Нямам епичен размах като разказвач, макар че амбициите ми са по-близо до епичните измерения, отколкото ми се иска да призная.
Всичко е въпрос на фокус. Аз просто не виждам в епичен мащаб – не и по начина, по който го правят Толстой, Морисън и Гарсия Маркес. Устроен съм различно. Първо виждам влака, а после континента, през който той преминава. Всъщност първо виждам пътниците, а после влака. Виждам цялото като съвкупност от неговите детайли. Не съм способен да го видя по друг начин. Когато бях по-млад, се укорявах за това. Притеснявах се (защо да пропускаме някоя възможност да се тревожим?), че съм – и винаги ще си остана – второстепенен писател. Вече не си губя времето с подобни тревоги. Писането и бездруго е достатъчно трудно, без към него да прибавяме и задължението да се превърнем в писателя, който ни се иска да бъдем.
Помогна ми и това: от известно време вярвам, че противопоставянето между „големи“ и „малки“ писатели не е най-същественото разграничение между тези книги и онези книги. Ако например искате да научите нещо за Русия от края на XIX век, ще четете исторически изследвания и биографии, но ще четете и Чехов, Тургенев и други. Ще искате да знаете за законите за развода, които водят до решението на Ана Каренина да отиде с Вронски на опера, както и как срамът на Акакий Акакиевич от неговата бедност предопределя съдбата му в „Шинел“ на Гогол. Разбира се, всички те са големи писатели, но до известна степен тяхното величие произтича именно от интереса им към хората, които не са управлявали, не са царували и не са командвали.
Историците записват отстъплението на Наполеон от Москва през октомври 1812 г., по време на което най-малко петстотин хиляди френски войници умират от студ и глад. Изберете един от тези войници, свит сред бурята, който все още си представя, че = може би, само може би – ще оцелее и ще се прибере у дома. Без художествената литература не бихме могли да узнаем нищо конкретно за дома, за който копнее. Не бихме знаели, че баща му, който тревожно го очаква, съжалява за всеки побой, който му е нанесъл, и ще направи всичко по силите си, за да разбере момчето, че е обичано. Не бихме знаели, че войникът, който досега не е могъл да реши какво чувства към приятелката си, възнамерява да ѝ предложи брак почти веднага щом прекрачи прага.
Войникът няма да оцелее. Трябва да знаем за смъртта му – свит в снега, под нощно небе, осеяно със звезди, почти болезнено ярки. Трябва да знаем как смъртта му променя живота на баща му, на приятелката му и на всички останали, чиито съдби са били преплетени с неговата. Трябва да ни бъде напомнено, че всеки от онези половин милион загинали войници е оставил празнота, която никога няма да бъде запълнена. Ние си представяме тези животи, но знаем достатъчно за тях, за да се доверим на собственото си въображение. Някой трябва да открива нови континенти. Друг трябва да открива невижданите дотогава растения и животни, които обитават новите континенти.
По времето, когато се опитвах да стана художник, разбрах, че ръката и китката се движат в дъги с различен размер. Можеш да замахваш с цялата си ръка и да полагаш широки мазки върху платното, а можеш да рисуваш само с ръката и китката. Първият художник създава големи картини, вторият – малки. Това е вродено. Ако си художник на голямото и се опиташ да работиш в малък мащаб, картините ти вероятно ще създават усещане за клаустрофобия. Ако си художник на малкото и се опиташ да работиш в голям мащаб, картините ти вероятно ще изглеждат разредени, изтънели.
Не бих искал да ми се налага да твърдя, че „Момичето с перлената обеца“ на Вермеер е или по-велико, или по-малко велико от „Нощната стража“ на Рембранд, макар че момичето с обецата е прост портрет на неизвестно момиче, а „Нощната стража“ изобразява историческо събитие с деветнадесет фигури, едно куче и едно пиле (да, пиле).
Осъзнах, че съм бил привлечен от Вирджиния Улф, защото тя е сред първите писатели, настоявали, че не съществува незначителен живот; сред първите, които подсказват, че движенията на галактиките не са нито повече, нито по-малко значими от движенията на субатомните частици. Всичко е въпрос на това дали гледаш през телескоп или през микроскоп. Ако няма незначителни животи, тогава съществуват само недостатъчни начини да ги наблюдаваме. От Ема Бовари през Клариса Далауей до Мейкън Дед ние, читателите, отново и отново сме били подсещани, че мащабът няма значение. В ръцете на писател като Улф един-единствен ден от живота на една светска съпруга може да стои редом до отстъплението на Наполеон от Москва. За Улф животът на „обикновените“ хора не е нито по-значим, нито по-малко значим от живота на световните лидери и великите художници.
Има и още нещо.
Веднага бях привлечен от настояването на Улф, че човешките дела са относителни. Както го е казала самата тя: „Защото [Клариса] като че ли
бе дете, дошло с родителите си да хвърли хляб на патиците, и
същевременно зряла жена, чиито родители стояха край езерото, а тя
вървеше към тях, понесла в ръцете си своя живот, който ставаше все
по-голям, колкото повече се приближаваше до тях, докато се превърна
в един цял, завършен живот, тогава го постави пред тях и им каза:
„Това направих с живота си! Ето това!“[1]
Ние – писателите, читателите, всички – независимо дали обичаме живота си или не, сме принудени да гледаме как времето отнася всичко. Това е нашата красота и нашата трагедия. Стремим се да видим хоризонта отвъд хоризонта. Вършим работата си, влюбваме се, правим планове и таим най-невероятните надежди дори когато знаем накъде води всичко това.
Направени сме ние
от сънища и сън отвред обгръща
тоз малък наш живот![2]
Аз поне няма да споря с Шекспир.
Като всеки писател, през целия си живот съм се опитвал да съхраня времето, така че други хора да могат да отворят книга и не просто да видят, а да почувстват онова, което се надига от страниците; да помиришат и да вкусят; да чуят, макар и едва доловимо, песни, които никой не е пял от век или повече. Продължаваме да полагаме това усилие, макар да знаем, че почти всичко, което правим, ще се провали в една или друга степен. То е като да се опитваш да забиеш пирон в локва живак.
Иска ми се да можех да ви кажа защо аз, защо всички ние, продължаваме да го правим. Това има нещо общо с опита да изясня света пред себе си, като го изяснявам пред другите. Различните писатели го правят по различни причини, но подозирам, че романтичното ни отношение към действителността е нещо общо за всички нас. Аз го правя, защото вие, докато четете това изречение, ме слушате така, както аз се опитвам да слушам вас, да си ви представя, независимо колко далеч сме един от друг във времето и пространството.
Превод от английски: НИНА СТОЯНОВА
Източник: Michael Cunningham, Unsayable, Fourth Estatе, 2026
[1] В. Улф, „Мисис Далауей“, Народна култура, 1989, прев. Мариана Неделчева.
[2] Уилям Шекспир, „Бурята“, прев. Валери Петров.
