Слово, произнесено при връчването на 14-ата национална награда за литературна критика „Иван Радословов и Иван Мешеков“ на лауреата проф. д.н. Клео Протохристова
Антония Велкова-Гайдаржиева
На 9 май 2026 г. в град Златарица за 15-и път беше връчена националната награда за литературна критика на името на Иван Радославов и Иван Мешеков, учредена през 1992 г. от катедра „Българска литература” при ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” и Община Златарица. Неин лауреат стана проф. д.н. Клео Протохристова от Плавдивския университет. Тук публикуваме две от словата, прозвучали на церемонията – за и от тазгодишния лауреат.
По идея на акад. Иван Радев и катедра „Българска литература“ при ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ на 27 ноември 1992 г. със съдействието на обществеността и управата на гр. Златарица се учредява високото отличие, превърнало се в продължение на почти четири десетилетия в общопризната културна институция. Не само заради имената на Иван Мешеков и Иван Радославов, средищни фигури на българската интелигенция от първите десетилетия на 20. в., но и заради лауреатите, чиито имена изпълват днес понятието духовнотворчески елит на нацията: Сабина Беляева, Никола Георгиев, Светлозар Игов, Иван Радев, Симеон Янев, Радосвет Коларов, Михаил Неделчев, Чавдар Добрев, Милена Кирова, Антония Велкова-Гайдаржиева, Пламен Дойнов, Иван Станков, Цветан Ракьовски, Димитър Михайлов.
Единствената национална награда за литературна критика на името на Иван Радославов и Иван Мешеков се връчва за петнадесети път на 9 май 2026 г. в Златарица – града на две от най-знаковите имена в аналите на естетикоценителската ни мисъл. Сред гостите на града са някои от досегашните носители на Националната награда – проф. Михаил Неделчев, проф. Пламен Дойнов, проф. Иван Станков, проф. Димитър Михайлов, а също и кметове от близки на Златарица общини.
Съучредителите на Националната награда – катедра „Българска литература“ при ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ и ръководството на Община Златарица, представлявано от кмета г-н Петър Ганев, присъдиха тази година отличието – почетна грамота, статуетка, изобразяваща богинята Бендида, изработена от проф. Константин Денев, и парична премия – на преподавателката по антична и западноевропейска литература в ПУ „Паисий Хилендарски“ проф. д.н. Клео Протохристова. Тя е сред безспорните авторитети „законотворци“ в областта на българската литературна теория, история и критика, които в трудовете ѝ неизменно са положени в контекста на световното литературознание и хуманитаристика. Така, както завещават патроните на нашето тържество. Книгите на проф. Протохристова: „Благозвучието на дисонанса. Опити върху междутекстовостта (1991, 1996), „Западноевропейска литература. Съпоставителни наблюдения, тезиси, идеи“ (2000, 2003, 2008), „Огледалото – литературни, метадискурсивни и културносъпоставителни траектории“ (2004), „Записки от преддверието. Теория и практика на заглавието (2014), „Теми с вариации. Литературнотематични етюди“ (2016) ,„Литературният двайсети век. Синхронни срезове и диахронни проекции“ (2020) и др. още с появата си се превръщат в жалонни за модерното родно литературознание, в образци на широкоспектърното ерудитско аналитично мислене и хуманитарно познание. „Гъмжащи“ от смислопродуктивни идеи и интелектуални провокации, от сюжетопораждащи междутекстови връзки, от интерпретаторски глъбини и посреднически мостове между отделните изкуства, те се „институционализират“ от филологическата общност в своеобразни „учебници“ за поколенията – за това как да четем и как да мислим литературата, но и как да въобразяваме нейните безпределни пространства и трансцендентиращи ни светове в устрема, в копнежа към онова върховно, превъзходно съзвучие – „тайната на творческото вдъхновение“[1].
