Разговор на Пламен Дойнов с Михаил Неделчев
Продължаваме разговорите си за книги с Михаил Неделчев около новия роман на Захари Карабашлиев „Последният ловец на делфини“ (изд. „Сиела“), който излезе в края на 2025 г. и бързо се превърна в интелектуален бестселър. Говорим на 12 февруари 2026 г.
Нека започнем с малко по-обширен увод… „Последният ловец на делфини“ се появи след няколко романа на Захари Карабашлиев – все по-далечния „18% сиво“ (2008), после – „Хавра“ (2017), „Опашката“ (2021) и „Рана“ (2023). Ще оставя дебютния роман настрана, както и „Опашката“, за да подредя новия до „Хавра“ и „Рана“. Какво виждам? От една страна, новият роман е доста различен спрямо останалите, но от друга, продължава не само сюжетно-тематичните, но и структурните търсения на Захари Карабашлиев за изграждане на романов текст. Разбира се, това успоредяване на една „съвременна“ с друга „историческа“ сюжетна линия е достатъчно познато. В „Хавра“ обаче то беше проведено радикално, доколкото линиите не се пресичаха, поне експлицитно. Докато в новия роман двете сюжетни линии се обуславят, не просто се пресичат, но и се сливат… Но това са външни, композиционни характеристики. По-важното е, че „Последният ловец на делфини“ е сред малкото романи, които толкова пряко и дълбоко свързват епохата на комунистическия режим със съвременността, без обаче по никакъв начин да се опитват грубо да актуализират историческото минало и да го използват за тенденциозно тълкуване на настоящето. Но и това не е голяма новина. Връщането на главния съвременен герой към корените си, където той преоткрива или постига своята лична идентичност – също не е новина. Но постижението на романа е в свързването на тази лична идентичност с колективната. Личната памет прораства като колективна памет. Това се дължи не само на сюжета, но и на вплитането на съвременния почерк в ярки, макар и полузабравени повествователни традиции. Това е първата художествена книга, която свързва в себе си опита на участието на българите в заключителния период на Втората световна война с опита от последвалата концлагерна действителност в Народната република. Това е първата творба, в която се преосмислят почти невидими традиции, свързани с реалистичното писане за войната и за лагерите, в чиято основа самотно стои прозата на Йордан Вълчев. Всъщност Захари Карабашлиев пряко се връща към този екзистенциален и художествен опит, като го актуализира в своя нов роман. А на теб какво ти прави първо впечатление в книгата?
Първо искам да кажа, че романът е прекрасно обрамчен. Има чудесна начално-финална рамка. Започва с един разпит в комунистическия съд през 1954 г. На подсъдимата скамейка е дядото на повестователя, който е и негов съименник – Иван Бранев. Обвиняват го, че е убил (или бутнал от корабчето, на което е работил) друг човек – Пеко Ничев, капитан на гемията, комунистически функционер, терорист, който участва в атентата срещу църквата „Св. Неделя“, после политемигрант в СССР и дори съветски гражданин. Бутнал го, защото Ничев му е заповядал да се хвърли в морето, за да улови един прострелян делфин, който обаче малко преди това ги е спасил, извел е корабчето от жестока буря… Не става ясно дали Иван Бранев наистина бута Пеко Ничев от гемията, но пред съда той се признава за виновен за смъртта му. Хвърлят го в затвора, където умира. На финала на романа се разбира, че събитията на корабчето от 1954 г. не са били всъщност точно такива… Но да не издаваме развръзката. Важно е колко добре е изградена начално-финалната рамка, в която се разгръща цялото повествование. Това повествование се движи на вълни, на тласъци. Те имат кулминации. Последният ловец на делфини е действително ключов образ, защото световете на хората се оглеждат непрекъснато в световете на делфините. Случва се постоянно метаморфозиране между делфини и хора. Финалът е катарзисен. Защото главният герой (разказвачът Иван Бранев) се освобождава от бремето да мисли за дядо си и за баща си като виновни и неистинни хора. Тогава настъпва идентификацията. Когато неговата вече бременна любима го пита: „Е, намери ли последния ловец на делфини?“, той й отговаря: „Говориш с него“.
Това исках да те попитам. Според теб кой е последният ловец на делфини? Тази метафора за хората, които се занимават с лов на делфини, е особено напрегната. Единствената работа, която успява да си намери дядото Иван Бранев, след като излиза от комунистическия лагер, е да бъде делфиноловец. Тоест той по принуда става убиец на делфини, участник в масовото им промишлено изтребление. Той ли е последният ловец на делфини? Пеко Ничев ли е? Внукът Иван Бранев?
