Разговор с преводача Крум Крумов
През изминалия месец в полето на преводната литература и полонистиката у нас се случиха две забележителни събития – под знака на издателство ICU и в превод на Крум Крумов се появи българското издание на една от първите книги на полската нобелистка Олга Токарчук – романът „Е.Е.“; а междувременно на българската театрална сцена изгря и вдъхновената от него постановка с режисьор Гжегож Яжина. Навръх Международния ден на преводача Крум Крумов бе отличен със специалната награда на Съюза на българските преводачи за изключително високи постижения в областта на превода на художествена литература за работата си върху мащабния роман на Токарчук „Книгите на Яков“. А сега медиумът, осъществил връзката между двата езика, заема мястото си на масата за сеанси и сключва ръце с читателите на „Литературен вестник“, за да ги поведе отвъд границите на видимото.
В романа „Е. Е.“ границите непрекъснато се разместват – между рационално и ирационално, видимо и невидимо, минало и настояще. А каква граница трябваше да прекрачиш ти като преводач, за да навлезеш в тази книга?
Мисля, че трябваше да прекрача една граница, която за преводача е доста неудобна – границата на собствените ни влечения всичко да разберем и да обясним. Преводачът, по естеството на занятието си, непрекъснато взема решения – какво означава дадена дума, дали не е подводен камък, какво точно се случва в момента, как звучи този термин на български, също така кои са достоверните източници… Романът „Е. Е.“ непрекъснато ти казва: „Не бързай да решаваш“. Не знаем дали героинята Ерна действително вижда нещо, дали е медиум, дали става дума за психологически феномен, за някакво внушение, за игра или за нещо, за което просто нямаме рационален език. Трябваше да се упражнявам в запазване на тази неопределеност на български. И също така да не бъда по-умен от книгата, да не бъда категоричен, за да не сваля булото вместо читателя, защото не в това се състои моята работа. Иначе у мен винаги, при всеки превод, има една граница – както Олга казва: „Когато сядам да пиша, имам чувството, че никога не съм писала преди“, – която преминавам с много четене около самите книги и трупане просто на часове работа вътре в текста. При мен е така с превода. След като я премина тази граница, отвъд нея най-често ме чака река и аз трябва само да си спомня, че умея да плувам.
След като вече си превел голяма част от по-скорошното творчество на Олга Токарчук, включително и мащабния роман „Книгите на Яков“, какви усещания породи у теб това да превеждаш втората й книга, написана преди трийсет години и още повече – преди Нобеловата награда?
Мислех си в един момент, че чета и превеждам ранната Олга Токарчук от бъдещето ѝ. Беше много странно, защото чисто преводачески аз стигнах до младата Токарчук в обратната посока. Вече познавах писателката, която е написала „Книгите на Яков“, „Емпузион“, „Чувствителният разказвач“, „Анна Ин в гробниците на света“ – в друга хронология, но все пак – и изведнъж трябваше да се върна почти в началото. И най-интересното беше да виждам не толкова какво още го няма, а колко много вече има от това, което съм видял в другите книги и съм превел. Как някои от мотивите и сюжетните линии са още от самото начало вградени в основите на творчеството ѝ – нейният интерес към тялото, към психиката, към периферните знания, към хората, които не се побират в някакви готови категории; онова разказване на другия, без да даваш конкретен отговор, или това, което Олга прави много добре, а именно да наблюдава, без да назидава. Това дава изключителна свобода на читателя, но за преводача също е адски трудно. Липсата на оценка е присъща на големите личности. Хора – не писатели, а хора – като Олга Токарчук притежават поглед отвъд. Те могат да видят през теб, могат да видят човека в неговата поза и в неговата игра, да стигнат до душата му, без да пожелаят да я покорят. Има го онова недоверие към онази единствена версия на действителността, към черно-бялото, към лесните отговори и обяснения. И това намирам аз лично за спасително. В „Е. Е.“ го откриваме в много по-камерен мащаб, но зародишът вече е там.
Според теб читателите днес четат ли същата книга, която са чели читателите през 1995 г.?
Не мисля, защото през 2026 г. не можем да четем същата книга като през 1995 г. – първо, защото вече знаем коя е Олга Токарчук. Мисля, че Нобеловата награда неизбежно променя погледа назад и започваме да търсим в ранната книга бъдещата нобелистка. Но се е променил и езикът, с който говорим за женското тяло, психиката, сексуалността, медицината. Някои неща, които тогава вероятно са изглеждали просто странни или ексцентрични, днес четем по съвсем друг начин.
Имаше ли в романа някой момент, който на първо четене си разбрал по един начин, а при превода е придобил съвсем различен смисъл за теб?
Честно казано, не си спомням конкретен пример, тъй като книгата вече е извън мен. Но си мисля, че такъв е може би четенето вътре в романа – героите четат различни книги. Това е една от хубавите теми, за които говорихме също така на представянето. Всеки герой сякаш вижда Ерна през книгите, които вече е прочел, и това го разбрах впоследствие, след изчитането.
Усети ли в някакъв момент от работата си съпротивление между читателя Крум и преводача Крум?
