Елица Попова
Еудженио Монтале (1896-1981) заема централно място в италианската поезия от XX век и днес в средите на италианската литературна критика е затвърдено убеждението, че в италианската поезия на XX век има преди и след Монтале.[1] Защо е така?
Отговорът на този въпрос не e еднозначен и не е лесен, той е трудно-хубав, каквато е самата поезия на Монтале: трудно-хубава. Определението не е случайно и съдържа основополагащо, отличително за естеството на Монталевата поетика означение. В началото на 90-те години на миналия век в есето „Тъмнота и трудност“ (1991) поетът и критик Франко Фортини въвежда двете понятия, залегнали в заглавието, като ключови за тълкуванието на зародилата се от втората половина на XIX в. нататък поезия, ще рече модерната поезия (ако приемем появилата се през 1857 г. стихосбирка „Цветя на злото“ на Бодлер за своеобразен вододел между две епохи). От една страна, тъмнина или непроницаемост, от друга, трудност, тоест труднопостижимост на поетическия смисъл.
Що се отнася до италианския контекст, пример за тъмна поезия според Фортини е тази на херметиците, като с прилагателното той има предвид вложената в нея по необходимост и по дефиниция непроницаемост на зони от семантичната тъкан, които остават докрай тъмни, неразчетени, неразгадани; тъмнота, която страни от перифразата и възпрепятства разкриването на смисъла. Понятието „херметическа поезия“ е заслуга на критика Франческо Флора, който в средата на 30-те години на миналия век укорява определени поети именно за тъмнотата на поетическото им послание и ги нарича херметици заради закодирания, херметически затворен в пределите на субективното поетическо въображение смисъл на техните стихове. Към херметиците (Куазимодо, Луци, Гато, Синисгали, Унгарети от епохата на „Чувство за времето“, от 1933 г., смятан за вдъхновител на херметическата поетика) Флора причислява Монтале. Неоснователно. Основанието да не бъде причисляван към тях се оформя постепенно през втората половина на века и се затвърждава половин век по-късно, до голяма степен благодарение на посоченото по-горе критическо разграничение между категориите „тъмнина“ и „трудност“. Чрез него Фортини отделя поезията на Лигуриеца (както понякога е наричан от критиците роденият през 1896 г. в Генуа Еудженио Монтале) от тази на херметиците, давайки с неговото творчество красноречив пример за трудна поезия. Може да се каже, че от 90-те години нататък, в контекста на критиката, посветена на Монтале, предразсъдъкът за херметическата същност на неговата поезия е преодолян: преодоляно е неправдивото разбиране за трудната поезия на Монтале като тъмна, тоест смислово непристъпна. Такава тя не е.
Трудна, по прозрението на Фортини, е онази поезия, чийто задълбочен прочит, отвъд непосредствената повърхност на форма и съдържание, изисква културна, в частност литературна подготвеност. Трудна от структурна гледна точка, тя изисква съобразяване от страна на читателя с един основен оперативен принцип на изложение на поетическата мисъл и нейната смислова образност. Свободен от повелята на програмно тежнение и изведен въз основа на лична нагласа към поетическото творчество, принципът всъщност е формулиран от самия Монтале още в средата на 40-те години на XX в. в известно сред неговите изследователи автоинтервю – „Въображаемо интервю“ (1946), фундаментално за проникновения и правдив прочит на неговите стихове.[2] Принципът е формулиран така (курсивът е мой, Е. П.):
Нямах в ума си […] идея за чиста лирика, в онзи смисъл, който тя доби и у нас [в Италия], онази игра на звукови внушения; по-скоро мислех за послание, което да съдържа в себе си подбудите за появата му без да ги разкрива, по-точно без открито да ги заявява. Ако приемем, че в изкуството съществува равновесие между външното и вътрешното, то между случая и произведението-обект трябваше да се изрази обектът и да се премълчи случаят-подбуда. Един нов, непарнаски начин да потопиш читателя in medias res, цялостно поглъщане на замисъла от обективния резултат.[3]
Става дума за поезия, в която конкретиката на биографичното или на исторически даденото, конкретният случай, станал повод за създаването на поетическия текст, са премълчавани и неизменното им иначе присъствие в стиховете е само косвено. Поезия, в която разпознаваемостта на поетическите образи в тяхната досегаема, материална същност, а с нея и постижимостта на поетическия смисъл са втъкани в препратки от и към лично преживяното – най-вече в препратки към културно-историческия контекст, в калки от литературната традиция и присъстват смълчани в редовете, загатнати във физическия образ на предмети, явления, имена. Присъствието на думата „нишка“ в сюжетната структура на стихотворението „Къщата на митничарите“ (La casa dei doganieri) от втората стихосбирка на Монтале, „Случаите“, загатва и препраща към мита за Тезей и Ариадна. И го преразглежда в края на текста, където поетът се пита „[и] кой от двама ни е изоставен“ – в превод на Др. Петров („кой отива, кой остава, аз не зная вече“, във варианта на А. Далчев). Прочит на литературната традиция в унисон с тегобите на модерния човек. Името Арсениo, заглавие на едно от най-важните и трудни за читателя стихотворения на Монтале от първата му стихосбирка носи референциален заряд и е само по себе си зов за екзегезис. Българският превод на този важен за поетиката на Монтале текст е дело на Далчев, който превежда знаменитото осксиморонно словосъчетание от текста „immoto andare“ като „неподвижен ход“, а „delirio d’immobilità“ като „безумен копнеж по неподвижност“. Преводът е съавторство.
