Михаил Неделчев
Моят реквием е за избитите по време на сталинските репресии стотици украински интелектуалци, в годините на жестокия терор с кулминация 1937 г. – преди това подложени на разпити, изтезания, изселвания, въдворявания в т.нар. трудово-възпитателни лагери, за погиналите поети, художници, музиканти, учени, моят реквием е за това зловещо масово престъпление, което в последните години все по-стабилно назоваваме разстреляното украинско Възраждане!
Това гигантско престъпление на тоталитарния съветски комунистически режим бе задълбочено през десетилетията с последователните опити да се унищожи паметта за тези невинни хора, да се изличат просто имената и делата им. (Проф. Елена Михайловска в своята биографическа книга за също разстреляния български писател и опитал се да спаси отечеството си министър на външните работи в едно от последните преддеветосептемврийски правителства Димитър Шишманов формулира тези често повтаряни действия на тоталитарния комунистически режим като една социология на интелектуалното заличаване.) Знаем обаче, че това е невъзможно. Защото, както казва чрез една знаменита фраза от гениалния си роман русифицираният украински писател Михайло (Михаил) Булгаков, „Ръкописите не горят!“. И можем да модифицираме този израз ето така: „Заличаването на значимите личности от културната история на една нация просто не може да се случи!“.
Имаме обаче проблем с употребата на самото понятие Възраждане, защото някак с него се маркира представата, че осъзнаването на националните специфики, на културната самоличност, на идентичностите на украинската нация се осъществява едва ли не чак през 30-те години на ХХ век. А това съвсем не е вярно. Защото подобно на други нации, живели и духовно възмогвали се през времената на Модерността в задушавашата ги сянка и репресивни практики на големи империи, Украйна се „възражда“ като културна общност всъщност много-много преди това, на няколко пъти, в няколко исторически периода. (Тук изобщо не припомняме славните исторически сюжети от древната украинска история, делата на Казашката свобода и на хетманите през столетията.) Случва се това възраждане, разбира се, и през първата половина на ХIХ век с величавото дело на Кобзаря, на Тарас Шевченко, с основаването и от него на Кирило-Методиевото общество – случва се чрез тази патриаршеска фигура. Нова вълна на възрожденски тенденции имаме и в края на ХIХ – начачалото на ХХ век в лицето на реализиращите ранните модернистически тенденции Михайло Коцюбински, Иван Франко и Леся Украинка, чрез разцвета на украинските геополитически концепции, чрез претворяващата националната идеология и държавостроителна мисъл на Михаил Грушевски и Михайло Драгоманов.
Така че обединяваните малко с късна дата предимно поети от така наричаното „Разстреляно Възраждане“ от 20-те и 30-те години на ХХ век е една от поредните вълни на концентрирана украинска творческа енергия, на персоналистични художествени осъществявания с толкова различна стилова насока и с често противоположни идейни послания. Обединява ги само трагичната им участ. Очевидно е, че това ярко словосъчетание ние трябва да мислим и да използваме не като точен историографски концепт, а по-скоро като силна метафора.
