Разговор на Ренета Бакалова с Валентин Славеев
Ренета Бакалова: „Панофобия“ е дебютният роман на Валентин Славеев. С него той печели конкурса на издателството „Колибри“, 2026 за дебютен роман. Като тематично ядро „Панофобия“ е конструиран около етични казуси на съвремието ни. От тази гледна точка бих го определила като рисков роман – рискът да се говори за неудобното, за новото, за трудното, още повече в нашата все още немалко консервативна литература. Как се поема такъв риск и трудно ли е да се напише книга, която не залага на сигурни или неконфликтни формули?
Валентин Славеев: Не го възприемам като риск, ни най-малко. Винаги съм вярвал, че литературата е нещо, което се прави трудно. Затова и мълчах десет години. Когато се почувствах готов, този текст се написа за 17 нощи. Точно толкова време вкъщи имаше двама души, които разговаряха в главата ми. Не спяха, само говореха – за сложността на съвремието ни, за етиката на живеенето. Не мислех нито за формули, нито за правилност или какво „трябва“. Написах нещо, което искам да прочета, когато съм на 70 и да си кажа точно така е трябвало. Вероятно ще си налея едно вино и ще кажа наздраве на живота.
Големите въпроси излизаха един след друг, само за тях мислех и как личността се справя с тях. Колко точно са големи и как натискат като преса, за да отпечатват белези върху индивида. Там ми се стори най-интересно, когато натискът е видим, личността се огъва и се появява нещо изкуствено, което иска да помогне. В крайна сметка остава въпросът дали сами можем да се извадим от пропадания и какво правим, когато идва помощ, която може да бъде разрушителна.
Говорим за дебют в прозата, но преди това, през 2017-а, се появява стихосбирката „Възможности“. Поезията намира място и в самия роман. А се прокрадва и в самия език, по един много внимателен и балансиран начин. Това умишлено ли е?
Умишлено е. Потвърждавам. Поезията идваше на места, при които формата на романа не ми позволяваше да продължа. Насищането на много емоционални състояния в хода на действието ескалираше в поетичното. Там никога не съм усещал норми, затова и си позволих да удрям историята със стихотворения, които да изкарват единия герой от логичното. Другата причина е, че не исках да я загърбя. Щеше да ми бъде неприятно, че промяната е толкова драстична. Имах нужда да опиша историята по този начин, а поезията да се появява като копчета по риза. Някое тръгнало да се разшива, друго го няма, трето е счупено, но има белег от тях. Само те ми позволиха да изкарвам най-големите демони и най-красивите състояния, в които впусках героя си. Той пишеше тази поезия, защото там се чувстваше себе си. Общо взето – и двамата се лекувахме с поезия.
Заради трансхуманната тематика в книгата ми се иска да попитам как си представяш бъдещето: човекът и машината, човекът срещу машината или машината срещу човека?
Сложна тема. Не мисля, че някой би могъл да отговори накъде е тръгнало всичко това. Усещането е като да има напрежение, като да следва нещо много голямо, но никой не е напълно наясно. Много достъпно стана ползването на машината. Съвсем е в ежедневието ни. Мисля си в две посоки – едната ме кара да се чувствам спокоен. Струва ми се, че ако усилията ни се вторачат в това машината да работи много усилено в здравеопазването, ще спечелим. От друга страна, ако всичко това, имам предвид използването му, има регулатор, нещата ще имат светло бъдеще. Не съм сигурен дали трябва да е възможно употребата от всички, по всяко време. Мисля си, че трябва да гледаме на него по много по-професионален начин. Да, той е в помощ, но не трябва да прекрачваме някакви граници на личното с него. В крайна сметка винаги можем да му дръпнем шалтера, ако прекали. Или ако ние прекалим.
В цялата книга има много фин психологизъм. Кой обаче умее да дава повече емпатия – машината, или човекът, въпреки склонността на последния да подхожда разрушително към онова, което не разбира?
