Радослав Чичев
Думи за новата книга на Вангел Имреоров „Отмиване на тъмнината“ (издателство за поезия „ДА“), прочетени на нейната премиера
Времето се скъса.
Нишката,
на която нижех живота си,
ден подир ден
изведнъж изчезна.
Дните изпопадаха,
търкулнаха се във всички посоки
едновременно.
Няма как
да събера всички спомени и
отново да сглобя същия живот
отпреди.
Сега човекът,
когото срещам в огледалото
всяка сутрин,
започва да се усмихва
все по-загадъчно.
Ние сами рисуваме облика си, но и сме нарисувани. Къде е границата и кога я разбираме? Разбираме я, когато преживеем лично сътресение, раздяла, когато мостът, по който стъпваш, едва се държи. Тогава навлизаш в друго време. Междинно време. Време извън времето. Тогава си извън своя кайрос – времето, изпълнено със смисъл, и прекрачваш във времето извън човешкото – време, което може да те погълне. Кронос изяжда децата си. Този разрез между времената е в основата на „Отмиване на тъмнината“. Това е и основната драма в книгата – промяната. От една страна, миналото и нежеланието да го пуснеш, а от друга – силното желание за живот.
Вангел пита: Кой е този човек? Получи ли каквото искаш от живота? Защо се бориш? Какво ми остава сега освен моя собствен живот? Прахта по рафтовете, достатъчно да ме разкашля – това ли образува времето? Как ще пренесем над огъня всички, които обичаме? Какво значи да простиш, какво значи да не изпуснеш?
Вангел проследява това търсене на образа, на същността и неговата промяна. Подобно на фотографията това е и вид проявяване – първоначално изображението се вижда бледо, догадка, поспестено придобива плътност и контурите започват да се отличават все по-ясно, докато накрая не видим цялото изображение. Това е и химичният процес в тази книга – отмиването, достигането до други значения и хоризонти, възможността да видиш една по-голяма картина. Това е метаморфозата, която се крие в книгата.
Пролетното дърво, което от бяло става зелено.
Когато изгубим някого или се разделим с него, ние не губим единствено него или нея, губим и част от себе си. Тук обаче има и още нещо – този човек, с когото сме се разделили, започва да живее в нас. Няма го във външния свят, но го има във вътрешния ни свят. Там картината е различна. Това, разбира се, също е болезнено, но и успокояващо. Осъзнаем ли го, то ни позволява да погледнем по друг начин на живота и действията си. Тук вече се променя и отношението ни към света. Отговорността е в теб, домът е в теб, светът е в теб. Ти си сам, но не самотен. От теб зависи какво ще е взаимодействието ти със света и хората и как те ще продължат да живеят в теб. Не е случайно, че в сърцевината на книгата е това стихотворение:
Пеперудата ще кацне в ръцете ти
но ти не свивай пръсти, не бъди юмрук,
запази допира и нищо повече.
Нищо повече.
Тази книга е и вид дневник, разкриващ вътрешните процеси на душата. Колебливи, раними, откровени. Отделните стихотворения са като врати, зад които понякога напират бездни – вътрешните ни бездни:
Стискам тъмнина в шепата си
дните минават пред очите ми,
вечерите потъват в мен.
Това е моят живот,
затрупан под сънищата.
Около мен времето
променя и отнема,
но аз притежавам нищото
с лекота.
Как се удържа този хаос на първичното? Отговорът на този въпрос е и силата на тази книга – чрез стихотворението. То е нищото. Стихотворението е неосъщественият живот, разпръснатото аз – всички тези невъзможни състояния са събрани в него. То е липсващото, разпиляното. То е изчезналата нишка. То е. Тези стихотворения ясно заявяват липсата със своето присъствие. И това настояване е важно и значимо. Иван Радоев казва: „Приготви се да нямаш!“. Защото това е голямото майсторство в живота. Тук се проявява и етосът на Вангел чрез неговата деликатност и талант, достойнството в живота.
В тази книга, почти във всяко стихотворение, присъства думата „живот“. В тези стихове има въпиеща жажда за живот. Настояване за живот. Това е и органичната същност на стихотворението – животът.
Както отбелязах, да живееш с липсите, с отнетото, със загубата, със смъртта – е тежко. Но начинът, по който пише Вангел, е точно обратният – той е пестелив, на моменти очертаващ леко в щрихи, ненатрапчив, внимателен. И това съчетаване, тази игра между лекото и тежкото, голямото и малкото, огъня и леда, тъмното и светлото, тихото и шумното е впечатляваща.
По телевизията никога не излъчват тишина
и всеки ден
някой важен
говори за бъдещето,
но никой не помни това бъдеще
и всеки вярва в различно минало.
Телевизорът твърди,
че светът се е смалил.
Вечер след вечер децата сънуват
как сградите растат, трупат етажи,
етажите – хора, хората – години.
Но никой от нас
не разбира
този сън.
Сега съм лек като снежинка, казва Вангел, и го казва от силната гравитация на стихотворението. Тази гравитация му дава силата да погледне нагоре, да полети:
Понякога
просто трябва да живеем
леко
като листата по вятъра,
смеха в гърдите
или пеперуди в летен ден.
Да,
ние сме още деца
на въртележката –
цялото небе над нас
бърза,
отделяме крака от земята,
летим, за да паднем,
и падаме.
Отворете тази книга, четете я, оглеждайте се в тези стихове, живейте чрез тях и вдишвайте с пълни гърди белите цветя под синьото небе, защото е пролет и защото тази книга е живот.
Вангел Имреоров, „Отмиване на тъмнината“, Издателство за поезия „ДА“, С., 2025
