Музeйното дело – дела и безделия

Популярни статии

Тази година традиционната Нощ на музеите се превърна в нощ на мълчалив протест на музейните работници срещу принизяването на професията, лошите условия и мизерното заплащане. За първи път гилдията, макар и плахо, показа, че има съзнание за състоянието на музеите и може да се обедини срещу една политика, която не зачита мнението на специалистите и спекулира с обещания. Гръмките фрази и показното рязане на ленти не промени дългогодишното състояние на запуснатост, липсата на пари за откупки, изложбена дейност и образование. Масово построените в средата на 70-те години музеи буквално и преносно се разпадат, превърнати в монументи на една провалила се амбиция. Видът и политиките им не отговарят на изискванията и динамиката на днешния ден и те постепенно отпадат от картата на публичния интерес. Създаването на нови музеи – паметници на властта, изглежда цинично на фона на състоянието на вече съществуващите. А когато новооткритите са неработещи, не отговарят на никакви стандарти и на практика дори не са музеи по статут, ситуацията изглежда още по-трагична.

В този брой на „Култура по време на криза“ се опитваме да погледнем още веднъж реалната ситуация, да видим кои са най-критичните й точки, какво ги е породило и къде се крие надеждата за музеите. Ще има ли ден след нощта?

МАРИЯ ВАСИЛЕВА, съставител на броя

Изглежда и кряка като патка – музей ли е?
Мрачен разговор за музеите, държавата, гилдията и образованието в България

● Изтегли като pdf!

Участват: Яра Бубнова, изкуствовед, Татяна Димитрова, изкуствовед,  Кирил Кузманов, художник, Владия Михайлова, куратор, Иван Мудов, художник, Диана Попова, изкуствовед

Модератор Мария Василева

Мария Василева: След лансираната в началото на 2010 година Концепция за водещи столични музеи се породиха много дискусии, появиха се и публикации. Отново дойде време да погледнем към общата картина и да видим какво се случи през изминалия период, промени ли се нещо или не. Фактите са няколко. От една страна, имаме два новосъздадени и неработещи музея – този на социалистическото изкуство и този на съвременното изкуство. Дори не можем да кажем, че са музеи, защото нямат статут, по-скоро са изложбени зали. От друга страна, имаме десетки рушащи се художествени галерии (които всъщност са музеи) из цялата страна, също неработещи по много показатели. Ако трябва да им направим портрет, това са студени сгради с течащи покриви, с необновявани от години колекции, с липса на средства за художествена дейност, отсъствие на образователни програми и с демотивирани служители. Какво можете да добавите или извадите от тази обща картина?

Татяна Димитрова: Не бях в България, когато Концепцията се прие, но в архива на Министерството на културата намерих нейно описание. От него става ясно, че промени в „реализацията” са настъпили. Например музеят, който сега се нарича на социалистическото изкуство, е трябвало да бъде на тоталитарното изкуство. Другото, което стана, е Софийският арсенал – музей за съвременно изкуство (САМСИ). И в двата случая използването на думата музей по отношение на тези пространства е неподходящо, подвеждащо и много несъстоятелно.

При все това и с всичките резерви относно и двете помещения, иска ми се да мисля положително за появата им в София. Безсмислено е да продължаваме да говорим за МУЗЕИ, твърде очевидно музеи те не са. Предлагам да ги мислим като арт център (за САМСИ) или като филиал на Националната художествена галерия, посветен на изкуството от 1944 до 1989 г. (за социалистическия музей) – може би тогава те ще изглеждат не чак толкова зле. Разбира се, тук вече много ще зависи от това какво се случва там. Иска ми се да гледам позитивно на тези нови арт пространства в София (нищо, че те очевидно не са музеи).  Важното е какви програми ще бъдат осъществени в тези пространства, важно е какви хора ще работят там. За САМСИ мога да кажа, че видях там две много прилични, съдържателни изложби („Ре-продукция“ и „Защо Дюшан?“), предполагам, имало е и други интересни събития. Това не е ли добре, че все пак има това пространство и възможност нещо смислено да става там?

