В последния и премного дъждовен ден на април тази година се откри дебютната самостоятелна изложба „ОТ“ на скулптора Петър Наков в галерия „Сариева“ в Пловдив. Сайт-спесифик проектът с куратор Ивайло Аврамов, част от по-голяма програма за сътрудничество между него и галерията, наречена „Пробив в белия куб“ по особен начин активира паметта на пространството.
1. ОТ-там насам
Трябваше да започна този текст с работата на художничката Светлана Мирчева, която до затварянето на съседното на галерия „Сариева“ artnewscafé през 2024 г. придърпваше погледа на иначе безучастните минувачи по пловдивската улица „Отец Паисий“ – две думи от самозалепващо се черно фолио върху витрините на кафенето, които аз помнех като „ТУК НАВСЯКЪДЕ“. А всъщност тези две думи се оказаха „ВРЕМЕ МЯСТО“. „ТУК НАВСЯКЪДЕ“, спомних си, беше заглавието, а и мотото на изложбата, курирана от Владия Михайлова по повод десетгодишнината на фондация „Отворени изкуства“. Вече спомнил си, неуверено започвам тази първа част на текста с работата на Светлана Мирчева „ВРЕМЕ МЯСТО“ – първо само заглавие на изложба на художничката през 2009 г. в пространството на artnewscafé, а после устояла във времето (а устояла и на метеорологичните условия) и утаила се в творба. Да мислим вече започнатия текст във волността, която този лъжлив спомен може да предложи.
- От прессъобщението за изложбата „ОТ“, публикувано на сайта на галерията, разбираме, че проектът е съпътстван от три текста, един от които изглежда привидно отдалечен от конкретния повод – „Намерение за хронология…“ – по същество детайлен опит да се разкаже историята на галерия „Сариева“. Към останалите два текста нарочно негласно ще препращам неведнъж по-долу. Разказвайки за времето и чрез него, хронологията всъщност говори за поредица от концептуални, програмни и пространствени преобразувания, в които всяка следваща форма едновременно наследява предишната и я разлага, за да отвори място за нов режим на работа и мислене на себе си. Историята, оказва се, въпреки формата, която това намерение е приело, не е линейна, а рефлексивна и релационна – прескачаща и изпреварваща сама себе си. Институцията се самоизобретява и разрушава, като периодично се връща към себе си, преназовава се, оголва стените и фасадата си, множи се, променя собствените си условия на видимост. Отрича се и така се утвърждава, а с утвърждаването си се отрича. Пространството остава, независимо от привичната му (и първична, изначална) функция. Пространството остава, дори и мястото да изчезне, но за това след малко.
- Веселина Сариева завършва своята поема „magia naturalis“ през юни 2020 г. По-късно през същия месец на същата година тя бива показана в едноименната изложба в галерията, тогава все още носеща името „Сариев“, курирана в сътрудничество с Боян Манчев. Поемата, едновременно пророческа (външна на себе си) и манифестна (учредяваща едно и обещаваща същото), въобразява, наред с всичко друго, нов модел на мислене за бъдещето на художествената институция. Перформативен, многогласен и организиран именно заради разклоненията си текст, който бързо започва да функционира като иницииращ жест. Малко повече от година след това галерията ще добави женското окончание „а“ на края на името си и ще се превърне в „Сариева“ – така както Пинокио иска да стане истинско момче, момче като теб и като всички други, галерията ще поиска и ще стане момиче, момиче като никой друг. Ще опита да изостави йерархичния модел на израстване в света на изкуството и ще посмее да говори за хоризонталност, интимност, споделеност и сътрудничество – за всичко иначе очевидно. Ще започне да мисли себе си като галерийна ситуация, а това за добро няма да има нищо общо със ситуационизма. Мрежа. Трансформацията ще се превърне в повод за множество и богато документирани проекти и изложби (включително и в изследването на Елена Чергиланова „Off-Spaces & Non-Places“). Галерията ще изглежда разрушена или under deconstruction, цитирайки творба на репрезентирания от галерията художник Стефан Николаев. Но позволете ми да се върнем там, откъдето започнахме. В „magia naturalis“ Сариева говори както за пространство, така и за място – „пространството се прави“, но „правя ново място“, а после и „пространство извън пространства“. Ако пространството изглежда и звучи като безкрайно поле на потенции и потентности, то мястото е неговото сгъстяване във времето. То не предхожда действието, а възниква чрез, но и не съвсем заради него. Новото място не е адрес, а ефект от продължителна реорганизация на отношения, образи, тела и език. Пространството е глагол, ако мога да си позволя тази малко немарлива перифраза. В поемата то се появява чрез поредица от технически операции – сгъване, огъване, притискане, натрупване, римуване. Художественият, а значи и политическият акт престава да описва и обслужва пространството, превръща се в негово непрекъснато преучредяване. На друго място в текста Сариева казва „пространството е съдба“. И това ни стига поне засега.