Не само досегашните респектиращи с концептуалността си трудове, но и последната книга на проф. Протохристова „Вдъхновения и дни. Съпоставителни догадки и проучвания“ (2026) превръща интертекстуалния анализ в смислопродуктивно ядро и „методологически“ инструмент, в рецептивна оптика спрямо българската и въобще световната художествена съкровищница. Посредством интертекстуалното четене авторката разкрива други, неподозирани хоризонти на словото – вътре в дълбинните му пластове и основания, но и покрай изразите, в междуредията, в конструираните пространства между слово и образ, слово и музика, думи и петолиния. Това са пространства, изпълнени с въздействащите тонови обеми на художническия Глас и нестандартните призми на интерпретаторския Поглед, които проникват и изговарят незнайни досега смисли отвъд културните конвенции и идеологически обструкции. В последната книга се разгръща пълноценен, пълнокръвен диалог между различните изкуства, за да проумеем как литература и музика, литература и кино говорят уж различни, а всъщност, в българските и световни художествени шедьоври, на един език, разкривайки ни нещо важно за човека, изкуството, света.
Тъкмо Ив. Мешеков и Ив. Радославов, но преди и редом с тях и д-р К. Кръстев, и Б. Пенев, и С. Радев „въплътяват“ в текстовете си компетентността, асоцииращото визионерство, благодарение на което като в някаква уникална синестезия естетическите ценители преживяват и по особен аналитично-интерпретативен начин съвместяват и разчитат иначе разнородните кодове на изкуствата. Което „при отсъствието на нужните транссистемни знаци“[2], както настоява авторката, е сериозно тълкувателско предизвикателство. А плеядата критически авторитети от историята на българската естетико-оценъчна мисъл с внушителните си наследства показват и доказват, че критикът трябва да бъде най-живият, най-развитият, най-любопитният ум на своята епоха; че трябва да познава знаменитите произведения на всемирната литература и свръх тях съвкупността на разните изкуства. И действително само така могат да бъдат извървени, осмислени, но и съградени културно съпоставителните траектории, на каквито проф. Протохристова е ненадминат майстор. Някак проф. Б. Пенев и неговият талантлив студент В. Пундев, едни от най-проникновените ни литературни критици и ерудити в хуманитарното поле от началото на миналото столетие, но заедно с това и великолепни цигулари, имат своя достоен наследник в присъствието на Клео Протохристова, която отказва да се поддаде на повърхностните аналогии, избирайки аналитичното проблематизиране и тълкувателското преодоляване на противоречията между вербално и музикално, словесно и визуално, художествено и идеологическо.
Професионален литератор, но и образован изтънчен познавач на класическата музика, ценител с много висока, култивирана от съприкосновението със западноевропейската художествена и философска традиция, естетическа мяра, проф. Протохристова често пъти се усъмнява в творческите претенции за съвместяване на литература и музика, литература и „картина“ у ред български автори от първите десетилетия на 20. в. до най-ново време. Но заедно с това се и удивлява от виртуозността на други, които успяват да единят разнородните кодове в единен текст, в съвършен синтез на думи и ноти, на слово и образ.
Всеизвестни са някои факти от критическата биография на един от днес почитаните и един от днес определяните „генерали“ в критиката Иван Мешеков, а именно, че е писал задълбочените си студии сред природата – на горски поляни, върху дървесни клони, крайморски скали. Тези факти са показателни за пълното му вписване в ритъма на фикционалните светове, обект на интерпретациите му. Има нещо над-поставено, някакво „душевно отвъд“, би казал д-р К. Кръстев, в аналитико-тълкувателската „работилница“ на критика, нещо присъщо и за тазгодишната лауреатка, която, посредством интертекстуалните си сюжети и интерпретаторски находки, създава нови, неоткривани до момента – сложни, но и вдъхновяващи, по някакъв начин аристократизиращи ни светове.