Един от най-задълбочените критици на поезията на Монтале Серджо Солми подчертава още през 1926 г. „поразителния начин“, по който Монтале „подминава всеки опит за бягство от материята и вродените ѝ отсенки“ и отсъжда:
Ако създаването на поезия, сега повече от всякога, е нещо, върху което тегне тежка и невъзвратима отговорност, Монтале от тази отговорност не бяга, приемайки решително онези проблеми на форма и лирическа необходимост, които са кръстът на нашата литературна модерност.
За решителността на Монтале – „решителност в езика, в силата и новостта на поетическите образи, в начина, по който умее да придава на най-изстраданите истини символен облик“ – пише и Джузепе де Робертис. Тази черта от поетическия характер на Монтале определя в голяма степен тежестта на неговото поетическо присъствие в италианската лирика. Тя е най-честваната от поети, писатели и критици, от обикновени хора и заради нея Монталевата поезия е обичана, четена, помнена, възхвалявана. Солми е описал прекрасно величината на поетическия глас на Монтале и мястото му в общественото съзнание на цяло едно поколение: „глас дълбинно съкровен и плътен, какъвто напразно ще дирим другаде, у другиго“.
Първият превод на стихове на Монтале на български е от 1936 г. и е дело на флорентинския българист и славист Леоне Пачини. В рубриката „Съвременни италиански поети“ на „Итало-българско списание“ (1930-36) Пачини публикува своя превод на тринадесет стихотворения на Монтале от първата му стихосбирка, шест цялостно преведени и седем частично, а към превода добавя сбит критически анализ на поетиката на Монтале. Наред с прекрасните интерпретативни прозрения Пачини предлага сравнителни бележки между поезията на Монтале и тази на Унгарети. „Унгарети се освобождаваше от настоящето, пише той, за да се потопи изцяло в едно въображаемо бъдеще, чийто ключ бе изключително негово притежание.[…] Унгарети …отиде отвъд нашето поколение. Монтале, обратно, остана сред нас, сред нашите тревоги и мъки, сред проблемите ни за разрешаване. […] Монтале не пожела да ни изостави: той пожела да сподели общата ни съдба и може би затова го чувстваме по-близък, затова го обичаме повече“. Скъпоценни думи за трудния избор на поета Монтале, извел го до създаването на поезия трудно-хубава: не преднамерено трудна, а естествено трудна. Монтале е от „тез, чието племе / върху сушата завинаги остава“, както сам се определя в последния стих на стихотворението си „Фалцет“ (Falsetto), преведено на български от А. Далчев. Поезията на Монтале „е поезия без литература, поезия без суета“, пише още Л. Пачини. Сам Монтале заявява във „Въображаемото интервю“, че „артистът е човек необходим, той няма свобода на избор“. Изразител на неволите на цяло едно поколение в Италия на миналия век, Монтале е създател на наистина емблематични определения за екзистенциалното положение на човека.
Аз често съм се сблъсквал с лошото в живота,
дали е плитък ручей, който още цъцри,
или пък тръпките на прегорял
и сгърчен миг, и кон без време грохнал.
[…]
Българският превод на това бележито стихотворение от първата стихосбирка на Монтале е дело на Кирил Кадийски (светла памет!), който е превел знаменателния Монталев израз “male di vivere”, ще рече страданието от живота, болката от това да живееш, като „лошото в живота“, опростявайки по този начин една от основните сюжетни линии в творчеството на Монтале, а именно екзистенциалната тегоба, тегобата-спътница на човешкото съществуване: онтологична категория. „Тема на моята поезия [и мисля на всяка възможна поезия] е екзистенциалното положение на човека само по себе си; не това или онова историческо събитие. Което не означава да се изолираме от случващото се по света; означава единствено съзнание и воля да не заменяме същественото с преходното“. „Плиткият ручей“ (запушен/затлачен в оригинала), „който още цъцри“, конят, „без време грохнал“ са пунктуални физически образи, изразители на душевни състояния. Обекти-емблеми, чиято функция е да поемат субективните набези на Аза, поетически и реален, в неговия извечно невъзможен стремеж към единение с обективната реалност.