(Тук трябва да припомня, че вече от десетина години се осъществяват два големи научни проекта, курирани от Института за литература на БАН, които имат важна украинистка съставка. Ръководител и на двата е дългогодишната лекторка в Киев доц. д-р Мариета Иванова-Гиргинова от Института по литература при БАН. Първият проект се наричаше „България-Украйна. Култура на преломите“; по него бяха съставени две големи антологии – на българския авангард (съставители проф. Михаил Неделчев, доц. Мариета Гиргинова и доц. Елка Трайкова) и на украинския поетически авангард (съставители Олег Коцарев, доц. Остап Сливински и Юлия Стахивска); издаден бе и голям научен сборник от проведена международна конференция; изданията са снабдени с подробни предговори, послеслови и коментари; осъществени бяха няколко научни пътувания до Украйна. В изследователския екип участваха не само колеги от Института за литература при БАН и от Нов български университет, но и украинистите от Софийския университет доц. Райна Камберова и гл. асистент д-р Владимир Колев, както и колегите от Украйна доц. Остап Сливински от Лвивския католически университет и доц. Олена Чмир от Киевския университет „Тарас Шевченко“. Междувременно със съдействието на посолството на Украйна в София бе издадено фототипно списанието „Украинско-български преглед“ от 1919-1920, където е поместена обзорна студия на доц. Елка Трайкова. Проектът обрасна и с множество студии с украинска тематика на изследователите. В момента е в междинен етап пред завършване един още по-разширен втори проект: „Светът от вчера“ видян през катастрофата от 1939 година. Усещанията за застрашена Европа в културата и литературата на България, Украйна, Полша и Чехословакия“. Привлечени бяха и нови изследователи: полонистката проф. Маргрета Григорова от Великотърновския университет, бохемистът доц. Добромир Григоров от Софийския университет, богословът българист доц. Мария Огойска от НБУ, украинистката д-р Лилия Желева от СУ. Издадени бяха също големи сборници антологии с художествени и документално-публицистични текстове; публикувана бе през 2023 г. първата част на голямата научна монография с автори Михаил Неделчев, Младен Влашки, Маргрета Григорова, Венеса Начева, Остап Сливински, Владимир Колев. Предстоят нови издания и конференции.)
Връщаме се след тази по неизбежност голяма скоба, към мъчениците от украинското „Разстреляно Възраждане“. Нека сега прозвучат в този наш реквием, в тази тържествена зала, имената на поетите, които наистина принадлежат към тази трагическа неформална общност, които наистина са разстреляни (по азбучен ред на фамилиите): Васил Еллан-Блакитний, Олекса Влизко, Микола Вороний, Марко Вороний, Михайло Драч-Хмара, Микола Зеров, Дмитро Могилянский (с псевдоним Дмитро Тас), Ладя Могилянска, Евген Плужник, Валерян Полищук, Павло Савченко, Якив Савченко, Володимир Свидзинский, Павло Филипович, Михайл Семенко, Дмитро Фалкивский, Павло Филипович, Вероника Черняхивска, Васил Чумак, Гео Шкурупий, Михайло Яловий (с псевдоним Юлиан Штол).
Съвременната литературна общност на Украйна наистина направи необходимото да бъдат възкресени техните обречени на забрава, направо на изличаване от Сталинския, а след това и от Брежневския комунистически режим имена. (Реабилитацията им през 1957 г. се оказа съвсем временна.) Както вече стана дума, това са наистина съвсем различни – и като творческа мощ, и като тематична политическа тенденция – автори. Тук е например скандалният и много талантлив с езиковите игри в стиховете си водач на школата на футуристите Михайл Семенко, който бе кръстил в една от творбите си съответен завод на своето пълно име (и финалът звучи така: „отново живея – / ден – / нощ – / отново нова / мартенова / пещ – / вдън земя да се провалиш / живот мой!“), който обичаше да епатира със своите радикални жестове дамичките от балкона срещу операта в центъра на Киев, който започва своето „Желание“ по следния начин: „Защо не можеш да преобразиш света? / Да обърнеш всичко с краката нагоре?“. Но в този списък са и достолепни представители на прочутата древна шляхетска фамилия Могилянски. Имаме и редом с високи интелектуалци и съвсем обикновени селски момчета с твърди комунистически убеждения. Комунистическият съд обаче не отчита тези отлики: казионната присъда – след две-три годишно пребиваване в лагера в Соловки – е „висшата форма на наказание: смърт чрез разстрел“, обичайното фантастично обвинение е: участие в митичната контрареволюционна организация.
