Разговор за Ласло Краснахоркаи с преводачката Светла Кьосева
Госпожо Кьосева, всеки момент у нас ще излезе „Меланхолия на съпротивата“ от Ласло Краснахоркаи. Какво Ви се иска да знае българската публика за този роман? Какво е мястото му в творчеството на Краснахоркаи?
„Меланхолия на съпротивата“ е вторият роман на Ласло Краснахоркаи, излиза през 1989 година, 4 години след култовия „Сатанинско танго“. Авторът споделя неведнъж, че желанието му е било да напише една-единствена книга, едно-единствено изречение, от което обаче все остава недоволен и затова продължава да пише нови изречения и нови книги. Действието тръгва от конкретно място и конкретна ситуация – от родния му град Дюла в Югоизточна Унгария и пътуването на кита „Голиат“ из страните на Източна Европа, но внушенията на романа далеч надхвърлят географските и историческите предели и се превръщат в панорама на човешката безпомощност пред помитащата сила на обществените процеси и стихии. Всъщност би могло да се каже, че главен герой в романа е тълпата, проследена в цялостното разгръщане на нейната сила: от постепенното нарастване на напрежението, през кулминацията – рушителната ѝ сила, която помита всичко по пътя си, до последвалия финал, в който остават същите объркани и още по-отчаяни хора. И разбира се, онези, които са яхнали събитията, за да наложат неограничената си власт. Целият калейдоскоп от типажи: умореният интелектуалец, който се гнуси от тълпата, еснафската ограниченост и затвореност в уюта на дома, неудържимата воля и амбиция на бездарните и безочливите им манипулации, потъналата в невежество и алкохол тълпа, и на фона на всичко това – чистата и светла фигура на местния смахнат, който живее с поглед в небесата.
Романът може да се чете и като картина на унгарската действителност през 1950-те – 1960-те години, но с отдалечаването от това време става ясно, че никак не губи от актуалността си, а се извисява с прозренията си за човешкото битие, за отчайващото състояние на обществото, което буди меланхолия, от която няма спасение. Ако определим меланхолията (по Фьолдени) като прозрение, знание, което ни позволява да се докоснем до непозволени истини за света и човека, то отчаянието и усещането за безизходица са неизбежни. В същото време бих искала да кажа, че възприемането на романите на Краснахоркаи през сиво-черната призма, заложена във филмите на Бела Тар, донякъде подвежда. В абсурдността на ситуациите, през които ни превежда авторът, е заложен хумор, комизъм, които освежават четенето.
Пътят от първоначалната идея да преведете книгата на български до издаването й е доста дълъг, много е и времето, което минава, докато книгата намери своя издател у нас. Ще разкажете ли повече за това как романът стига до българските читатели? Защо според Вас книгите на този автор се появяват бавно на български? От първата, издадена у нас – „Сатанинско танго“, публикувана в издателство „Стигмати“ на Малина Томова – до появата на „Меланхолия на съпротивата“ минава четвърт век… Така ли е обичайно и с преводите на Краснахоркаи по света, или просто българските преводи по някаква причина имат малшанс?
Краснахоркаи е изключително превеждан автор, книгите му са издадени на повече от 40 езика, те често биват отличавани и със съответните национални награди за международна литература. На този фон излизането на „Сатанинско танго“ през 2001 г. наистина стои много самотно. Едва ли мога да дам отговор на въпроса защо в България трябваше да се чака четвърт век за ново издание. Краснахоркаи е автор, който поставя на изпитание и преводачи, и издатели, и читатели. За „Меланхолия на съпротивата“ стана въпрос още при представянето на първия роман в София през 2001 г., на което присъства и авторът. При разговор с издатели често съм го споменавала и предлагала заедно с чуждоезични рецензии и отзиви. Още повече че авторът на няколко пъти бе обговарян и от българските медии – било по повод филмите на Бела Тар, било по повод наградата „Ман-Букър“, която получи през 2015 г.
Сериозна пречка след 2010 г. беше и нежеланието на автора издаването на книгите му да бъде финансирано от унгарската държава и правителството на Виктор Орбан.