Трудността на тази поезия е моментна, не е конститутивна, не е дефинитивна. Неясният на моменти смисъл се прояснява с определено ниво на културна подготвеност, обяснява Фортини, и уточнява, че трудността се отличава от тъмата по това, че „допуска, даже зове за интерпретация. […] Трудността се явява временна енигма, която може да бъде разгадана по силата на критическия екзегезис […]“. Впрочем нуждата от труднопостижимо (само)определение, от труднопостижима точна истина чрез поезията е дълбоко свързана с едно изначално „от самото рождение чувство за пълна дисхармония със заобикалящата [ме] реалност“, споделя сам поетът, заради което чувство „тъкан на моето вдъхновение не можеше да бъде друго, освен онази дисхармония“. Литературният критик Романо Луперини определя изконния Монталев стремеж към определеност като „търсене на липсващата идентичност“, както поетическа, така и екзистенциална. „Липсваща“ като отсъстваща: уточнението е важно, защото тъкмо отсъствието, хипотетично някогашно присъствие, е това, което кара Монтале непрестанно да търси чрез поезията общочовешки истини или истини за себе си, изгубени или пропуснати. И понякога да ги намира.
Радвай се, щом вятърът нахлуе в ябълковата градина
и ти върне полъха на живота.
[…]
продължиш ли да вървиш, ще се натъкнеш
на спасителния призрак
[…]
Търси в мрежата прокъсана отвор,
навън се измъкни и бягай!
Върви, за тебе аз се молих
[…]
(прев. Божан Христов)
Да ги намира в „пладнето“ на поетическото съзерцание:
Блед, да пладнуваш, в сянката укрит
на някой нажежен градински зид,
да слушаш между тръни изсушени
свирни на кос, на змии шумолене.
Да дебнеш върволиците на мравча челяд
в напуканата почва как пълзят,
червени – ту се сплитат, ту разделят
на малките ръкойки по върхът.
Да гледаш през листака още свеж
как трепка нейде люспесто небето,
дордето на жътварки острият цвъртеж
се носи като удар на чукчета.
И тръгнал в ослепителната светлина,
с почуда тъжна да усещаш във сърцето
как целия живот със свойта тежина
е в следването на една стена,
набучена с парчета остри от шишета.
Прекрасният превод на това знаменито стихотворение от първата стихосбирка на Монтале „Блед, да пладнуваш“ (Meriggiare pallido e assorto) е на Атанас Далчев. Впрочем и той определя Монтале като представител на херметизма[4]. Но е неговият най-добър изразител на български (поне по мое мнение, основано на дългогодишно проучване на преводите на Монтале у нас), както заради личния му талант на поет преводач, така и заради смайващото сродство в поетическата нагласа заради общата и за двамата омая от предметната поезия, заради фундаменталните тематични съответствия, красноречив пример за каквито е тази своеобразна поетика на пладнето, артикулирана поотделно от двамата поети в личното им творчество („Аз и стаята сме в сянка двама / но на двора свети ярко лето. / Въздухът трепери като пламък […] Спи дълбоко пладнята. Не лъхва / над деня отнийде лъх, ни вятър“, из Далчевото „Пладня“, създадено също като Монталевото пладне през 20-те години на XX в.). И за Далчев, и за Монтале поезията има гносеологична функция и поетическата дума е способна да разкрива и формулира истини за човешкото съществуване.
През 1940 г. излиза интервю със заглавие „Да поговорим за херметизма“, в което Монтале сам разграничава своята поезия от тази на херметиците. Отделянето на Монталевата поетика от херметическата е всъщност сред най-важните и необходими жестове от херменевтична гледна точка, които дължим на този поет, ако искаме да бъдем лоялни към неговата поетическа мисъл в името на правдивото възприятие на неговата поезия. Въобще причисляването на Монтале към определена школа или движение е неоснователно, а и невъзможно. Роден в традицията, италианска и световна („езикът на един поет е език историзиран, той е свръзка“, заявява той), неин задълбочен читател и в известен смисъл владетел заради солидната културно-историческа подготовка още от ранни години, той се родее с нея, поглъща я в поетическото си творчество, но то, по силата на своя генезис, е автохтонно, родено „в контекста на усилен, постоянен стремеж към културна образованост и критически избор“, свидетелства Солми.
