Клео Протохристова
Уважаеми г-н кмете,
Уважаеми граждани и гости на Златарица,
Скъпи колеги!
Преди всичко искам да изкажа сърдечната си благодарност към Катедрата по българска литература на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий” и ръководството на Община Златарица и за оказаната ми чест! Приемам наградата като щедър колегиален жест и като израз на съпричастност към професионалните ми занимания и това ме изпълва с дълбока признателност.
Същевременно ще си позволя да призная, че по принцип съм скептична към всякакъв род награди, защото в една или друга степен те предполагат наличието на някакъв състезателен момент. По подразбиране носителят на наградата е бил предпочетен, бил е оценен по-високо от други възможни номинации. Състезателният принцип обаче отдавна се е превърнал в анахронизъм. Възникнал в старогръцката култура като основен регулатор на обществени отношения, той успява да просъществува приблизително две хилядолетия заради съответствието си с нормите на традиционализма, които предполагат ясни и строги правила кое как се прави и осигуряват възможност за поне относително обективна съпоставка между различните постижения. Но състезателният принцип изгубва валидността си още с настъпването на модерността с нейния антитрадиционалистичен характер. А в актуалния културен контекст състезателните принцип е вече откровено неуместен. Аргумент в подкрепа на тази вероятно смущаваща теза са постоянните скандали, които съпътстват всевъзможни съвременни конкурси и награди – от Нобел и Оскарите до състезанията по художествена гимнастика. Донякъде незасегнати остават единствено надпревари, резултатите в които подлежат на точно измерване. Но дори и там сме изправени пред абсурди, защото по правило разликите между постиженията на отделните състезатели се свеждат до стотни от секундата, а и нерядко победителят бива определен с фотофиниш. Лесно е да се съобрази до каква степен още по-неясни и проблематични са критериите в областта на хуманитарните науки и в частност на литературната критика. И съответно колко болезнени, когато става дума за литературна награда, могат да бъдат производните на тази усъмненост скрупули, както за журиращите, така и за лауреата.
Няма обаче да споделям своите съмнения и притеснения, неизбежни при подобна нагласа. Защото като алтернатива на заявения скептицизъм виждам поне две посоки на мислене, които решително го опровергават. Първата ми се подсказва от имената на предходните носители на наградата: Сабина Беляева, Никола Георгиев, Светлозар Игов, Иван Радев, Симеон Янев, Радосвет Коларов, Михаил Неделчев, Чавдар Добрев, Милена Кирова, Антония Велкова-Гайдаржиева, Пламен Дойнов, Иван Станков, Цветан Ракьовски и Димитър Михайлов. Тези имена говорят сами за себе си – като ярки присъствия в българската литературна наука и критика и като авторитетни, надеждни ориентири за висока професионална мяра. Да бъда присъединена към тях в резултат на присъдената ми награда, чувствам като огромна привилегия.
Втората противотежест на скептицизма ми по отношение на наградите по принцип е характерът на тази точно награда. Учредена в чест на Иван Мешеков и Иван Радославов, тя е единствена по рода си. На първо място, защото е рожба на необичайното съдействие между обществеността и управата на града, с който по волята на съдбата Радославов и Мешеков са родово свързани, и литературна катедра, която принадлежи към университета на друг, макар и недалече разположен град – катедра, която с безпримерна всеотдайност се е посветила на грижа за недогледани места на националната ни културна памет (нека спомена редом със Златарица поне Миндя, родното място на Васил Попов), както и за личностите, които като носители и еманация на духовната енергия на тези места, са я направили и наше достояние.
Необичайна е тази награда също и защото е за критика, дейност, недолюбвана, по подразбиране смятана за паразитна и упражнявана само от онези, които истинската литература не е допуснала в своята привилегирована, строго охранявана сфера – нищо че поне от Умберто Еко насетне мнозина литературни теоретици, историци и критици убедително заявиха артистичния си талант и продължават да го демонстрират, за радост и вдъхновение на своите читатели.
Необичайна е тази награда и защото почита многозаслужили творци на словото, чиито имена не са сред онези, на избраниците на конюнктурната общностна памет, които неизменно, заслужено или не съвсем, с повод или без повод, биват прогласявани с гарантирана ефективност. Нещо повече, в продължение на десетилетия Иван Мешеков и Иван Радославов пребиваваха в зоната на почти пълна забрава, принудително въдворени там от силните на деня и напътстващата ги идеология. Установяването през 1992 година на националната награда за литературна критика на тяхно име и поддържането ѝ от нейните съучредители вече повече от трийсет години, както и достойната за уважение и възхищение инициатива на колегите от Великотърновския университет да съпровождат всяко нейно връчване с критически издания на трудове на Мешеков и Радославов, са не просто знак на почит към двамата забележителни дейци на българската литература, но и гарант за живото им присъствие в споделеното ни битие, присъствие спасително във времена на катастрофално разколебаване на ценности, на нискочел прагматизъм и все по-изтляваща надежда за духовна пробуда.
Ето защо наградата на името на Иван Мешеков и Иван Радославов надмогва каквито и да е доводи на принципния скепсис към призове и отличия. Поклон пред личността и делото на тези, които тази награда почита и чества, и искрена, безкрайна благодарност на нейните учредители и радетели!
9 май 2026 г.