Накрая реших да преведа романа. През 2023 г. кандидатствах и получих стипендия от независимата фондация „Милан Фющ“ за превод на „Меланхолия на съпротивата“. Междувременно издателство „Нике“ прояви интерес към преиздаване на „Сатанинско танго“. Дани Радичков с привичния си ентусиазъм за добрата литература прие веднага и издаването на „Меланхолия на съпротивата“. Нобеловата награда от 2025 г. насочи вниманието към автора, но не улесни публикуването на книгите му. През октомври миналата година Министерството на културата отхвърли молбата за субсидия с аргумента, че книгата е с „по-ниска степен на обществена значимост от гледна точка на обществения ефект“. В момента едно малко, но героично издателство се преборва и работи за издаването на три романа на Ласло Краснахоркаи. Освен споменатите два, през 2027 г. предстои да излезе и „Война и война“, унгарското издание е от 1999 г.
В едно интервю с Вас от миналата година, което направихме скоро след присъждането на Нобеловата награда на Ласло Краснахоркаи, споменахте, че книгите му поглъщат преводача. Разкажете повече за процеса на превода на „Меланхолия на съпротивата“, за преводаческите трудности и удоволствия с този роман.
Да, те поглъщат читателя, а както е известно – преводачът е най-внимателният читател. Една от особеностите на стила на автора са дългите изречения. В свой текст постоянният редактор на книгите на Краснахоркаи от последните години Янош Сегьо използва израза „легенда за дългото изречение“. То е някак митологизирано, макар и реална особеност на стила на писателя. Помогна ми и едно интервю, в което авторът твърди, че при общуване хората рядко използват точката – думите се леят, човек често се отклонява, за да доизясни разказа си, после се връща и продължава, но без да прави пауза и без да слага точка на мислите си. Това разбиране за текста изключително улеснява не само превода, но и четенето. Естествено изречението при Краснахоркаи е много изящно структурирано, с нетрадиционна музикалност, с алюзии от унгарската и световната култура. Времето в него е разтеглено като в картина на Дали. Понякога предметите се уголемяват, светлините се променят, нещо се забързва, друго замира. Едно непрекъснато пулсиране на текста, което наистина намагнитизира и буквално хипнотизира четящия.
Тази година премина за мене в масирано четене-превеждане на романите на унгарския нобелист. Трябва да кажа обаче, че той не те оставя да свикнеш, да се отпуснеш, да си кажеш, че вече си напипал стила, че си се справил, защото непрекъснато се докосваш до нещо ново.
Както споменахте, вече превеждате още един роман от Краснахоркаи, „Война и война“ (публикуваме откъс от него в този брой, а друг откъс може да се прочете в бр. 10/2026 на ЛВ). Кога да очакват книгата българските читатели? Означава ли предстоящата й поява, че рецепцията на този автор у нас вече се е раздвижила и има ли Нобелът влияние върху този факт?
Много се надявам, но освен заявения от отделни читатели интерес няма как да се направи извод за действително раздвижване, при положение че тези издания все още предстоят. За щастие, публикуваните досега откъси наистина приковават вниманието, дано интересът е траен. Сигурна съм, че който веднъж вкуси текстовете на Краснахоркаи, няма да се откаже лесно от него.
За разлика от някои литературни нобелисти от последните години, Краснахоркаи още от самото начало бе приет добре от българската публика, навярно за това допринесе и фактът, че не е напълно неизвестен за нея. Това увеличава очакванията.
С романа „Война и война“ писателят напуска унгарската действителност и пренася своя герой в едно наистина световно пътешествие не само географски, а и исторически – във времето. Неговите герои се оказват на различни точки в света и времето, търсейки мира и творческото начало, но навсякъде са пропъдени от война или природни катастрофи – от древен Крит, през строителството на Кьолнската катедрала или древноримския лимес, до малко швейцарско градче.
Това е важен момент в творчеството на автора, който много пътува, живял е в различни точки на планетата и пренася в книгите си тези вълнуващи впечатления. Разбира се, не става дума за пътеписи или екзотични описания, а за вечното търсене и вглеждане в съдбата на твореца, на човека от различни епохи и територии. В тази поредица попадат и книгите му, посветени на Япония и Китай.