Мария Василева: Интересно е дали Яра споделя този оптимизъм, конкретно спрямо тези два музея и по-глобално спрямо цялата ситуация. Тя е засегната и професионално заради т.нар. проект „Български Лувър“, в който Галерията за чуждестранно изкуство е въвлечена (поне доколкото ни е известно).

Яра Бубнова: Не съвсем и бих обяснила защо. Да се назовават тези зали „музеи“ е по-скоро игра на думи. Появи се САМСИ и прикри нещо, което бе признато за липса. Но прикритието с несъответстващ материал стои като кръпка. Проблемът с тоталитарното изкуство е още по-болезнен и показателен, отколкото ситуацията със САМСИ. Отказът от историческо изследване в „музея на социалистическото изкуство” за това каква е ролята му в съвременното общество там е най-видима. Проблем е и неяснотата с обявената музейна реформа – в началото й за реализиране бяха посочени 5 музея. Не бях способна да открия нито анализ, нито концепция или критично отношение, нито историческа релевантност или изкуствоведска отговорност в подбора на предвидените експозиции. За съжаление случилото се дотук са две сгради с табели – за останалото нищо не се знае. Слива ли се експозицията на Националната галерия за чуждестранно изкуство с тази на Националната галерия, т.е. чуждестранното с българското, дори да не е на ниво музеи, а на ниво концепция според тази реформа? Според Министерството на културата, доколкото си спомням, българското изкуство би трябвало да се показва в контекста на световното и затова двете колекции следва да се съберат. Специалистите по история на изкуството си дават сметка, че подобна концепция звучи странно и може да доведе до проявата на пълни несъответствия. Толкова различни музейни образувания би трябвало да се занимават със собствените си изследвания, да привличат отделни потоци от посетители, да са отделни точки на картата на града. Такава е логиката както от гледната точка на туризма, така и откъм разрастващата се креативна класа – основната ни публика. Имам и още една претенция – отново към „социализма”… Преди сградата на Националната художествена галерия да се закрие за ремонт, експозицията в нея не се е променяла 20 години. Професионалната мисъл не поставя под съмнение постиженията на музейното дело отпреди две десетилетия, но след толкова динамични промени да не са открити преди подценени художници, или други, попаднали под политическа цензура, да не се представя движение или застой… При подобно неразбиране, по каквито и да е причини работата на музеите просто спира, образователните им програми за публиката, ако има такива, не могат да я привлекат. Превръщат се в мрачни и доста скъпи складове, трудни и често безсмислени за посещение. А наименованията, с които музеите биват окичени, объркват – „Нощта на музеите” по тайнствени причини бе наречена от администрацията „Празник на музеите”…

Мария Василева: Искам да отделим специално място в разговора на образователните програми, но малко по-късно. Кирил реагира много остро във Фейсбук срещу „Нощта на музеите”. Възприемам тази реакция и като реакция срещу всичко, което се прави от страна на музеите.

Кирил Кузманов: Има няколко точки, които си набелязах, докато слушах. Единственото положително нещо, което привиждам в тези новосформирани „институции”, е лошият пример, който е необходим, за да показва как не трябва. Това е единствената положителна точка, която мога да отбележа в този контекст. Достатъчно показателен е първият сблъсък с тези сгради, с това как те изглеждат. Сградите на музеите са показателни за базата, върху която се изграждат краткосрочните и дългосрочните политики на една институция, в какъв формат, мащаб и контекст в даденото общество тя участва. Сещам се за културния център в Сендай, проектиран от Тойо Ито по задание на местната общност. Този център е в тясна връзка със самата община, която има ясна представа и политика за това как функционира културата в ежедневните практики на живеене. В този смисъл, ако погледнем начина, по който изглеждат българските музейни сгради, става ясно, че те наистина функционират по-скоро като нещо, което се опитва да имитира някакъв вид дейност, отколкото като институция, която има ясна политика или би искала да отстоява някакви принципи. В крайна сметка държавата не припознава своите 40 000 паметника на културата като своя собственост, националната галерия и другите общински галерии не припознават собствените си колекции също. Скулптурите  на български класици, собственост на Националната галерия, вече 5-6 години се разрушават безвъзвратно, изложени на климатичните промени. Тя има възможност да задава посока и стандарти като институция, което има връзка и с образованието, но не използва това пространство динамично и не задава стандарти. В крайна сметка за един художник в България няма разлика между това дали работи с държавна, или е частна институция. Държавните институции не се опитват да направят тази разлика. Каква е разликата, ако реализираш проект с общинска или държавна институция, или пък с частна? Дори съществува парадокса художниците да продължават да оставят свои произведения като наем за това, че са реализирали изложби там. Това е унизително и недопустимо.

