Амелия Личева
Новият роман на Джон Ланчестър „Виж какво ме накара да направя“ започва с описание на храни, точно както и най-прочутото му произведение – „Дългът към удоволствието“. И макар че храната тук не е от такова значение, от каквото е в хитовия му роман, говоренето за нея издава вкусове, носталгии, отпраща към любими теми на Ланчестър като снобизма, презадоволеността, културата и псевдокултурата, самодоволното и доста празно живеене и пр. Аналогията не е случайна и защото зад привидния първоначален разказ – тук за семейния живот, любовта и изневярата, приятелствата и псевдоприятелствата, зейват отново темите за фалша, лицемерието, мрака, порочните човешки наклонности, и разбира се – прословутата ирония, която е запазена марка за писането на Ланчестър. Дори и по отношение на жанра отново имаме основание да говорим за преход към своеобразен трилър, както и за близост с „черната комедия“. Не на последно място, описанията на храната от началото на романа дават повод на някои критици да кажат, че въпреки наличието на теми като криптовалутите и чатботовете, новият сатиричен роман на Джон Ланчестър има вкус на нещо от миналото и напомня социалните комедии на Дейвид Лодж, Фей Уелдън и дори тези на ранния Джулиан Барнс.
Дали обаче защото четох романа в контекста на събитията в България и по-конкретно – на убийството в Пловдив и разкритията за неонацистките уклони на младежите, го видях в по-друг контекст – не като белязан от миналото, а като маркиран от едно настояще, и още по-лошо – от едно бъдеще, което застрашително напредва. Бъдеще, в което анонимността на алгоритмите позволява не просто мъст, но и тласка към това невинни хора да бъдат обвинявани, линчувани, осъждани без съд. Позволява да се вменяват престъпления и изобщо – подстрекава да се дава воля на една всепозволеност, която отдавна е прекрачила границата на личния морал и личните задръжки. В този смисъл наглед забавният роман на писателя може да се прочете и като мрачна присъда и прогноза.
Сюжетът се върти около един хитов сериал – „Изневяра“, в основата на който се оказва реалната любовна история на едно семейство, с всички техни ритуали, таен език, привички. Имал ли е съпругът любовница, тя ли пише сценария на сериала? Трябва ли литературата да е автобиографична? Останало ли е място за въображението в съвременния свят, или всичко е голата истина? Къде минава границата между факт и фикция? Кой има право да разказва? Можем ли да си присвояваме чужди истории? Това са само част от въпросите, които „Виж какво ме накара да направя“ индиректно поставя и които засягат природата на творчеството, в частност на писането, и разсъжденията за съвременното изкуство, като така романът индиректно влиза и в големия дебат за автотекстуалността.
Зад тези въпроси обаче прозира и едно друго питане, което вече засяга природата на самия човек, и това е питането как анонимността на мрежата променя човешкото и докъде може да се стигне в желанието за отмъщение. Кога започваме да изпитваме наслада, че сме успели да накажем невинен човек? И толкова ли е неустойчив азът, че на всяка възраст да може да се поддаде на злото и да се окаже, че нищо дотогава- възпитание, натрупана биография, изградени личностни характеристики, не могат да го спрат от изкушението да се превърне в чудовище. Джон Ланчестър на пръв поглед не клейми социалните мрежи, но индиректно романът му е присъда над един свят, който позволява през чатботове да се крадат биографии и да се наказват невинни.
Много критици казват, че тук при Джон Ланчестър наблюдаваме сблъсък между поколенията, че целта му е да представи „състоянието на нацията“, да покаже неравенствата, да представи бейби бумърите като поколение, което си е присвоило всичко, и милениълите, които трябва да живеят с последствията от това и за които борбата е много трудна. В някаква степен романът тръгва от идеята, че първите ще си получат заслуженото, ще бъдат наказани. Въпросът обаче е, че алтернативата се оказва същата. В романа на Ланчестър поколенията се оказват еднакви егоисти и еднакво лишени от морални задръжки. Като бейби блумърите със същата лекота усвояват порочните закони на социалните мрежи. И едните, и другите се оказват еднакво податливи на анонимността, с която заразява мрежата и с която убива морала. Изобщо, оказват се себеподобни, доказвайки правотата на внушенията на заглавието на романа, което между другото е заглавие на песен на Тейлър Суифт от 2017 г. с ясното послание – вие ни доведохте дотук и затова и ние станахме такива.
Джон Ланчестър, „Виж какво ме накара да направя“, прев. от английски Надежда Розова, изд. „Обсидиан“, С., 2026