Историята на Украйна в плана на националните взаимоотношения в рамките на Съветския съюз, а и преди това – в Руската империя, може да бъде видяна като съвсем временно периодично отпускане, уж-либерализиране, като даване на възможности за „украинизация“, на „коренизиране“ (според изразите от документите). И веднага след това – ново затягане, репресии, масови издевателства. По повод на произведенията на украинския писател с руски произход Микола Хвильовий, „Бащата на народите“ Йосиф Висарионович Сталин пише: „Докато западноевропейските пролетарии и техните комунистически партии са изпълнени със симпатии към „Москва“, към цитаделата на международното революционно движение и ленинизма, докато западноевропейските пролетарии се взират със симпатия в знамето, развяващо се в Москва, украинският комунист Хвильовий не може да каже нищо повече в полза на Москва от това да призовава украинските активисти да избягат от „Москва… колкото е възможно по-бързо“ (цитирано по книгата на Серхий Плохий „Портите на Европа. История на Украйна“, 2022, с. 318).
Не трябва да се поддаваме на илюзията, че представителите на „Разстреляното Възраждане“ са предимно и само крайните, радикалните авангардисти (така, както са представени те в антологията по нашия проект „Украинският поетически авангард“, 2018). Всъщност в различните представителни издания броят на авторите и обемът на представените творби е различен: един е той например в ето тази антология – „Украiнська авангардна поезiя (1910–1930 – тi роки“), Киiв, 2014, съвсем различен е в съставения от Юрий Лавриченко популярен, издаден още през 1959 г. от „Instytut Literacki“ емигрантски голям том: „Розстрiляне вiдродження. Антологiя 1917–1933. Поезия-Проза-Драма-Есей“ (това е нейното седмо, вече киевско издание). Парадоксално, но тук са включени и автори, които не само че не са разстреляни, но и са се превърнали с годините чрез радикален стилов и тематичен обрат в правоверни соцреалисти, отказали са се от оригиналния си изказ, заемали са с годините важни номенклатурни постове в литературния, но дори и в политическия и държавен живот (с различна степен на конформизъм са изявите на Максим Рилски; на Павло Тичина – за него са казани например в приложенията жестоки думи: „Великият поет цялостно изчезва от сцената – появява се безогледният одописец за тирана и за руската върхушка, безпоетичният сталински лауреат и безвластният президент на Върховната Рада на УССР“; на Микола Бажан). Затова, колкото и ценно и богато да е това издание, аз предпочитам да се доверя по темата на ето това съвсем ново киевско томче от 2023 г.: „ЗАБУТI IМЕНА. ЗБIРКА ПОЕЗIЙ ПРЕДСТАВНИКIВ РОЗСТРIЛЯНОГО ВIДРОДЖЕНЯ“. И особено на приложените към подборките стихотворения, взети от другаде, пространни авторски разножанрови биографически бележки и коментари.
В нашата голяма колективна монография „Светът от вчера“ колегата украинист гл. асистент д-р Владимир Колев великолепно е представил пъстрата картина на украинския литературен живот между двете световни войни в голямата втора глава „Във времепространството на катастрофата. Социокултурни процеси в Украйна до 1939 година“. С пълно основание тук първата подглава е назована: „Възраждане, а след него разстрел. Социокултурни процеси в Украйна до 1939 година„.
Нека на финала чуем още един силен глас на колега украинист от Софийския университет – особено активен с преводи на актуалните днес украински писатели Юрий Андрухович и Серхий Жадан и с изказвания през последните години. В свое интервю доц. Албена Стаменова припомня: „Като част от СССР в първите години Украйна бурно развива националния си литературен потенциал в контекста на световните литературни течения на времето, но много скоро националната й литература попада под валяка на сталинските репресии. Десетки творци, цяло литературно поколение е заличено. По-късно то е наречено „Разстреляното Възраждане“. И по-нататък е дадена една синтетична актуална геополитическа формула: „Сегашната война на Русия срещу Украйна е война за историческите корени, за легитимност, свързана с извора на държавността и цивилизацията сред източните славяни“.
А възкресяването на поетите от „Разстреляното Възраждане“ все пак се състоя!
Слава Украiнi! Героям слава!
Лазаровден, 12 април 2025 г., София