Владия Михайлова: Начинът, по който се води тази дискусия досега, показва пътя, който е изминат дори в нашето общо съзнание от момента на откриването на тези два музея. Доскоро, преди тяхното откриване, действията бяха насочени преди всичко към това да се „рекламира” самата идея за музей, като се настоява колко е необходима тази институция и колко е важна за някакво естествено съвременно културно функциониране. Сега, когато музеите са факт и ние трябва да разпознаваме този факт, въпросите за историята се поставят много по-неотложно. Не защото новосъздадените институции или държавата са предизвикали със своите действия тези въпроси, а защото тези въпроси бяха извън публичното внимание съвсем доскоро. Акцентът беше много повече върху лобирането за създаване на някакви институционални структури, отколкото върху това как ние осмисляме историята и какво бихме сложили в тях. Така или иначе САМСИ е факт, независимо дали го разпознаваме или не. Той има табела и заема някакво пространство, което за широката публика, непосветена в много от вътрешните дебати на гилдията, официално се представя като музей на съвременното изкуство. Оттук нататък въпросът се състои в това как ние да кажем каква е нашата визия за история и какво смятаме, че трябва да бъде в музея. Много по-важно сега, струва ми се, е да се излъчат конкретни платформи и визии.

Мария Василева: Иване, ти наскоро отказа да участваш в една изложба в САМСИ, казвайки, че не искаш да показваш сериозно изкуство в несериозен музей. От друга страна, преди две години участва в изложба в Градската художествена галерия във Варна, която сама по себе си също е неработеща от наша гледна точка. Това не е ли двоен стандарт?

Иван Мудов: Да, може да се каже, че е двоен стандарт. Струва ми се, че избрах по-малкото зло. Варна ми се видя по-удачна; там участвах в биенале. Това, че галерията е неработеща, нямаше голямо значение. Относно САМСИ дори не става дума за стандарт, позиция или доверие, а за физическа непоносимост. Предполагам, звучи по-драматично, отколкото е в действителност, просто САМСИ не е моето място.

Яра Бубнова: Нека да се уточним – за музейната реформа ли говорим? Думата „реформа”, както вече казах, ми се вижда неоправдана – появиха си две пространства, наречени музеи… Реално за това ли говорим – че в тях трябва да се прави нещо, което да оправдае съществуването им и да спаси лицето ни, като че ли имаме съвременно изкуство и представа за тоталитарно? Така погледнато, виждате ли необходимост от подобно действие, освен да сме включени в списъците на цивилизованите страни, където се изискват висок стандарт, дълголетие и множество музеи?

Мария Василева: Много ми се иска да излезем от темата за Музея за съвременно изкуство и т.нар. музейната концепция. Да говорим въобще за музеите в България, включвайки всички десетки художествени галерии, които съществуват от средата на 70-те години. Добре е да очертаем картината, защото понякога забравяме важни елементи, които съществуват в тази картина.

Диана Попова: От три години наблюдавам с голямо удивление какви ги върши Министерството на културата и честно казано, доскоро не можех да разбера. До случая, в който неотдавна министерството започна да измисля фестивали. Тогава си дадох сметка, че то не администрира, а твори. Не върши работата, за която е предназначено, не обгрижва и обслужва наличната в страната култура, а твори и прави култура по свой образ и подобие. Щом нещо изглежда като патка и кряка като патка, трябва да е патка – така се представят нещата на публиката. Затова министерството назовава тези места „музеи”. Но оттам идва големият проблем според мен. Министерството, което преди не правеше нищо, беше проблем; сега то прави някакви неща и това е много по-голям проблем. В момента то отмята с лека ръка всички специалисти, музейни концепции и експерти, и си твори самичко. Специалистите и експертите само биха му пречили и биха слагали прът в колелата на усвояването на европейски пари. Ето, тази сутрин министър Рашидов отново отбеляза каква трагедия би било да се изпуснат европейските пари. И не си дава сметка, че ако тези пари се харчат за глупости, те така или иначе са загубени за българската култура.

