Веселина Белева
В единствената нощ в годината, когато музеите в Европа и в страната отварят врати за посетителите с покана за свободно съпреживяване на културното наследство чрез различни арт инициативи, екипът на Дом-паметник „Йордан Йовков“ отправи предизвикателство към своята публика в Добрич с представяне на изследване с ключов принос в съвременния хуманитаристки дебат. Срещата с проф. д.ф.н. Антоанета Алипиева и нейната книга „ТКЗС в българската литература“ предложи докосване до възможни отговори на болезнени въпроси от близкото ни минало, определящи и нашето настояще.
Какво се случва със селото такова, каквото го познаваме от Йовков и Елин Пелин – като наша традиционна култура от края на XIX и ХХ век, като извор на труд и отдавна оставени в миналото добродетели? За пътищата в нашата литература, които водят от Йовковия чифлик в „Ако можеха да говорят“ до чифлика на Деветаков в романа „Хайка за вълци“ изследването говори през гласовете на български писатели от втората половина на ХХ век, голяма част от които носители на Националната литературна награда „Йордан Йовков“ – Петър Славински (и първи председател на Сдружението на писателите в Добрич), Илия Волен, Ивайло Петров и Георги Мишев. Йовков ще се оказва все по-самотен в своята утопия по „селска хармонична колективност“, както умело показва научното изложение на Антоанета Алипиева.
Животът на трудовите селски кооперации и въобще темата за колективизацията е важна в българската литература, макар авторката да признава, че първоначално не е искала да пише точно по нея. „Започнах с Ивайло Петров и след това съвсем логично продължих с Георги Мишев“, споделя проф. Алипиева по време на премиерата на книгата в Литературния кът на НДК през 2025 г. Няма случайни неща, защото, както отбелязва Илия Волен (цитиран в книгата, с. 23), „какъвто е животът на една страна, такава е и литературата ѝ – в една селска страна естествено е да се развие най-напред и най-добре „селската белетристика“. А Деветосептемврийският преврат заварва основно селско население и селски кооперации, при които колективизацията не е национализиране, а доброволно коопериране.
Както подчерта по време на събитието в литературния музей в Добрич самата авторка, изследването проследява как от плакатната идеологизираност на темата за ТКЗС се стига да появата на герои като „селянина с колелото“ на Георги Мишев. Това, което Петър Славински нарича чрез заглавието на разказа си „Светъл път“, ще се окаже внезапен остър сблъсък между старото и новото, който Ивайло Петров художествено пресъздава в/като „Мъртво вълнение“ (1961). Мъртво вълнение, което по думите на Антоанета Алипиева удавя и жертвите, и палачите. „ТКЗС в българската литература“ анализира трансформацията на литературните митове – как митологичната Йовкова радост от мирния труд се превръща в „трудов героизъм“, изобилстващ от военни термини като ударници, наднорменици, надпревара и т.н. Става дума за път към сближаване на селото и града, а Ивайло Петров е един от първите автори, които поставят и разработват тази тема. Въпросното сближаване (дори удвояване) при него се осмисля през литературната травестия – и двамата герои комунисти в романа „Хайка за вълци“ (1982) почти безпроблемно сменят селските си дрехи с градски.
Изследователката спира вниманието си на малкото творби в българската литература до 1989 г., които радикално се противопоставят на колективизацията (предстоенето на темата е в коментара на романа на Илия Троянов „Власт и съпротива“). Сред изключенията все пак са повестта „Зелени кръстове“ (1968) на Любен Петков и романът „Ловецът на диви патици“ (1965) от Тодор Ризников. В тях визията за страданията на селото по време на колективизацията не е по-различна от тази в „Хайка за вълци“, т.е. побоите, съдилищата и въобще оправдаването на насилието в името на „светлия път“. Но ако лагерите и горяните, интерпретирани през възрожденската парадигма „робство, предатели, свещената земя на Ботев и Левски, България и българския народ, родолюбие, справедливо възмездие“ (с. 132), са макросюжетите в бунта срещу социалистическите кооперации, в книгата си Антоанета Алипиева акцентира и върху привидно тихия, но не по-малко трагичен жест на Радичковия малък човек от разказа „Козя брада“ в отчаяно търсене на овцата си – събрала целия му свят, а вече собственост на кооперативното стопанство.
Разказът за ТКЗС в българската литература неизбежно трансформира бунта в един доста по-отстранен художествен поглед, който изследването сполучливо определя като „утаяване“. В романа „Вуцидей“ (издаден през 1958 г. първоначално със заглавието „Мацакурци“) Асен Христофоров улавя драмата на ТКЗС в дистанцията на иронията и всеопрощението на една утаена памет, в която насилствените промени се схващат като природна стихия (за разлика от историчността на Васил Попов в сборника с разкази „Корените“). Такава е виталната съпротива на овчаря Вуцидей, според когото социализма „жените го строят, а мъжете го вардят“. Композиционно изследването съвсем естествено следва постигнатия смислов паралел между прозрението на героя на Христофоров и „матриархата“ на Георги Мишев – а именно, че „с идването на режима българското село от „патриархат“ се превръща в „матриархат“ (с. 169). „Патриархат“ е всъщност по-късният роман на Мишев (2015).
В „Матриархат“ (2006) във вечното село Югла са останали само жени, мъжете работят в града, но това не ги е превърнало в граждани, или поне не напълно. Ако Вуцидей на Христофоров е самотен в своя избор да остане, да у-стои, герои на Мишев са увеличаващите се мигранти – нито селяни, нито граждани, тези, които маневрират между селото и града. Те са „селяни с колело“ – именно колелото според Алипиева е „символ на все още валидната нишка между селото и града“ в творчеството на Георги Мишев. Образът на „селянина с колелото“ се явява логично продължение на преоблечените в градски дрехи селяни на Ивайло Петров. Именно тази социална хибридност, детайлно коментирана в предпоследната част на книгата, води постепенно до дискредитиране на образа на селянина и селото – те се превръщат в синоним на примитивизъм и изостаналост за сметка на преоблечените „нови“ граждани в героична борба за панелно жилище в краен градски квартал.
Разказът за ТКЗС преминава от трудовия героизъм през темите за бунта и неговото почти магично утаяване в природно стихийното до болезнената тема за миграцията от селото към града и за хибридизирането на българската култура – на „оселеняването“ на градовете и „погражданяването“ на селата. В метафора на носталгията по изгубеното преди време се превръща вилната зона – през едноименния роман на Георги Мишев („Вилна зона“, 1985) авторката проследява как миграцията „преработва селото във вила, ТКЗС – в „лично“, в „мое производство“, държавното – в собственост“ (с. 189). Вилната зона все пак консервира културата на (добро)съседството, наследена от традиционното българско село от края на ХIХ и началото на ХХ век.
Селото на Йовков и Елин Пелин се превръща в спомен и (по)желана утопия навярно не само в българската литература, но и за гостите в Дом-паметник „Йордан Йовков“ в Нощта на музеите, които след събитието почти сигурно са решили да преосмислят посланията в книгата на Антоанета Алипиева през емблематични заглавия в българското кино като „Селянинът с колелото“ с незабравимия Георги Георгиев-Гец (1974), „Преброяване на дивите зайци“ (1973) или „Вилна зона“ (1975) на Едуард Захариев.
Антоанета Алипиева, „ТКЗС в българската литература“, изд. „Аз-буки“, С., 2025
