(Романът „Рана“ на Захари Карабашлиев)
Светлана Казакова
Едно от завоеванията на най-новата европейска литература се състои в това, че тя направи продуктивна съвместната игра на дискурсивни (езикови) и сценични (образни) символи. Съвременните автори все повече се концентрират върху драматични поведенчески модели у своите актанти и търсят потвърждение в тяхното езиково присъствие. Така израстват кризисни романови сцени и съдържания, които определено могат да бъдат квалифицирани като обобщенолични или социално-персонализирани. От сферата на реалността тук прозвучава ехото на реалното в психоаналитичен смисъл, което акцентуира ролята на първични елементи в подсъзнанието, изградени в ранния стадий от развитието на личността. Семейният континуум по принцип има характера на оперативна система за адаптацията и развитието на индивида, където се създават основополагащите структури на междучовешките отношения. В домашна атмосфера от решаващо значение по думите на Жак Лакан е имагинацията на майчиното лоно, намиращо своя израз в символния ред на жилището и неговия праг, както и в по-архаичните форми на земното убежище. Структурата на този комплекс оставя следи в цялостния ментален напредък на човешкия род, които го формират от гледище на „копнежа по целостта“. В тази своеобразна тоталност на битието Лакан разпознава желанието за универсална хармония, както и всички форми на тъгата по дома, като по един съществуващ преди раждането, но загубен рай. При това в аспекта на универсалното човешко семейство основният акцент в постмодерните четива се слага върху конституирането на Аза като самоличност. Толкова по-драматични и разтърсващи се оказват сривовете в развитието на индивида, често свързани със загуби от всевъзможен характер. Един от най-сериозните и брутални източници на загуба, които изцяло могат да променят човешката екзистенция, е войната. От гледище на нормалните социални модалности в този случай се говори за сеизмични исторически сривове, при които екстремни форми на насилие променят света до степен на неузнаваемост (Assmann, 14). Последствията от травматични преживявания по време на война и след нея като правило предизвикват засиленото екстернализиране на субективното.
В общи линии наблюденията при травматизирани участници в европейските войни показват сходна симптоматика, както и методика на лечение и ресоциализация. Въпреки капацитета на човешките способности за самосъхранение и адаптация, травматичният опит променя драстично хората биологически, психологически и социално. Способността за възвръщане на равновесието е до такава степен нарушена, че споменът за миналите събития срива целия останал опит на личността, както и възможността за адекватна преценката на съвремието. Неслучайно Ван дер Колк и Макфарлейн говорят за „тирания на историята“, която възпрепятства концентрирането както върху познати, така и върху съвсем нови ситуации. И когато хората трябва да селектират възпоменанията си от това минало, животът започва да им изглежда „безцветен“ и сегашният им опит престава да им бъде „учител“. Травмата според Алейда Асман така или иначе сигнализира непреодоляната сегашност на някакво минало събитие.
Именно по причина на това изместване опитите да се преодолее травмата не са свързани с преодоляване на историята, а с връщането към нея по един синкретичен, почти митологичен начин. Необходимо е възстановяване на чувството за сигурност в тялото на травматизирания, но и комплектоване на незавършеното минало. Антропологично погледнатао, митовете отдавна сa загубили стойността си в модерните общества. Това съвсем не означава, че тези общества обаче нямат нужда от социален ред и светоглед, които да ги легитимират. На мястото на регулиращата функция на митовете от дописмено време встъпва, по думите на Клод Леви-Строс, историята. Тя търси обяснение на съвременните факти в миналото, както и се стреми да осмисли бъдещето на базата на актуалното съвремие. Така „митовете като че ли винаги разказват една различна история, но ние откриваме, че често се касае за едно и също повествувание, чиито епизоди само са подредени по друг начин“ (Lėvy-Strauss, 100).