Мария Василева: Започнахме да назоваваме виновниците. Само Министерството на културата ли е виновно? Или и общините? Или самите институции? От една страна, директорите на художествените галерии се оплакват, че Министерството на културата не им обръща никакво внимание, защото реално не са под неговата шапка. Министерството обръща внимание главно на националните институции. От друга страна, в разразилата се по повод „Нощта на музеите” дискусия във Фейсбук имаше изказвания как е възможно НХГ да не използва сама своя статус, който има в обществото, за да си осигурява някакви средства и позиция. Кои са виновниците? Мисля, че има сериозен проблем, който опира до това как тези институции се менажират отвътре, те нямат художествени съвети, нямат бордове и се управляват еднолично. Това са важни неща. Можем ли да посочим някакви изходи от тази ситуация?

Владия Михайлова: Искам да направя няколко бележки. Предварително казвам, че съвсем умишлено хиперболизирам. У нас съществува сякаш един общ контекст на спряла история и липса на каквото и да било отношение или културна задача да се определи миналото или настоящето. Проблемът с новопостроените от държавата музеи е именно такъв: няма визия за настоящето и като парадоксален израз на това неизяснено отношение към съвременността САМСИ дори няма колекция. Не знаем как точно се отнасяме към социалистическото минало и ето че се появява един странен музей, без „политика” и концепция, който бе открит с водосвет, едва ли не, за да се отърсим от призраците. Отърсили ли сме се обаче? Според мен по-скоро живеем в една инерция на държавата и на самите институции, която се състои в това, че базисното виждане за мястото на културата в обществото не е променено отпреди 89-а. И то се репродуцира на всички нива – от „строителството” на музеи до ежедневния живот и начина, по който се работи в галериите и музеите. Това е проблем на самите практики, как се определят целите и приоритетите, как институциите структурират екипите си, какви изложби показват и т.н. В България институциите не се възприемат като участници в процеса на създаване на култура. Те са пасивни складове, изложбени площи и т.н. В тях се събират произведения, правят се изложби, но по никакъв начин или много рядко се мисли за това как да се работи със съществуващите колекции, какви са условията на тяхното съхранение или как институцията да участва в художествения живот тук и сега – от стратегиите на показване на съвременни художници до работата с публиката.  Всичко това е израз на специфично отношение към културата и изкуството, което показва до каква степен те са или се възприемат като интегрирана част от живота на обществото. У нас те не са такава част, това, че музеите и галериите продължават инерцията да се дават и изпълняват директиви за култура, а не да се прави култура, маргинализира самата сфера. Изтласква ги далеч назад и встрани от динамиката на съвременността, от „духа на времето” и неговите специфични проблеми и език. В това най-вече се състои проблемът на Музея на съвременното изкуство.

Татяна Димитрова: Още веднъж предлагам да забравите за Музея за съвременно изкуство. Няма такова нещо тук. По-лошото е, че в София няма нито един съвременен, отговарящ на съвременни изисквания художествен музей.

Владия Михайлова: Това, че ние осъзнаваме този факт, не означава, че човекът на улицата, към когото би трябвало да е ориентирано по някакъв начин културното производство и който е данъкоплатецът, който потребява култура, осъзнава това.

Яра Бубнова: Има друг проблем. „Човек от улицата” е много неясна категория. В един момент всеки от нас е човек от улицата. Освен да се каже кой е виновен, има и други фактори, отнасящи се към музеите в българската ситуация. И те са много важни – музеите в страната съществуват в пространството на първата половина на ХХ век. Те са складове, предназначени да опазват произведения. Тази им функция е важна, тя е държавна и не може да занимава само гилдията.

Владия Михайлова: Не съм съгласна.