Всички са ловци на делфини.
Именно. Но кой е последният? След като през цялото време преследва своята семейна история, в края младият Бранев се превръща в последния ловец, но всъщност и в спасител на делфини…
Да, той приключва с убийствата.
Може да се каже, че той слага край на тази семейна карма. Защото убийствата на делфини просто се оглеждат в убийствата на хора. Трябва да подчертаваме отново и отново, че в този роман делфините са представени като алтернативно човечество. Това са същества, които винаги пътуват отстрани на корабите, съпътстват ги или се появяват внезапно в морето – отново отстрани на хората, които обитават сушата. Делфините сякаш са тук и винаги могат да заместят човечеството, да предложат алтернатива на човешкото присъствие. Същевременно са тук и за да напомнят постоянно за голямата вина на човека – и към самия себе си, и към делфините. Защото тези промишлени убийства не само представят своеобразен делфински геноцид, но и пряко се съотнасят към геноцида, на който са подложени цели народи и големи групи хора. Това е много силна идея в романа. Тя се основава на друга силна идея, която допуска, че е възможно делфините да притежават колективна памет. И дори ние, хората, понякога да губим тази колективна памет, делфините може би я съхраняват вместо нас. Това са пленителните дълбочини в романа. Как смяташ, осъществява ли се продуктивно взаимодействие между тези идеи?
В този роман се разказва за един непрекъснат човешки стремеж към забравяне, но и за невъзможността да бъдат забравени травмите от миналото. Самият син на стария Бранев и баща на младия – Александър Бранев, отначало страни от баща си, иска да го изтрие от съзнанието си, срамува се от него, докато постепенно разбира каква всъщност е историята и накрая се намесва… Тогава Александър става друг човек. Намесил се е в съдбата и се преобразява. Докато младият Иван Бранев, внукът, трябва да мине през цяло изследване или дори разследване, за да узнае истината за дядо си и за баща си. Това е труден процес – на забрава и незабрава. Какво помним и как постигаме колективна памет. Травмата на тези семейства, които са обявени за синове и внуци на „врагове на народа“ и прочее „бивши хора“, неизбежно ги води към опита да разкрият за какво става въпрос, ако са почтени и истински хора. Защото знаем, че имаше много синове, които се стремяха всячески да заличат връзките с предците си. Това беше реалната действителност. Например участието в последната фаза на Втората световна война имаше травматични последици за моето семейство. Моят вуйчо Иван беше доктор по право от Виенския университет, цигулар, бъдещ концертмайстор на Филхармонията. Във войната той се оказва някъде при Страцин, а около него почти всички от взвода му са избити при една абсолютно неподготвена атака. Братът на баща ми беше без едно око, изгубено във войната. Свако ми, т.е. мъжът на малката сестра на баща ми, непрекъснато го вкарваха и изкарваха от Белене. Според мен, за съжаление, него го бяха принудили да стане „кука“. Вкарват го в лагера за разказване на виц или нещо подобно, обаче там го настаняват в лавката. Беше станал такъв, компромисен човек. Всяка фамилия има такава история и огромната част от хората знаеха за какво става въпрос…
Е, почти всяка фамилия…
Огромната част знаеха за всичко това, което се е случвало по лагерите и другаде. Но това е в скоби, извън романа… А иначе романът показва как се напластява тази памет, включително по отношение на делфините. Възпроизвеждат се няколко мѝта, разкази за самите делфини през Античността, в които се проблематизира темата – знаят ли, помнят ли делфините. Има едно прекрасно изречение: „Делфинът се превръща в събирателен образ на добродетелите“. Как става това? Защо непрекъснато става? И какви са делфините в нашата участ? Това е централна тема, която има множество мотиви. Тя се явява постоянно. Припомня ни се, че делфините са благожелателно настроени към нас, към човеците, но от друга страна, ние ги избиваме. И големият проблем е – те помнят ли за тези избивания? Твърди се, че просто не могат да повярват, че са избивани. Делфините са толкова добродетелни, че не могат да повярват как така им се случва това зло. Така се твърди в романа. И това е прекрасен мотив.
Това вдига на висока степен алегорическото послание: най-върховната добродетел е тази, при която ти изцяло не помисляш насилието, то става немислимо.
Не можеш да повярваш, че те убиват. Викаш си – какво става, защо?