Да, може би като читател исках Олга да ми каже малко повече, да демистифицира обстановката и героите, да разбули тайната, която присъства в целия роман. Но като преводач знаех, че не мога да го направя вместо нея, за да не отнема тази възможност от читателя. И обикновено докато чета книгите, които ще превеждам, се подлъгвам, че тъй като те са написани майсторски, ще бъдат плавни и лесни за превод. Уви – или за щастие – Олга Токарчук никога не е лесна за превод.
Това може би в голяма степен отговаря на следващия ми въпрос, но коя е най-голямата ти „невидима“ намеса в книгата – нещо, на което читателят няма да обърне внимание, но ти знаеш колко работа стои зад него?
Мисля си, че в конкретния случай вероятно това е терминологията. Парадоксът е, че ако съм си свършил добре работата, никой няма да забележи. В книгата се срещат психиатрия, ранна психология, медицина, спиритизъм, философия, теософия – всичко това принадлежи на началото на ХХ век. Трябваше постоянно да взимам решения как е „нещото“ на български, как би могло обаче да звучи тогава това знание, а не сега, в днешно време. Например една дума може да има напълно точен съвременен клиничен еквивалент, но ако го използвам, изведнъж лекарят от началото на миналия век, когато, да речем, това знание се е раждало, започва да говори като психиатър от 2026 г. И този роман е много интересен от гледна точка на това, че разказва за началото – началото на познанието на човешката психика. Иначе от преводаческа гледна точка бих казал, че най-много работа понякога стои зад думата, която читателят прочита за половин секунда.
Какво научи лично за себе си, превеждайки точно този роман?
Не е било нещо ново, но мисля, че за пореден път се убедих, благодарение на Олга, в това каква огромна отговорност е да бъдеш родител и колко трудно е като такъв да изградиш от едно дете личност. Това за мен е една от основните ползи на книгата – лично за всеки читател, а оттук и за нас като общество. При „Е. Е.“ имаме едно предупреждение как не трябва да се възпитава едно дете – изводът, до който стигнахме и вчера на дискусията, – и също така колко ключова е майката за едно дете, но разбира се, и бащата, чиято роля, за щастие, с годините и познанията ни за човешката психика, е преживяла огромно развитие, смятам, оттогава.
Случи ли ти се да сънуваш нещо странно, смущаващо или крайно любопитно, докато превеждаше „Е. Е.“ и опита ли се да го разтълкуваш с помощта на книгата?
Всъщност да. Имаше един период, в който нищо не сънувах, после – дали заради самата книга, или заради това, че си позволих един отрязък от време за пълна почивка и хигиена откъм социални мрежи и въобще ползване на телефон и всъщност имаше една седмица, в която се почерпих с един т.нар. ритрийт, в който имаше много вглеждане, медитация, пребиваване сред природата и така нататък – започнах да сънувам. Това беше периодът, в който превеждах „Е. Е.“, и най-изразителният сън, който си спомням, че сънувах тогава и още помня много ясно, беше едно раждане в пълни подробности. Беше много живо и натуралистично – детето излизаше от утробата с лицето нагоре, обърнато към небето (защото се случваше навън цялото нещо) и се смееше, сякаш се радва, че идва на този свят. Дали благодарение на книгата, или просто ми се искаше да намеря такова тълкувание, но аз го разтълкувах като някакво ново начало, като надежда, която у мен лично никога не угасва, защото аз много обичам живота.
Преводачът пренася гласове от един свят в друг и в известен смисъл също се явява медиум, подобно на героинята Ерна – между автора и читателите, между два езика. След толкова време, прекарано в този роман, започна ли да вярваш в духове?
Е, има духове и духове, нали? (Смее се.) Вярвам в духове, защото те ни съпътстват ежедневно. Но не в тези от романа. Дух имаме както ние, хората, така и растенията – всичко, което е живо, и органично, всичко, което умира. Обичам духовете на дърветата – те са безмълвни, но присъстват, наблюдават ни от стотици хиляди години (буквално от около триста хиляди). Тук можем да си спомним за Толкин и ентите и това не е просто въображение, смятам, че всеки, който е прегръщал дърво, го знае. Души обаче имаме само ние, хората, и животните, и не трябва да го забравяме и да злоупотребяваме с тази наистина огромна отговорност. За духове, привидения и призраци – сега, вече като зрял човек, не съм много сигурен, но не мога също така да отрека, че като дете ми се е случвало веднъж подобно преживяване и то беше много реално.
Относно преводача като медиум мога да кажа, че авторът говори на един език, читателят го слуша на друг, а между тях стои все още човек, който трябва да позволи на един чужд глас да проговори през него. Добрият медиум обаче не трябва да се преструва, че гласът е негов. Той трябва да му отдаде собственото си тяло (в нашия случай – собствения си език) и след това да се отдръпне. След тази книга още повече мисля, че преводачът е особен вид медиум. Така че след „Е. Е.“ вярвам повече в онзи вид духове, които живеят в езика и мисля (или ми се иска да вярвам), че те са добри и искат да четем повече.
Въпросите зададе АНАСТАСИЯ ДИЛОВА