Яра Бубнова: Аз не се и опитвам да те убедя. Като складове те са в конкуренция с музеи с принципна колекция и колекции от шедьоври. Как изобщо стои въпросът за същността и ролята на музеите в България днес? Това е съществен въпрос за мен. Разбирам каква е била тяхната роля през 1980-те години в проектите и концепциите на Людмила Живкова за изграждане на национална идентичност, събиране на съвременно за онова време изкуство и т.н. Но за какво са сега, има ли яснота по този въпрос поне при тези, които взимат решения за инвестициите?

Татяна Димитрова: Мисля, че връзката съществува и сега. Колекциите не са музеи. Само наличието на колекция музей не прави. Действително трябва да има гражданин, гражданско общество. Мисля, че през 70-те Имелда Маркос прави опит да покаже пред Международния валутен фонд, че Филипините също разбират от ценностите на либералното западно общество,  и за целта за три седмици прави музей на съвременното изкуство. Защото музей означава „ние разбираме от гражданско общество”. Искаш да демонстрираш, че имаш гражданско общество, трябва да имаш музей. Но за да имаш музей, трябва да имаш гражданско общество. Кое е първично и кое вторично е дълго за обсъждане.  При нас за съжаление се тръгна по същия имитативен начин, направиха се „тоталитарният“ и „модерният“ „музей“, сиреч демонстрирахме – ние сме в Европа. Но така музей не става. Все едно трябва да имаш общество. Нямаме колегия и затова също нямаме музеи. Но в действителност не мисля, че нещата са толкова безнадеждни, изглежда тук трябва повече време.

Яра Бубнова: Ако говорим за музеи, това нито е проблем само на гилдията, нито е проблем на „цялото общество”, като цената на хляба например. Те са сред основните задачи на държавната културна политика. След като държавата продължава да смята, че трябва да има музеи, трябва да се старае да ги организира на ниво. А не частни хора да донесат пари, художниците да подаряват работи, а гилдията да се сдобри цялата, казвайки, че това е чудесно. Ако държавата не привижда необходимост от някой музей – да го закрие. Ако нещо от колекцията му може да се капитализира – още по-добре. Музеят е място, в което се пази историята, в което се селектира политическо отношение към историята, в което има отговорност спрямо артефактите. В музея трябва да има натрупване на история, с всичките й противоречия.

Владия Михайлова: Яра, каква е отговорността на гилдията, за да извоюва това, за което говориш? От това, което казваш, функцията на държавата изглежда не само водеща, но категорична – държавата задава стандартите на работа, историята и т.н. Това обаче е визията на министерството. Отговорността е в това да се влезе в „конфликт” с държавата и е факт, че нашето поле рядко излъчва конкретно послание какво иска.

Яра Бубнова: Лично аз не виждам конфликт с държавата в рамките на дискусията, която водим. Темата стана обществено малко по-популярна, откакто бе обявена музейната реформа. Искам да въведа обаче още един параметър в разговора. Музеите в България пребивават в глобална конкуренция, както всичко останало – икономиката, селското стопанство и т.н. За българския художник би било много по-полезно работите му да се колекционират в извънбългарски музеи не само защото там плащат по-добре или работите ще са по-сигурно съхранени, а защото те попадат в контекста на глобалното изкуство. В нашата логика спрямо тях отново действа принципът на склада.

Владия Михайлова: Мисля, че това са различни измерения на поставяне на въпроса. Въпросът дали са ни необходими музеите е едно измерение. Да не забравяме, че музеят е институционална форма, която е свързана, от една страна, с глобалния контекст, но от друга страна, с националната история и с културата в рамките на националната държава, с паметта на тази култура. Така че остава въпросът за това как интегрираме това звено в някаква обща културна политика.  Какви са плюсовете и какви са минусите. Общата културна политика означава не просто музеи или фестивали, а музеи и фестивали, музеи и независими пространства, музеи и читалища и т.н. Въпросът е, че нито едно от тези места не се мисли по някакъв начин като част от обща стратегия. Да речем, че в момента има някакви европейски проекти и пари за фестивали, ами даваме пари за фестивали, след това разбираме, че можем да вземем пари за музей за съвременно изкуство, правим и музей. Проблемът не е в това, че съществува тази ситуация, а в структурирането. Според мен гилдията във всичките нейни измерения и роли е полето, което трябва да излъчва визии за решения, а не само да казваме, че не ни устройва.