Изумен си, че злото съществува…
Романът е наситен с този мотив. Той е виртуозно въплътен. Повествованието се връща към него непрекъснато – и с начина, по който чисто изобразително е направена книгата, с всички различни делфински образи, възпроизвеждани във винетки, в рисунки и пр. Основният въпрос е, можем ли ние, човеците, да забравим или по някакъв чудодеен начин да не знаем за съществуването на злото? Не можем. Това разказвачът го показва с историите, чрез които разкрива истината за дядо си и за баща си. Защото и дядото, и бащата са свидни жертви вследствие на нещо като семейна карма. Много е важно и това, че и жените (Магда особено) също стават жертви. Само снахата в семейството на Александър ги напуска, защото не може да понесе травмата и зловещата карма, която тегне над това семейство.
Как преценяваш способностите на Захари Карабашлиев да изгражда исторически светове? Например много релефно са представени последните няколко години преди войната, въздушните тревоги при бомбардировките и т.н. Запомнят се вкусни детайли, да кажем, как Магда влиза в една варненска книжарница и пита дали са получили най-новата книга на Анна Каменова „Неповторимото“, издание на „Хемус“ от 1942 г., което обаче се оказва свършило, а от издателството нещо се мотаят да изпратят още екземпляри… Впрочем става дума за една от емблематичните книги на епохата, писана от жена. В нея има пътеписи на Анна Каменова от Родопите, Черноморието и Балкана, но и от Охрид, от Беломорието и преживявания от пътувания със самолет – картини, които носят аромата на времето. Това е само един детайл от изключително умелото пресъздаване на света на късното Царство България.
…в което аз съм роден.
Да, в което ти си роден и което почти помниш…
Помня сенките му…
За мен обаче най-майсторските страници в романа са посветени на войната. Тези 40-50 страници мога да ги свържа само със сборника разкази „Боеве“ на Йордан Вълчев от 1946 г. Те едновременно имат памет за яркия натурализъм и реализъм на „Боеве“, но и ги надграждат. Да обърнем внимание на хиатуса, на прекъсването между 1946-а и 2025-а. След „Боеве“ на Йордан Вълчев тази реалистична традиция при представянето на т.нар. „Отечествена война“ е просто срината. Имаме версиите на Павел Вежинов, на Иван Мартинов, но да не изборяваме соцреалистите…
…които най-често не са стъпвали на война.
Дори да са стъпвали, те остават в заслона на „пропагандната рота“ или в тила в София. Те изобретяват фалшивите персонажи на „царския офицер“ реакционер и на добрия, всеразбиращия политкомисар, който е винаги е готов да поведе взвода напред…
…а всъщност не участва в атаката, никога не води…
В соцреалистическата проза обаче е на предна линия… В романа на Захари Карабашлиев тази версия е разобличена и отхвърлена. Не е случайно, че той познава новопубликувани автентични анкети с участници във войната, техни дневници и други свидетелства, където е представен ужасът на войната, както и нелицеприятните образи на политкомисарите и цялата некадърност на част от командването, предизвикало огромен брой безсмислени жертви. Същевременно лаконично е разказано за масовите избивания на цели села от главорези, повечето от които са различни сръбски формирования… Става въпрос за тогавашните прояви на познатия ни от 90-те години югославски ужас, когато един етнос избива другия. Но Захари Карабашлиев представя тези картини от Втората световна война не тенденциозно, не взема страната на един или друг етнос, а представя насилието през оптиката на един въздействащ именно чрез лаконичните изображения хуманизъм.
Ще продължа с още една важна тема – за разликите между различните социални стилове, представени в романа. Те наистина виртуозно са изобразени, включително и чрез езиковите си характеристики. Как говорят героите? Техните езикови характеристики строят социални стилове. Тези социални стилове са най-малко три групи – преддеветосептемврийски, деветосептемврийски, с нахлуването на войната, лагерите и цялата комунистическа действителност, и на най-новото време, съвременността. Тези езикови характеристики проникват и в психиката на героите, така както те са представени от автора повестовател. Всъщност младият Иван Бранев трупа памет. Така той събира социалните стилове на дядо си, на баща си и прочее герои, като прави синтез от всички тях. И това е показано виртуозно в романа. А що се отнася до войната, като изключим споменатите от теб разкази на Йордан Вълчев, не съществува друг подобен подход. В романа е показана войната с цялата ѝ безсмислена жестокост. Но и не само войната, а и начинът, по който е представена цялата отвратителна действителност – затворническа, лагерна и т.н. Захари Карабашлиев се основава на известните описания в мемоари и анкети, без да ги следва буквално, а предлага своя реинтерпретация.
Концлагерната част от романа е друг тип постижение. Там става ясно, че авторът познава написаното не само от Йордан Вълчев, но и от Стефан Бочев, Атанас Москов и др. Лагерният свят е просто обсебващ, но това е по-познато на публиката.