В особената телеологичност на книгата „Рана“ от Захари Карабашлиев така агира историята: като телесна болка, която трябва да бъде лекувана. Подбудите за създаването на романовия текст изглеждат свързани с проверка на конституиращата роля на обществото и връзките на индивида с него. В противен случай не могат да немерят основание скептичните апликации от Фридрих Ницше, чието присъствие кореспондира с въпросите на протагониста за съотношението между държавна организация и индивидуално битие. Авторът пита дали социалната структура и редът в този свят, в който студентът по право Сава Сотиров е роден и отрасъл, са правилните. Мобилизиран по време на Първата световна война, след кратка школовка като подофицер, героят би искал да е сигурен в този ред и да вярва, че той ще остане такъв и няма да се срути. По тази причина излиза на преден план историята, за да бъде обяснен именно социалният ред, който е резултирал в историческото самосъзнание на протагониста. И понеже войната означава разрушение, Сава намира реда и сигурността в себе си, в силата на съхранения бъдещ живот в лицето на едно спасено дете и личната саможертва. Вероятно не е случайност, че понятието „рана“ или нараняване етимологически връща към гръцкия произход на думата, която означава травма (τραϋμα). Верен на принципа си, Карабашлиев прави и тук своя герой сюблимен: в края на романа той е мъртъв (невидим) за другите, но живее в своето художествено измерение, защото може да възприема останалите. В травматичните регистри на сюблимността писателят дава ред примери за потърсеното убежище в гънките на земята, чиято природа в романа гарантира едно от големите достойнства на това четиво. Споменатият вече „копнеж по целостта“ води спасител/спасители и спасено дете до изграждането на нов, универсален семеен континуум. В книгата остава да звучи мисълта за раните на историята, за личното страдание и висотата на самосъзнанието, надраснало себе си до степен на нов мит.
За отбелязване е, че модерната представа за идентичност търси основание в капацитета на самосъзнанието и способността на личността за възпоменание. На границата на невъзможността да се забрави историята и наличния или липсващ индивидуален опит се изгражда т.н. социална рамка (framework) по думите на Морис Халбвакс, която е решаващ фактор при спомена или забравата. Важна за самохарактеризирането, тази нормативна рамка означава включване на външните фактори в процеса на конституиране на субективността и самосъзнанието. В общи линии след Ницше и Фройд едва ли може да се говори за една общо предполагаема транспарентност на индивида. Той по-скоро изпитва предизвикателството да рефлектира (екстернализира) собствената си биография, и то основно в онези ѝ части, от които е трудно да се дистанцира.
Характерна особеност на романа „Рана“ е представянето на събитията през погледа на централната фигура Сава Сотиров. Реферирайки своя колега офицер Терзиев, бивш студент от Сорбоната, а впоследствие в спомените си за любимата Елиза, както и сам кръжейки около съотношението между индивид и държава, Сава или директно цитира Ф. Ницше, или опонира на определени негови философски възгледи. Факт е, че идеята за индивидуалната отговорност и властта на държавата се сблъскват в скепсиса на въпроси без отговор, които обаче говорят за включването на един мисловен дискурс в книгата, в който се разпознават думите на пророка Заратустра. Героят не желае да бъде щаден нито от враговете, нито от своите, така както философът подчертава в „Тъй рече Заратустра“: „Ние не искаме да бъдем щадени от нашите най-добри врагове, но не и от онези, които дълбоко в себе си обичаме“ (Nietzsche, 585). Карабашлиев изгражда в романа си и огледалната перспектива на „врага“ чрез писмата на румънеца Теодор Гаврилеску до своя брат. Формалната им графическа самостойност говори за една преследвана полифония на романовото внушение, която трябва да провокира още един подстъп към изобразяваното. Протагонист и антагонист описват сраженията около Туртукая (Тутракан), загубен за българите заедно с Южна Добргуджа през 1913. От тези писма става ясно, че той, Гаврилеску, прострелва младия подпоручик Сава Сотиров още при първата битка, в която неопитният командир води своя взвод, за да изтласка румънците отвъд Дунав. И докато Сотиров е изпълнен с чувството на дълг и доблест по време на сражението, Гаврилеску интерпретира другата, варварската, страна на войната. Именно режимът на война, при който се „убиват безпричинно купчини хора“ (Карабашлиев, 96), го кара да предприеме всичко възможно за собственото си спасение. Плувайки през реката към румънския бряг, той пее „На хубавия син Дунав“ от Йохан Щраус-син, чиято „спасителна“ мелодия му помага да се изтегли на отсрещния бряг.