Има ли други книги на този автор, които Ви се струва важно да се появят у нас?
Много се надявам на добрата рецепция, за да не се чака с години за следващите книги на писателя. Имам свои любими, които смятам, че ще обогатят представата за автора. Сборникът „Сеиобо тук при нас“ обединява Изтока и Запада с разкази за твореца и творчеството и дава представа за трайния интерес на писателя към Изтока. Огромно предизвикателство представлява романът „Херщ 07769“, който впрочем се състои от едно-единствено изречение, разположено на над 400 страници, и се занимава с радикална неонацистка група в Германия, вписана в ежедневието на малко градче в Тюрингия. Краснахоркаи има и есеистични произведения, които също заслужават внимание, както и сборници с разкази. Издаването на повече творби на унгарския нобелист ще ни даде по-пълна представа за неговото творчество, още повече че мотиви и теми преливат от едно произведение в друго, доизясняват се и така създават цялостния образ на писателя и на неговия свят.
Сигурно следите какво се случва около творчеството на Краснахоркаи в Унгария през тази година от присъжданото на Нобеловата награда насам. Ще разкажете ли накратко за това?
Събитията са много и сред тях имаше такива, които ми станаха особено интересни и симпатични. На 10 декември 2025 г., деня на връчване на наградата, по улиците на Будапеща тръгна т.нар. НобелМобил 2025. Платформата на камион, обзаведена като дневна: маса, стол, разтворена книга, обикаля града в продължение на 24 часа от 6 сутринта до 6.00 на следващия ден със спирки на 13 места: приют за бездомни, Гьоте-институт, кафенета, кметства, музеи, жилищни комплекси в покрайнините на града и пр. Между спирките звучаха записи на Краснахоркаи, който чете свои текстове, а на всяка спирка на платформата се качваха хора, за да прочетат откъс от „Сигурността на унгарската нация“ (последната книга на Краснахоркаи, излязла през ноември същата година). Името на всеки участник беше записано до прочетения текст, за да се създаде пътуваща обща книга, впоследствие предадена на автора. Тази проява е замислена като гражданско, почти ъндърграунд начинание, към което се присъединява и издателство „Магветьо“. За събитието е направен и 7-часов филм, прожектиран през февруари 2026 г.
По-академична проява е обявената от Будапещенския университет „Лоранд Йотвьош“, където е следвал и авторът, „Година на Краснахоркаи“. В продължение на цяла година (декември 2025 – декември 2026) се изнасят лекции, посветени на различни аспекти от творчеството на Ласло Краснахоркаи – кино, философия, музикознание, Античност, религиозна история, организират се разговори, конференции, работилници с преводачи. Особено вълнуващо беше организираното от университета многоезично четене на откъси от „Сатанинско танго“. В двора на университета студенти и преподаватели четоха на 18 езика от романа. Студенти българисти също четоха откъс от българското издание. Получи се езикова какофония, която и дъждът не можа да помете.
На Международния панаир на книгата в Будапеща (1-4 октомври), както и на ежегодната програма Будафест (5 октомври) се проведоха разговори и уъркшоп с преводачи. А на 15 октомври в университета, в рамките на Годината на Краснахоркаи ще има разговор с участието на преводачите на английски, испански, норвежки и български.
А забелязвате ли покачване на интереса към книгите на Краснахоркаи от страна на чужди преводачи и издатели? Промени ли се статутът му в контекста на съвременната литература?
Нобеловата награда несъмнено повиши интереса към творчеството му, но тя не дойде неочаквано. На „големите“ езици са преведени всичките му книги. Можем да говорим по-скоро за преиздаването им. Издателствата проявиха интерес и към не толкова популярните му творби. Масово се превеждат и последните му два романа „Жемле си отиде“ и „Сигурността на унгарската нация“, с които той отново се завръща в унгарската действителност.
Ласло Краснахоркаи е отдавна познато име на международната литературна сцена, неговата популярност и до получаването на Нобеловата награда бе голяма, днес все повече хора се научават да произнасят трудното му име.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
