Серафим Владимиров
„Миналото“ и „Бъдещето“ са софийски квартали, настояще няма. Можете да вървите по бул. „Руски“ или по „Царя“, да се разхождате по „Жданов“ или по „Пиротска“, да се чакате на пл. „Ленин“ ли на „Св. Неделя“, винаги ще стигате на едно и също място. Стихосбирката на Том Филипс „Автопортрет с тютюневи мустаци“ мисли поезията именно през тези исторически наслоявания, пукнатини и спомени на един град, който непрекъснато се осмисля през паметта. Тук времето се напластява, докато не постигне „най-добрата си имитация на неподвижност“. В тази градска вселена абстрактната меланхолия на прехода и паметта постепенно се утаява, превръщайки се в напълно сетивен, материален свят от прах, звуци и предмети.
В основата на тази поетика стои археологическият срез на пространството. В стихотворението „Мрежа“ погледът на поета пропада вертикално от хоросана на стари сгради „долу през столетия, / долу през пространство… към римските гробници“. Градът е конструиран като система от пластове, където минали епохи и идеологии съжителстват в принудително съседство. В „Перспектива“ това съжителство е уловено без излишен патос: „от очаквано безсмъртие / до по-скромно оцеляване – тук, / където Ленин преди надзираваше площада, / наблюдаван сега от света София“. Дори митологичният Аполон пред Банята е „скромен в бронза си“ и сякаш несигурен накъде да гледа, докато около него хората пълнят пластмасови туби с минерална вода. По същия начин, в пряк диалог с „Времеубежище“ на Георги Господинов, НДК е видян като „заседнала гигантска костенурка“ от едно друго време, чиято черупка от бетон и стъкло днес е завладяна от визуалното замърсяване на реклами на вериги и кафенета.
От тези мащабни исторически наслоявания Филипс плавно ни отвежда към едно далчевско вглеждане в детайла, където вещите носят тежестта на човешкото съществуване. В „Гледайки“ лирическият фокус се заковава в „стария фотьойл във фоайето“, който „мирише на тютюн и пот“ – самотен остатък от миналото, около който съседите се суетят „за покупки, цени, стотинки / или час по час изхвърлят боклука“. Доминиращият жълт цвят, изведен още в заглавието на книгата, се разгръща като хроматичен код на износването и утаяването. Това е цветът на „странно жълтите пръсти“ на минувачите, на прашните следобеди, златните кубета, апартаментите, боядисани в охра, есенните листа и обедното слънце. Дори обикновената локва в „Доказателството“ придобива статут на древен феномен, надживяващ автомобилите и булевардите. Градът е разпънат между грубата материя и една почти стъклена крехкост. В „През времето на крехкостта“ той се смалява до „порцеланово градче“, където най-тежкият грях е случайно да вдигнеш шум.
Сред този застинал предметен свят природата се явява едновременно като спасение и застрашено място. В „Огледало за обратно виждане“ поетът отчита, че „приливът на човешки шумове / е влязъл в битка с гората, / която се застроява и престроява непрекъснато“. Срещу тази урбанистична схватка и срещу човешката тревожност, затъваща под „вълни от новини и мнения“ („Товарен влак“), сборникът противопоставя една чиста орнитология. В „Бързолети“ птиците прелитат невъзмутимо между две слънца, „онова над Африка и това над нас“, напълно чужди на човешката инерция и страх. В „Опит да се разбере еволюцията“ крехкото птиче тяло върху крачета, „по-тънки от кибритени клечки“, се превръща в съвършен урок по устойчивост, който смирява устрема на човека да бъде „върхът на Сътворението“. Тази способност за емпатия към уязвимото прелива и в космологичен план в „Планетите“, където поетът съчувства на разжалвания Плутон – „благодарение на човешкия инстинкт / да подрежда всичко в категории, / Плутон вече не е планета. / Съчувствам му“.
Така движението от общите размисли за времето достига до своята най-жива, конкретна точка: фигурата на софийския фланьор. В „Квартал“ Том Филипс създава може би най-емблематичния образ на своето пребиваване тук – чужденецът, който върви по бул. „Дондуков“, стиснал под мишница портрет на Невена Коканова от филма „Тютюн“, увит в целофан. В този жест се пресичат чуждият поглед и местната памет. Гласът на Филипс звучи дистанцирано и интимно, водейки ни по 11-и коловоз на Централна гара, през прашните улички около „Чумерна“ и тихите созополски зидове благодарение на деликатните преводи на Иван Христов, Кристин Димитрова и Петър Чухов. Едно от стихотворенията, които заслужават особено внимание, „На брега“, влиза в диалог с Христо Фотев и носи мото от Уистън Хю Одън за Уилям Бътлър Йейтс. Задочният разговор между поетите е обединен от нестихващата любов към морето, спокойствието и свободата.
„Автопортрет с тютюневи мустаци“ отказва да се поддаде на лесното превръщане на чуждото в екзотика. Сборникът ни убеждава, че смисълът и спасението се крият в способността да уловиш преходното, да забавиш крачка и да се вгледаш. Том Филипс ни напомня, че истинският град се състои от лицата на минувачите, тракането на трамваи и кратките паузи, в които човек внезапно забелязва „как меко, / как нежно, / как плитко / всичко се отразява / в себе си“.
Том Филипс, „Автопортрет с тютюневи мустаци. Стихове от софийските ми дни“, Издателство за поезия ДА, С., 2026