В своето социологическо изследване за безпричинното насилие Харалд Велцер отчита общите места при представяне на военни събития в литературните и филмовите произведения на Ремарк, Юнгер, Копола (първите две имена Карабашлиев посочва в бележките си към романа като свои вдъхновители). Известни от психологията на войната са именно тежките травми, които войниците по време на сражения преживяват. Творците като правило подчертават безразличието на участниците спрямо идеологическите цели на войната. Бойците не се вълнуват от причините за водените сражения и защо са изпратени да се бият, в ситуацията на военни сблъсъци те действат автоматично. Забележителна в този ред на мисли е квинтесенцията на Велцер относно Първата световна война: „Психологическата сигнатура на опита от Първата световна война беше дезилюзионирането, че под „стоманенaта буря“ в защитните окопи на позиционната война не остава никаква следа от героизъм и идеология“ (Welzer, 47). От особен интерес при тази метафизика на войната биха били мислите на Ф. Ницше за смелостта по време на война и любовта към ближния, които звучат колкото абстрактно, толкова и конкретно. В тях може да се търси и нуклеуса на напрегнатия драматизъм в романа: между абстрактния идеализъм да се умре за отечеството и естествения порив да бъде спасен един детски живот.
В текста на „Рана“ от решаващо значение все пак е фактът, че Карабашлиев извежда своя герой от сферата на екзистенциалното и го вписва в сферата на символиката, защото човекът според Ницше трябва да се самопреодолява. Пред нас е протагонист, който, най-общо казано, връща към идеалните характери на Йордан Йовков, изградени по принципа на калокагатия: те са красиви физически и нравствено, а в техните действия се чувства следата на възвишеното. В книгата могат да се намерят и преки препратки към военните разкази на Йовков, а музикалното присъствие в текста, както и детайлното описание на растителния и птичи свят само засилват тенденцията към декорация, стилизиране и превръщане на ретроактивния спомен в една благородна рамка за подвига на ранения млад командир. За Карабашлиев е ясно желанието да съчетае по един убедителен и красив начин романтичния прототип на живот в смъртта или смърт в живота. Травматичното възприятие на ранения предлага възможно най-органичното решение на този двоен модус: „Травмата е куриозното състояние на раздвоено и все пак удвоено състояние на битието: смърт в живота“ (Van Boheemen-Saaf, 194). Смъртта вече се е вписала в тялото и психиката на героя и непрекъснато се манифестира като едно натрапчиво повторение. Целият път на умиращия Сотиров от мястото на раняването до намирането на българските части е съпроводен от болезненото присъствие на раната, но и от нейното изтласкване в грижа за малката Лена, която трябва да бъде предадена на своите. През цялото време героят регистрира загубата на власт и отчуждаването от самия себе си, подчинявайки се на едно усещане, което е по-силно от неговата воля. Смъртта се чувства, но все още не е акцептирана, както диктува травматичното самосъзнание (пак тaм, 194), вследствие присъствието на съвсем млад живот, който сам налага своята програма. На фона на (митологично) изтичащия през раната живот на своя герой авторът оставя обаче живо самосъзнанието му, което регистрира: „Живите не виждат смъртта – тя е друго царство. Живите не виждат и живота – защото са в него“ (Карабашлиев, 275).
Фактът, че юношеският живот на Сава Сотиров преминава като калейдоскоп пред вътрешното му зрение, говори за неординерния модус, в който го пренася травмата. По принцип загубата на себе си като самосъзнание е една от същностните характеристики на травмата. Известно е, че сънища, халюцинации и лудост още от времето на романтизма се числят към постоянния орнатус на литературата. Тези символни форми биват функционализирани в случаите, когато травматични преживявания доминират в чувствата и усещанията на героите. В основата си травмата предизвиква нещо като психически шок на самоличността, независимо от това дали тя е преживяла загуба на любими хора, разтърсващи военни събития или някакви други болезнени усещания. Всички тези преживявания, пълни със страдание, се проявяват като внезапни или пък продължителни състояния на уплаха и страх. Същевременно именно културата създава мисловни системи за артикулиране на травматични събития и тяхното разрешаване, защото „всяка култура има своята собствена медицинска система, която включва идеите за болест и здраве“ (DeVries, 403).