Със сигурност съм за човека. Макар и това да е проблем, който се опитах да разгледам. Когато позволих на героя да е емпат, без да проконтролирам как това ще му се отрази, той се разболя. Болестта се оказа светът, в който живее. Та и това не се оказа особено полезно за индивида. Колкото до машината – клиниката избра за пациента си най-хуманната версия за лечение. Тя е и добре обучена да бъде разбираща, емпатична, емоционална (поне в поведението си). Читателят ще види, че този интелект не се разплака, не прегърна, не каза „тежко е“. Той изпълняваше командата на кода си. А когато се стигна до неразбиране, заради спецификациите си, той започна да защитава, което за мен беше безкрайно любопитно за изследване. Накрая се оказа, че емпатия има и в двамата.
Въпреки че има една отстраненост, която работи в полза на текста и това той да не звучи като изповед, а като висока литература, личният опит все пак се долавя. Трудно ли се лавира между художествената стойност, интересната фабула и преживяното, макар и променено?
Съвсем не го усетих като трудност. Темпото на писане беше светкавично. Дори не можех да побера в главата си как се случваше пред очите ми, през съвсем моите пръсти. Не съм мислил за стойност, не съм я гонил. А фабулата стоеше някъде там. Знаех какво се случва, през какво преминава героят, докъде ще стигне в линията на разказа, но не знаех къде ще спре. Надявам се, че го спрях навреме. Не разказа, а героя.
„Панофобия“ е модерен роман, разказващ за света тук и сега, свят, който е все по- дехуманизиран – отчужден, студен, все по-разчитащ на машините и в нея ти все пак се бориш за човека и си загрижен за неговата идентичност. Парадокс или нещо съвсем естествено ти се струва това книга, в която изкуственият интелект заема ключово място, все пак да има толкова много уязвимости, страх и надежда, едни от най-човешките състояния?
Машината или другият вид интелект не е толкова чужд. Той все пак е наше дело. Да, има свои параметри, но е като наше подобие, езикът му, напасването му става по начина, по който ние се опознаваме като хора. Колкото повече време общуваме, толкова по-добре се познаваме. И с него е така. Не го заклеймявам, напротив, тук обаче реших да го подчиня. Затова и реших да пиша като него. В „Панофобия“ изкуственият интелект е само инструмент. Това изречение ми дава възможност да отговоря на въпроса. Да, през него пазех човека. И през него го изгубих. Не напълно, надявам се.
Музиката също има важна роля в книгата. Ако можеш да сравниш романа си с една песен или едно музикално произведение, какво би избрал?
Много бих искал да е дълъг списък с музикални творби, писани специално за филмови ленти. Слушам много филмова музика напоследък. Иска ми се да отговоря с конкретни произведения или с композитори. Но ще спазя регламента – „Поне за ден“ на Керана и космонавтите. И „Крадец на мечти“ на Дара.
Философските пластове са ясно отличими и те допринасят за дълбочината на романа. Затова бих попитала какво дава и какво взима на писането философското образование, което имаш?
На писането, сякаш се отразява добре. Такова образование дава шкаф с много чекмеджета, от които можеш да вадиш, когато нещо важно ти потрябва. Можеш да се връщаш, за да търсиш основанията си. А и някак ангажира.
Трудно ли беше да се лавира между това романът да е естетически и етически издържан, да борави с инструментите на света, в който живеем, и все пак да звучи автентично?
Хващам се за автентизма. Това беше основната ми цел. Не исках и за момент да се бяга от това поле, защото се усеща. Не исках да го допускам. Когато изкуството работи извън истината, читателят много лесно го улавя. А и самия мен щеше да дразни. Естетически не знам дали успях да го държа през цялото време, надявам се, но етически беше важно да не изпуска линията, защото точно там ми беше интересно докъде ще се стигне. А инструментите на света все още не ги познавам, опитах се само да ги изследвам и да ги назова като налични. После сами решаваме дали да се пазим от тях или да ги ползваме.