2. ОТ-тук натам
Подготовката за написването на настоящия текст ме отпрати на Фейсбук стената на куратора на изложбата Ивайло Аврамов. Там, в публикация от края на октомври миналата година, в която разказва за своя творба, той разделя текста на две части – първата, създадена със съдействието на изкуствен интелект, а втората – без. Кой знае защо, мислех си да инсценирам тази структура на текста тук. Уви, изкуственият интелект не беше много сигурен дали в основата на проекта „ОТ“ стоят глаголическите букви „он“ и „твердо“ или буквата „от“, създадена и използвана единствено за възпроизвеждане на гръцката буква „омега“. След това ми обясни какво е лигатура, а накрая предложи за епиграф на текста ми ред от предсмъртната молитва на Константин-Кирил Философ.
- Авторът Петър Наков, в интервю за предаването „Култура.БГ“ споделя, че в началото на инсталацията стои „философията“ Ex uno (а всъщност, позволявам си поправката, това е препратка към латинската сентенция Ex uno non fit nisi unum или От едното не произлиза друго освен едно). Можем по-скоро да мислим за казаното като за пластически принцип при изграждането на инсталацията, а не като за нейно концептуално основание. Основната конструктивна единица на инсталацията е елемент, който в зависимост от завъртането си съответства или на буквата „он“ („о“), или на буквата „твердо“ („т“) от глаголицата. Метален модул, който чрез многократното си мултиплициране, обръщане и събиране в основната форма на куба формира сложна арматурна конструкция, която функционира като пространство в пространството. Пространство на тавтология и повторение. Мрежа и система. Буквата престава да бъде буква; графемата е освободена от езиковата си, т.е. означаваща функция и се превръща в условност. В книгата си „Империята на знаците“ Ролан Барт описва срещата си с японската култура и по-специално с японската калиграфия, която, особено наблюдавана от онзи, който не познава езика, изолира означаващото и позволява знакът и текстът да бъдат възприемани единствено като жест и ритъм. След завръщането си във Франция от последното пътуване до Япония, а по-точно в годината на издаването на книгата, са датирани първите рисунки на Барт, предхождащи фасцинацията и интереса му към работата на Сай Туомбли. У нас тези рисунки следва да бъдат познати единствено от българското издание на книгата „Ролан Барт за Ролан Барт“, неделима част от което те са. Но рисунки ли са това? По-скоро писане без език, асемично писмо, което не престава да бъде писане, щом веднъж се е отказало от четимостта; от своето предназначение. При Барт четимостта се отлага, но знакът или нещо наподобяващо го оставя върху бялото на листа. В работата на Петър Наков тя, отлагайки се, радикално се материализира и придобива обем. Зрителят престава да стои пред онова, което прилича на език и започва да го обитава. По един или друг начин.
- Освен инсталацията, изпълваща цялата галерия, в изложбата са показани и няколко привидно допълващи и свързани работи: отпечатък на проекта за инсталацията, клишето за печата, както и един демащабиран обект – уголеменият основен за инсталацията елемент от масивно желязо (а всъщност има и още нещо – архитектурен макет, който остава невидим за публиката, скрит в подземието на галерията). Не бих спекулирал с това дали тези обекти биха могли да бъдат със самостоятелен характер на творби или не, нито дали биват предхождащи или производни спрямо инсталацията. Именно в този отказ те разкриват различни времеви състояния на идеята; трудно биха могли да бъдат подредени в устойчива каузална връзка. Изложбата вместо да разказва историята на собственото си изграждане, я разслоява. Различните мащаби и материализации на идеята съществуват едновременно в обща система и създават своеобразна времева мрежа, в която проект и реализация, т.е. фикция и реалност, се заплитат във фрагментирането на един иначе възможен разказ.
(…)
За да остана верен на повода, мислех вместо заключение да цитирам отново прессъобщението за изложбата:
„ОТ“ се превръща в точка на среща[1] между галерия, куратор и автор, която обединява трансформацията на институцията, кураторска критика към изложбения модел и художествена практика, разглеждаща пространството като жива структура.
СИМЕОН МАРКОВ
Изложбата може да бъде посетена до средата на месец ноември 2026 г. в галерия „Сариева“ / Пловдив.
[1] В английския превод на прессъобщението „точка на среща“ е преведено като „a collaborative work“. В тази разлика е същинското заключение на текста.
