Ния Харалампиева
Валери Вергилов дебютира формално на поетичната сцена през 2018 г. с първата си стихосбирка „Не си отивам кротък“. Шест години по-късно третата му стихосбирка „Природи и реалности“ вече е факт. Въпреки че дълги години е работил като журналист извън България, както той споделя в интервюта, поезията му е едно своеобразно завръщане към корените. Но това „завръщане към корените“ няма абсолютно нищо общо с масовизиралата се в последните години псевдопатриотична литература, която, уви, използва и успя да банализира този рефрен с маркетингови цели, нито – както може би някой прибързано ще предположи – с мотиви за вече бивши експати.
В поезията на Вергилов става въпрос за едно завръщане към време-пространственото минало, за едно обмисляне и обговаряне на живота и реалиите извън българските граници и за едно навлизане в най-съкровените кътчета на човешката душа, едно своеобразно вглеждане навътре в изначално заложения душевен и интимен свят. Именно по същия начин е разделена тематично и „Природи и реалности“. Верен на практиката от предишните си две стихосбирки, Вергилов разделя и третата на 3 части – „Северозапад“, „Britannia“ и „Зад предела на природата“. Още от озаглавяването им става ясно, че са подбрани стихотворения под общ ареал, като последната част само загатва безграничността на природата, въпреки че, четейки стихотворенията, включени в нея, разбираме, че границите ѝ отиват отвъд конвенционалното разбиране за природа и навлизат в метафизичната душевност.
Всяка една от трите части обхваща по едно общо тематично ядро, всяко от които обаче незабелязано навлиза символично и идейно в останалите. Най-общо казано, може да се направи ясно разграничение между стила и тематиката на частите, дотолкова, че автономното четене на всяка от тях да навежда на предположението за независимо и различно авторство. Многоликостта на автора основателно отговаря на разнообразието от експерименти с езика.
Това, което събира „Северозапад“, „Britannia“ и „Зад предела на природата“ и прави Валери Вергилов толкова нехарактерен и отличаващ се поет, е именно експериментирането с думите и ритъма в българския език. В част I има точно едно такова стихотворение/цикъл „Език“, което е заето, но редактирано, още от дебютната му стихосбирка „Не си отивам кротък“. То е може би най-наситеното с експериментаторски дух. Дори и само от началото личи звуковото и асоциативно богатство на избраните изразни средства:
Шафрантии шаферки шамандури сомове чиги шарани
шашавост през тополите Горни Лом Георги изстрели
въдици пънове гъби и габъри вдън гори вирове бликат
с пъстърва глигани тиган настървено се сърба. Сърбия
девет дерета ветровете безвизово шибат граничната
зона зейнала пропаст желязна завеса миса солемнис в ре
минор е моят татко граничар картечар та-ра-та-ра-
та-ра-та-ра-та-ра Мини-Макс Изток-Запад залп Картър
Косигин и Кисинджър синджир марка, майко, майко, майко…
Колкото и нестандартно да звучи, на моменти, ако се чете по-бързо, може да прозвучи дори и като рапърско парче. Но извън това може би прекалено отдалечено тълкувание, ясно може да прокънти и зазвучи звучността и ритмичността на „Език“ в съзнанието на четящия. Езикови игри, подобни на „Се ла ви… Кво да се прави?/ Села ви-дински окръг“ („Градове и села“), езици, различни от българския (и не само английския) – като в „Любовен бюлетин“, „Солово изпълнение“ и „Хорово изпълнение“ (между последните две може и да се направи опит за директен паралел) – се откриват в почти всички стихотворения.
Въпреки че част II на „Природи и реалности“ отвежда към един съвсем различен свят на Острова и стилово разнородно писане, на места отново има концентрирани ритмични наслагвания на езика: „Тяхната събота:/ коприни, найлони, жарсета,/ тънки, прозирни,/ почти несъществуващи от несъщественост/ леки, лефтерни, летни, потрепващи дрехи …“ („Brixton Road Girls“), а дори и на английски – „A tisket-tasket Tallisker“ („Серенада за SARS-CoV-2“). Някои от стиховете дори звучат като скороговорки, но в същото време няма шанс да оплетат езика – той просто се лее безпрепятствено и ни отвежда на едно презгранично пътуване в една друга възможна реалност, в един сякаш друг живот. Докато автобиографичното несъмнено присъства например в „Досие, май 1973 г.“ от част I, където „Експертно мнение: Космополитен. Неблагонадежден“ може да се отнася както към индивида, така и към един поколенчески колектив, а бягството е предопределено „най-напред в Париж, а после в Лондон“, в част II този живот отвъд вече е реалност и новите реалии са назовани с конкретните си имена, но и превърнати от чужди в свои. Фактът, че повечето от избраните в част II стихотворения са заети от предишните „Не си отивам кротък“ и „Течението на безследната вода“, но са претърпели редакция и повторна, този път коректна корекция, то поезията в последната стихосбирка на Вергилов може да се счита за оцелостяване на творчеството му – за една своеобразна авторова антология, събираща в себе си разновидностите от стилистика, теми и пространство-времена.
Естествено, изглежда основателно стихотворенията, писани на английски, да са преведени от автора на български, но предвид множеството чуждоезични части и фрази из цялата стихосбирка, не би било учудващо и да се оставят в оригинал. По-скоро автопреводът може да обогати четенето с една допълнителна интерпретация – тази за пренасянето на чуждо в свое и превращенията на лирическия говорител.
Което плавно води и към част III, където граница между свое и чуждо няма, защото всичко е едно, и това „едно“ е вътрешната вселена на душата. Стиховете за вътрешния живот в последните десет стихотворения подлежат на безброй интерпретации. Не може да се отрече обаче, че въпреки интимно-лиричното да е основната тема на подбраните стихотворения, някои от тях изпъкват с характерен заряд и интертекстуалност. Заиграването с различните видове изкуства и интертекстуалните нишки дават възможност за един различен прочит на душевния свят. Стихотворенията отговори „По „Живо и мъртво“ от RASSIM“ и „По „До края на смъртта“ от Ани Илков“ са сякаш навлизане и синхронизиране не само в границите и събитийността на конкретната изложба и именитата поезия, но така и пренаписване и дописване на две автономни творби. Стихотворенията са както лирично езиково отражение на езика, така и на визуалното изкуство. Те навлизат във „вселенска мистерия“ и се настаняват отвъд езика, преди раждането и след смъртта. Границите на изкуството са размити и езикът е навлязъл в метафизичната реалност. Впрочем подобни „извън-физически“ и „извън природните закони“ смърти и прераждания на изкуството блестят и в други две стихотворения от част III – „Посмъртната ранчера на Фрида Кало“ и „Джими Хендрикс – Концертът на Мауи“, но за тях – друг път.
„Природи и реалности“ е една мислена, преживяна, претърпяна и изстрадана поезия. Това е поезия, излизаща отвъд границите на природите и реалностите, такива каквито ги познаваме. Вергилов доказва, че е лирик, снаждащ класическото и експерименталното писане в едно, и въпреки че сякаш остава в периферията на съвременната българска поезия, извоюва мястото си на заслужаващ специално внимание поет. Както и предишните две, и тази последна стихосбирка на Валери Вергилов е редактирана от небезизвестния поет Ани Илков и корицата е с детайли от произведения на RASSIM, който избор на колектив е похвален в съвременния свят на хиляди възможности и алтернативи, които не подминават и сферата на книгоиздаването.
Валери Вергилов, „Природи и реалности“, Издателство за поезия „ДА“, 2024