По-познато е на теб и на мен, а инак е непознато, за съжаление.
Исках да кажа, че за лагерите има понатрупани повече свидетелства…
Има, но хората се гнусят от тази проблематика. Не желаят да четат за това. В това отношение този роман е абсолютно жесток. Макар че трябва да се каже нещо и за неговата благородна литературност. Тя е на много равнища, като се започне от начина, по който се възпроизвеждат древногръцките митове и цялата тема за делфините, позната ни от Омир, от Овидий и от най-различни текстове… И разбира се, стигнем до асоциациите, които се правят с цитиране на поетически текстове. Забелязваш ли, че тримата Браневи непрекъснато четат. Те са четящи хора. И жените в романа също четат непрекъснато. Особено Дарина. И тази благородност на олитературяването на света е нещо, което разказвачът противопоставя на света на нечетящите хора. Това са всички затворнически надзиратели, партийни секретари и прочее нечетящи хора. Да не забравяме и за техните езикови характеристики. Ето: „Ну, свабодна!“, както казва онзи милиционер от лагера и олицетворява нахлуването на тъпи русизми, които нямат нищо общо с високата руска лексика. Това е съветска лексика, нахлуваща по това време у нас заедно с Червената армия и всякакви „съветски възпитаници“.
Да, това е милитаристичен език. Той е типично съветски. Тогава руският нахлува в българския през употребите му във военни и квазивоенни команди.
Точно така. Това също е изключително важно. Но да добавя и това, че романът на Захари Карабашлиев стъпва и върху опит, който е нов в съвременната ни литература. Това е опитът на Теодора Димова и на нейните два романа – „Поразените“ и „Не ви познавам“. Долавям нещо и от някои романи на Владимир Зарев, които завършват действието си в Созопол, както се случва и в „Последният ловец на делфини“. Разбира се, не става въпрос за подражание. Финалът в романа на Захари е изключително сполучлив. Той потвърждава щастливото битие в Созопол, когато след разговора с бай Марчо разказвачът вижда скока на един делфин над водата. Това дава повод на Иван да стигне до мисълта, която вече коментирахме: „Аз съм последният ловец на делфини“. Тоест вече никога хората като мен няма да убиват делфини. И не само заради забраната на техния лов.
Забеляза ли, че в романа централният лирически текст за делфините е на Веселин Ханчев, а не на Христо Фотев? Първоначално това много ме учуди. Знаех за стихотворението на Веселин Ханчев, но…
Мен също ме учуди. Бях го забравил…
Защото в моето съзнание по-силният текст е на Христо Фотев – „Тържествена литургия за делфините“. Той ми е оказал по-голямо влияние. Но „Лов на делфини“ от Ханчев дава други хоризонти на разбиране. Той напомня повече за „Старецът и морето“ на Хемингуей, за безсмислието на големия улов, за абсолютната обреченост на връзката между убийство и алчност… Пак ще кажа, че делфините са важни като „друг свят“, алтернативен на човешкия – свят на копнежното, на идеалното. Така се поддържа разликата между човешкото и божественото, която обаче може понякога и да бъде заличена от щедрото нахлуване на делфините в човешкия свят.
Можеше Захари да сложи и стихотворението на Христо Фотев, което за мен е по-силното стихотворение, в сравнение с това на Веселин Ханчев. Но той си го е харесал и се е обосновал.
Мога да допусна защо. Това е поразяващата сила на поезията, когато те срещне в юношеството. Със стихотворението на Ханчев авторът се е срещнал като ученик благодарение на своята учителка. Такъв тип поразяващо влияние се помни.
Добре, да се върнем на тази тема по друг начин. Разбра се, че светът на делфините отхвърля злото и дори не признава неговото съществуване, но злото съществува. И затова е жесток моментът, в който злото нахлува в семейството на Браневи и го разрушава. Главните герои от миналото умират един по един. Какво става всъщност? Става така, че едва при най-младия Бранев, при внука, кармата отпада. Тя е изчистена чрез узнаването на ужасната тайна за трагедията на неговите предци.
Така световете се срещат…
Да, но световете преди 9 септември 1944 г. са отворени, докато нахлуването на Червената армия и начинът, по който е извършен превратът и се разгръщат репресиите, затварят тези светове. Накрая, чрез щастливото битие на младия Иван и на любимата му Дарина, световете отново се отварят. Те се разтварят и чисто геополитически, по-скоро геопоетически. Вече пътуват до Гърция и другаде. Те са просто свободни хора. Дарина дори отказва на предложението да отиде в Калифорния, което ѝ отваря други кариерни възможности. Тя обаче решава да остане, хоризонтите са вече отворени.