В композицията на романа „Рана“ Карабашлиев отрежда особено място на пета глава, датирана паратекстуално „1913, Одринска Тракия“. Така този път той вписва спомена, липсващ досега фабулно, в сюжета на книгата във вид на записки. Хронологически погледнато, по този начин намират мотивация действията на българите по време на Първата световна война, които са пряко последствие от двете Балкански войни. Картинно представеното бягство на героя и неговото семейство от Одринска Тракия е съпроводено от извънредната бруталност в едно междувремие, когато човешките страдания и загуби преминават всички възможни граници. Авторът търси прага на нечовешкото, за да внуши безумието на човекоубийството като феномен, питайки реторически какво прави една трева българска или турска, за да заключи, че „по нищо не можеш различи човек от човека“ (Карабашлиев, 218), както и да внуши: „дяволско дело беше това, войната“ (пак там, 236). Преминал по трънливия път на спасението, някогашният ученик Сава Сотиров сам става войник, защитавайки своите близки. Вече на българска територия той следва повелята на четническия командир Маджаров, според когото разказът на Сава за преживените мъки трябва да бъде написан не за да се помни, а да се знае: „Трябва да се знаят мъките на тракийци, да се знае, да не се забравя тая кръв, тези сълзи, тази неправда и този погром, тази гибел… Трябва да напишеш каквото си видял и чул, да не се случва пак“ (пак там, 239). Главата е структурно отделена не само поради мемоарния характер на пресъздаваното, тя е маркирана и стилистически чрез непосредствения мимезис на разговорната реч. Така характерът на травматичните преживявания остава да звучи със своята непреодоляна сегашност, ознаменувана от личния спомен на станалото вече история минало.
Личният ангажимент при интерпретация на ужасите от войната е причина за това фикционалният момент в романа да премине в документалност. В края на книгата румънецът Доро се озовава във военен лазарет и окръгля сюжета на интимната история в „Рана“, запознавайки се с любимата на Сава Сотиров – Елиза. A от допълнителните бележки на Карабашлиев научаваме, че Доро е негов далечен румънски братовчед, с когото прекарват едно от детските си лета в България. При възстановяване на събитията от българската история за автора е от решаващо значение паметта, в името на която е създаден и романът. Подобно на спомена за безследно изчезнали и непогребани жертви, той трябва да изпълнява ролята на кенотаф на незапомнените герои.
В съвременната хуманитаристика културната памет е феноменът, който все повече привлича вниманието на писатели и изследователи. Травмите променят базисната структура не само на индивида, но и на културната система като цяло. Затова се очаква травматичният опит и измененията на съзнанието да бъдат вписани в перспективата на обществения живот. Тъй като обществото никога не остава едно и също, хомеостатиката (ритуали, социална организация, икономическа система) също се нуждае от нови форми на съвместност. В този смисъл литературното ритуализиране на историята само по себе си способства поведенческото урегулиране, а и по-тясното свързване на индивидите в социалната група, като символ на континуалност (DeVries, 409).
Източници
Assmann, Aleida. Shadows of Trauma. Memory and the Politics of Postwar Identity. New York, 2016.
DeVries, Marten W. Trauma in Cultural Perspecti In: Bessel A. van der Kolk / Alexander C. McFarlane/ Lars Weisaeth (Ed.). Traumatic Stress. The Effects of Overwhelming Experience on Mind, Body, and Society. New York/London, 1996.
Карабашлиев, Захари. Рана. София: Ciela, 2023.
Lėvy-Strauss, Claude. Anthropologie in der modernen Welt. Berlin, 2023.
Nietzsche, Friedrich. Werke in III Bänden. Bd. II. Frankfurt am Main–Berlin–Wien, 1979.
Van Boheemen-Saaf, Christine. Joyce, Derrida, Lacan, and the Trauma of History. Cambridge, 1999.
Van der Kolk, Bessel , McFarlane, Alexander C. The Black Hole of Truma. In: Bessel A. van der Kolk / Alexander C. McFarlane/ Lars Weisaeth (Ed.): Traumatic Stress. The Effects of Overwhelming Experience on Mind, Body, and Society. New York/London, 1996.
Weвzer, Harald. Gewalt braucht kein Motiv. In: Tolle, Patrizia 2020. (Hg.) Von vernünftigen und unvernünftigen Zuständen. Kritische Reflexionen zum Krieg als Gesellschaftszustand. Gießen, 2020.