Съчетаващ екзистенциално-философските концепции на западноевропейската мисъл със самобитен критически апарат, според Ив. Мешеков актът на интерпретация е невъзможен без творческото вживяване в коментираната творба, без създаването на онази магическа спойка, способна да произведе особен по рода си алтернативен език със средствата на литературната херменевтика. „На ред места в неговите трудове ще срещнем сложносъставни критически понятия, наподобяващи философските неологизми на Хайдегер. И не защото Мешеков е чел немския философ, а защото самата същност на интерпретираните от него обекти го е подтиквала към създаването на сходни категориални инструменти“[3], постулира Св. Игов. Да, Ив. Мешеков едва ли е чел Хайдегер, за да му подражава, може да се каже, че категориално-понятийният му херменевтичен речник е самороден, новоизкован, но той е познавал в дълбочина западноевропейските хуманитарни и хуманистични идеи, „трептящи във въздуха“. А това в още по-голяма степен важи за проф. Клео Протохристова, която с отстоявания във времето естетически аршин, формиран и от професионалния досег с античната и западноевропейската литература, пристъпва към творби и почерци от родната „библиотека“. Книгите ѝ очертават различни посоки, те извървяват нелекия път от световното към националното (но и обратно), за да се интерпретират проникновено и провокативно „Сребърно ноктюрно“ на Т. Траянов, „Allegro vivace“ на Гео Милев или пък „Спомени за вода DM“ на Иван Станков. Отправната точка на авторката са световни върхове като Джойс, Пруст или Томас Ман. Проф. Протохристова е сред малцината наистина избрани литератори, които свободно общуват с постиженията на световната култура, философия, естетика, притежавайки дарбата да гради аргументирани връзки между изкуствата, типологически обобщения, превръщащи се в модели.
В уводните думи на последната си, в най-общия смисъл критическа творба, авторката споделя, че въпреки предизвикателната интертекстуална заигравка с „Наслаждения и дни“ на Пруст и „Дела и дни“ на Хезиод, заглавието на нейната книга „Вдъхновения и дни“ „назовава с обезоръжаваща буквалност основните реалности, съотносими с написването на включените текстове, валидни впрочем и за заниманията с литература по-общо – от началната възторженост, която съпровожда раждането на идеята, през неназованите фази на усъмняване и паника, към дългите дни на усърдно дирене, които отвеждат (или не успяват да отведат) до верификация на предложените хипотези“[4].
Може да се каже, че „Вдъхновения и дни“ е лична книга, писана в дарените часове на otium, което обаче не е безгрижното лентяйство, а е времето на концентрация на мисълта, на преживяната радост от познанието. В привидно безгрижното състояние на otium авторката е извършила грандиозна работа на ума и духа, стигнала е до най-непроницаемите дълбинни връзки между явленията на културата – българска и световна.
И понеже днес с връчването на Националната награда за литературна критика по своеобразен начин честваме нейните патрони, ще предложа два фрагмента, принадлежащи съответно на Иван Мешеков от забележителната му монографична студия „Николай Лилиев – романтик-символист“ и на Клео Протохристова от ескиза от последната ѝ книга „Тоналности и партитури в българската литература“.
В студията, посветена на Н.-Лилиевото творчество, Ив. Мешеков изпъква не само като майстор на литературната интерпретация, но и като дълбок музикален интерпретатор и по-скоро като естетически ценител, който тълкува словото през музиката и обратно; за когото словото и музиката съсъществуват, заедно извайват света на божественото. Без да притежава специално музикално образование (липсват такива биографични податки), Мешеков смислотворчески „изобретява“ самородни литературно-музикални интерпретаторски категории, тълкувателски филтри, непознати до момента в българската интерпретаторска практика, за да постигне възможно най-сродните критически внушения спрямо поетическия свят. Като тези категориално-понятийни призми са родени в хода, в акта на самата интерпретация. Защото у Лилиев словото и музиката се преплитат и заедно изговарят неповторимия романтико-символистичен свят на поета. А интерпретаторът не просто успоредява, а сговаря двата „езика“ – на образотворчеството и звукописа – в мисленето си за Лилиевите съзвучия.