Как Захари Карабашлиев се справя професионално със своята задача? Един средностатистически автор вероятно би направил следното: би разказал семейната история, свързана с трагическата съдба на дядото, със злощастната съдба на сина му, а внукът щеше просто да проследи случилото се и и да го опише от първо лице. Но Захари Карабашлиев прави нещо повече, като чрез сюжетно-тематичната линия за делфините вплита възвишеност в целия разказ. Той знае много добре какво дава чрез образа на делфините. Дава надежда. Надежда да бъде спасено абсолютното добро.
Всяко изскачане на делфин над водата поражда щастие у тези, които го наблюдават.
Второто обаче, което демонстрира Захари Карабашлиев, е най-обикновен безмилостен професионализъм, защото много добре познава различните модели в писането на проза. Младият Иван Бранев следва „пътя на героя“. Това е сюжетопораждащият механизъм. Героят тръгва, извървява своя път назад в миналото, постепенно съзрява и се завръща в съвременността променен. Пътешествието е във времето, но „пътят на героя“ пак функционира като самопостигане. Това са два абсолютно професионални писателски хода.
Да кажем и това, че по много изкусен начин се сменят плановете на повествованието. Начинът, по който от лагерната или затворническата действителност се пренасяме в съвремието, в щастливото битие на младия Иван и на Дарина, е виртуозен. Освен това в рамките на различните повествователни планове има и няколко вътрешни сюжетни линии. Жените също имат свои сюжетни линии – чакащите жени; жените, търсещи близките си или обсъждащите местата на репресии; погребващите жени… Като писателска техника това е доста сложно – да удържаш всички пластове на повествованието и да направиш от тях единен разказ.
Даваш ли си сметка, че понякога коментираме един роман само спрямо темата му и заявените задачи от разказвача. Често обаче тези задачи при много от българските автори не са изпълнени добре. Но ние, за да не ги упрекваме, само коментираме колко е значима темата и колко са интересни задачите, които са си поставили…
Говорим за нереализираните потенции, така да се каже.
Да, защото просто са се опитали. Но в случая със Захари Карабашлиев нямаме такъв проблем. Защото има писателско майсторство. При него става дума за владеене на цялостния многопластов разказ и на различни езикови регистри. Той изгражда езикови светове, без това да прави романа разностилов. Вместо лошата фрагментарност на част от съвременната елитарна проза, Захари Карабашлиев показва как може да се разкаже едновременно езиково богата, но и единна история.
Затова трябва да се спрем и на последните страници в книгата, изведени вън от романа. За разлика от други автори, Захари е снабдил романа си с подробен опис на своите източници. Има няколко фрагменти от книги и изследвания, авторски бележки и коментари. Ето ги: „За лова на делфини в Черно море и България“, „Кратки бележки за участието на България в заключителния етап…“, „Исторически бележки за България след 9 септември 1944“, благодарности и библиография, стихотворението на Веселин Ханчев… Обикновено белетристите не си издават източниците. А Захари Карабашлиев съвсем експлицитно ги показва и по този начин превръща романа почти в научен труд. Това придава допълнителен семиотически пласт на целия роман.
Така авторът среща в читателското съзнание своя художествен свят със света на науката и историята и казва: Ето, аз няма какво да крия.
И така защитава темата за делфините. Показва, че това не е приумица и фантасмагория. Защото първоначално някой може и да остане с впечатление, че това е просто добре намерен образ.
Къде бихме сложили този роман сред другите романи на Захари Карабашлиев? Или нямаме нужда от този контекст?
Не, имаме нужда. Самият Захари каза, че той мисли „Хавра“, „Рана“ и „Последният ловец на делфини“ като трилогия. И те в някакъв смисъл са трилогия – и тематично, и композиционно, с паралелните разкази между минало и съвременност…
И забелязваш ли как той се очертава като един от представителите на Северното Черноморие в българската проза? Ако други автори са повече свързани с Юга и с Бургаския регион, той е застанал на варненския бряг.
Ама и той стига най-накрая в Созопол.
Ти имаш по-романтично обяснение за Созопол. Но аз бих казал, че Захари Карабашлиев стига до там, защото в града са последните делфиноловци и там е, струва ми се, последната фабрика за обработка на делфиново месо. В случая Созопол не е поредното място за спасение, а по-скоро е последната катакомба на делфини у нас.
По-важното е, че романът предлага надежда за спасение. Повествованието му се основава на премислени светове и на тяхното оразличаване. Романът стои надпоставено спрямо съвременната българска романова традиция.