На Монтале дължим още едно уточнение: той не е поет на отрицанието, както нерядко бива наричан заради знаменателното, смятано за програмно от литературната критика (не и от самия Монтале) стихотворение „От нас не искай думата“ (Non chiederci la parola) от първата му стихосбирка. Изградено в италианския оригинал върху няколко „не“ – две начални за първата и последната строфа и две междинни в третата, енергията на това стихотворение не е отрицаваща, камо ли отрицателна (Монтале е наричан несъстоятелно и поет песимист) и стиховете му не затварят, а отварят път към нов за времето си стил на поетическо изразяване. С този текст Монтале предявява недвусмисленото си намерение да гради нова за времето си поетика. Стихотворението има два превода на български: на Атанас Далчев – концептуално по-близък до оригинала (1967) и на Божан Христов (2015).
От нас не искай думата, която, страшна
духа безформен мери и го възвисява
[…]
От нас не искай формула, която даже
От клон по-суха, да отваря светове големи,
единствено това днес можем да ти кажем:
какво не сме, какво не щеме.
(прев. А. Далчев)
Вместо заключение
В есето „Що е съвременно?“ от 2008 г. Дж. Агамбен пише:
Истински принадлежи на своето време и е истински съвременен само онзи, който не съвпада напълно с това време […] съвременен е онзи, който държи погледа си върху своето време, за да възприема не лъчите светлина, които струят от него, а мрака му. […] онзи, който умее да вижда тази мрачина и който е способен да пише, потапяйки перото си в тъмнината на настоящето. […] И затова да бъдеш съвременен е преди всичко въпрос на смелост, понеже това означава да си способен не само да държиш погледа си върху мрака на епохата, но също така в този мрак да съзираш светлина, която, бидейки насочена право към нас, безкрайно се отдалечава от нас.[5]
Еудженио Монтале е в пълния смисъл на думата съвременен поет: поет на съвремието, поет на своето време. Поетът Марио Луци свидетелства, че поезията му е „възприемана като своеобразен посредник в лоното на едно разединено и противоречиво общество, което слабо я проумява в търсенето на смисъл, но е припознало като свои нейната интонация, нейният брилянтен израз“. Без да внася радикална промяна в лирическата традиция, Монтале усвоява и преработва в своите стихове литературно-историческото наследство и се утвърждава като модерен класик (по определение на критици като Джанфранко Контини), автор преломен за традицията на XX век.
Носител на Нобелова награда за литература през 1975 г., Монтале е автор на седем стихосбирки, от които в България са превеждани най-вече стихове от първите две, „Кости от сепия“ (Ossi di seppia, 1925) и „Случаите“ (Le occasioni, 1939), няколко текста от третата „Бурята и друго“ (La bufera e altro, 1956) и отделни стихотворения от останалите. Автор е и на три сборника с текстове в проза, както и на неизброими критически текстове. Сред преводачите на Монтале на български са: Милко Ралчев, Атанас Далчев, Драгомир Петров, Георги Мицков, от по-съвременните Кирил Кадийски, Огнян Стамболиев, Вячеслав Остър (през френски), Наталия Христова (превела Монталевия сборник с кратки пътеписи от 1969 г. „Вън от дома“), Божан Христов.
Българският е вторият език, след английския, на който са били преведени отделни стихове на Монтале: първият превод у нас, както бе вече посочено, е от 1936 г., дело на Леоне Пачини, вторият и третият са от 1938 и 1941 г., дело на Милко Ралчев. На френски преводи на Монтале се появяват едва в средата на 50-те години, а следващите преводи на нашия език се появяват от 60-те години нататък.
На преводачите на Е. Монтале на български език дължим безкрайна благодарност и почитание.
[1] Твърдението присъства например във въведението на монографията „Монтале“ с автори Паоло Марини и Николо Скафаи (изд. „Карочи“, 2019).
[2] Интервюто има превод на български през френски от поета Вячеслав Остър и е публикувано в сп. „Хермес“, год. 16, 2005; пак там, с частични съкращения, в превод на Остър е и есето на критика Дж. Контини „За да бъде представен Еудженио Монтале“ от 1946 г. Преводът от италианския оригинал на цитирания в текста откъс е мой, Е. П.
[3] Всички цитати от непоетически текстове на Монтале, както и такива на цитирани в текста литературни критици и философи са в превод на автора на настоящата статия, освен в случаите, когато е посочено друго.
[4] В именника към „Антология на световната любовна лирика“ от 1979 г. (второ издание), съдържаща преводи на А. Далчев и А. Муратов на чуждестранна поезия.
[5] Джорджо Агамбен, „Що е? Що е съвременно? Що е диспозитив? Що е творчески акт? Що е заповед?“, ИК КХ – Критика и хуманизъм, 2021, превод Валентин Калинов, с. 14-18.