Подобни текстове с приносен евристичен заряд са изключителна рядкост в корпуса на една национална култура, а от друга страна, са бляскави примери за тънкия, за удивителния усет на избрания критик както спрямо смисловите дълбини, така и спрямо „тоналните“ обеми на високото лирическо изкуство. Един от тези есенциални критико-интерпретаторски концентрати, свързани с Лилиевото творчество, е следният поантиращ фрагмент: „На образната символика в Лилиевата поезия съответства равнозначна звукова символика. В творческата интуиция на Лилиева светлината и музиката, образът и звукът са равнозначни, единосъщи, едновременни. Думите и епитетите (и съдържанието им), от които Лилиев съставя своите метафори, образи, символи и въобще стиховете си, носени от основната творческа интуиция и художествена схема светлина-мрак-вълни, са в същото време съчетание на ясни и тъмни звуци, мажорни и минорни ритми и др. От звукосъчетанията – преливанията и контрастиранията – помежду им, обусловени все от същата основна композиционна схема, се получава оная сложна звукоритмика и оркестрация, която ние слушаме като елегична мелодия или молитвена музика на Лилиевия стих и която едновременно с това виждаме в образите, картините символи на тоя свят“[5].
Както споменах, за разлика от „стария майстор по критика“, Клео Протохристова притежава не само изтънчена музикална чувствителност, но и професионално музикално образование. Но независимо от това кой как си служи със специфичния за музикознанието категориално-понятиен речник, и двамата стигат до дълбинни интерпретаторски вниквания в непресекващия разговор и взаимооблъчване между словесните и музикалните феномени, възприятия, прозирания отвъд хоризонтите на тукашното. Ще цитирам в тази посока проникновените тълкувания на проф. Протохристова по отношение на Иван-Станковата разказваческа метафизика: „… Същинският музикален проект на Станков обаче е отвъд заявените тоналности. Той се осъществява в цялостната оркестрация на разказите, в деликатното преплитане на устойчиви теми и мотиви, които, веднъж артикулирани, последователно се възвръщат в хода на повествованието с удържането им като самостоятелни гласове в сложното многозвучие на текста, организирано с безукорна съгласуваност…“[6]. Мисля, че не е нужно да дописваме тази синтезираща едновременно аналитична дескриптивност и интерпретаторска находчивост в конгениалния, но и обективно-дистантен прочит на разказваческото изкуство на съвременния автор.
Ще завърша със следното. Не само защото в респектиращата библиография, съпътстваща трудовете на проф. Клео Протохристова, присъстват и заглавия от Иван Мешеков и Иван Радославов, но преди всичко защото с критическите открития и интелигентски жестове, особено като дългогодишен член на редакционния съвет на сп. „Страница“, през последните десетилетия тя се откроява като наследник на високата естетическа култура и ценителска мяра на нашите скъпи учители по критика Иван Мешеков и Иван Радославов, продължавайки по техен почин да чете синхронизирано с вещина и проницание българската литература като световна – по достойнство ѝ се присъжда Националната награда на тяхно име.
Честита награда, проф. Протохристова!
[1] Протохристова, К. Вдъхновения и дни. Съпоставителни догадки и проучвания. София: Колибри, 2026, с. 19.
[2] Пак там, с. 10.
[3] Игов, Св. Завръщането на Иван Мешеков – В: Иван Мешеков. Критикът-артист. В. Търново: УИ „Св. св. Кирил и Методий“, 1993, с. 16.
[4] Протохристова, К. Вдъхновения и дни…, с. 7.
[5] Мешеков, Ив. Николай Лилиев. Романтик символист. В. Търново: Дар-РХ, 2022, с. 112-113.
[6] Протохристова, К. Вдъхновения и дни…, 2026, с. 15.
