси. Сякаш изгубва правомощията си.
Само след миг-два проумявам истината. Мисълта не ми е минавала никога през ума, но щом прониква в съзнанието ми, вече съм сигурен. Аз не приличам на него. Не приличам нито на сестричката, нито на братчето ми. Нямам техните сиво-сини очи. Нито червеникаворусите им къдрици. Нито луничките им. А те рядко имат синини като моите. Несъмнено е истина. Биомагьосника не е мой баща. Никога не е бил.
Изкачвам стълбите с удивителна лекота. Лягам в леглото и засмуквам носната кърпичка, която мама ми е дала. Долу тряскат и кряскат, но аз не чувам думите. Нещо друго ме преизпълва. Най-напред не схващам какво е, ала под кърпичката устата ми се ухилва и започва да се криви странно в гънките на кърпичката. Вътре в мен бушува силна емоция. Като че ли… ми харесва да не съм негов син.
Да, усещам го с цялото си същество. По мен пролазва мощна тръпка, все едно съм се отправил на приключение. Сякаш съм главен герой в книга за момче, узнало, че баща му е крал в далечна вълшебна страна.
Дали сега ще се появи вълшебен дух и ще ме отведе при моя татко?
За кратко ми дожалява за братчето и сестричката ми, които все още са деца на Биомагьосника. И за него ми става жал. Когато мама запрати онези думи в лицето му, той придоби разстроен и безсилен вид. Видях как се спихна, сякаш думите го бяха пробили.
Къщата е притихнала.
Приседнала в края на леглото ми, мама обещава, че всичко е приключило окончателно.
– Вече няма да живеем тук – прошепва тя, докато аз чопля с пръст решетката в предната част на нощната лампа
Мама обещава да се махнем от тази къща.
Не я питам кой е моят истински баща, но тя започва да разказва. Живеел в далечна страна и имал дълга черна коса. Като индианец. Посочва лакътя си – ей толкова дълга. Само толкова ми разкрива за истинския ми татко, но и с това се задоволявам.
Индианец в далечна страна.
По-хубаво нещо не съм чувал и сега искам само да заспя, та утре да прекося ливадата и да разкажа всичко на Блума.
Преди да излезе, мама угасва лампата. Аз изчаквам малко и пак я светвам. Винаги го правя. Мама твърди, че чудовища не съществували, но това не ме успокоява. Явно в тази къща имаме проблем с доверието.
Нещо май шава в сенките.
Превод от шведски: ЕВА КЪНЕВА
Книгата е под печат в изд. „Емас“.