Татяна Димитрова: Подкрепям това. Това е изключително важно нещо, но липсва в България. Винаги гилдията е била изтласквана от много по-голяма силна обединена организация, наречена СБХ. Действително нашата гилдия няма нито традиция да решава нещо, нито опит да комуникираме един с друг, без да се караме. Да фокусираме и определяме общи задачи, да постигаме компромиси, да имаме малко мъдрост и търпение да изчакаме и поне да използваме това, което има, но да имаме действително професионално формирани цели и задачи.

Мария Василева: Да тръгнем от нещо, което изглежда малко странично, но е изключително съществено. Когато подготвяхме това издание, аз изпратих пет конкретни въпроса към директори на национални и общински институции. Отговорите се публикуват в този брой. Всъщност въпросите в голяма степен бяха риторични и отговорите очаквани. Това, което ме учуди, е, че някои музейни директори ме попитаха какво означава „образователен отдел”. Не става дума само за липсата им, а за липсата на осъзнаване на тази липса!

Кирил Кузманов: Аз бих искал да споделя нещо от личен опит. Става дума за „Проект 0”, който с Владия представихме в няколко столични гимназии. Децата бяха 9-и, 10-и, 11-и, 12-и клас, тоест те след 5-6 години ще работят в тази същата община. За мен това беше показателно, от една страна, за прекрасния потенциал и интерес от страна на учениците и от друга, за обезпокоителното състояние, в което се намира образованието. Това може да бъдат хората, от които зависи как се разходват средства за култура и образование, този един милион например, който толкова много се коментира. Прочитайки информацията в интернет за това как общината харчи пари за култура и как се случва това, се появява въпросът за образованието. Доколко хората са подготвени и образовани да имат тази култура, да познават спецификите на тези практики и да могат, взимайки някакви решения, отстоявайки политики и заставайки зад конкретни посоки, да направят нещо, което създава динамика. Всички знаем какви са особеностите и спецификите на ситуацията, в която живеем, и това не е свързано само с музеите, а и със самите училища. Какво значи предметът изобразително изкуство в средното училище? Това е огромен въпрос. Ако говорим за музеи – какво означава качество на образование за хора, учещи в НХА? Искам да ви кажа, че студентите в НХА не могат да общуват с изкуство, което се е случило в България през 50-те до 90-те години и след това. Просто няма. И това трябва да се види, защото всичко седи затворено в някакви депа или липсва в колекциите. Не е ясно какво им се преподава на тези студенти. Какви работи са реализирали техните преподаватели и на тази база всеки студент да може да приеме или отхвърли дадена позиция или възглед. Всичко става съвсем абстрактно, остава във въздуха. Академията не използва галерията си за систематизирани образователни цели, не показва българско изкуство и отделни периоди. Нито международни художници или програми, свързани с критика. А има цяла такава катедра. По какъв начин катедра „Критика” използва галерията, за да създава динамика и да има едно реално високо професионално качество на хората, които завършват това учебно заведение?

Мария Василева: В нито един български музей няма цялостна образователна програма. Има инцидентни опити. Образователната програма не се състои само в изнасяне на лектории, беседи и сказки, а в цялото поднасяне на една изложба с текстове и каталози.

Владия Михайлова: Това касае и самата политика на музея, който, за да може да осъществи подобна образователна програма, трябва да е вътрешно наясно по отношение на това какво прави, да има идея за собствена политика и стратегия. Едното не може без другото.

Яра Бубнова: Първото нещо, което се случи в музеите след промяната, бе да се съкратят бройките на хората, занимаващи се с образователните програми. Това дори не бе проблем на хората, които ръководят музеите – държавата се отказа от образованието чрез музеи на първо ниво. Тя не намали директори, зам.-директори, шофьори и касиери, а намали специалистите, защото не вижда музеите като инструмент за изграждане на култура у нацията. Смятам, че за образователните програми трябва да се мисли като за нещо, което да помогне да не се стига до затварянето на музеи.

Диана Попова: Напоследък има една лека видимост в обществото към това, че има музеи – и то по линия на протестите на музейните работници заради ниските заплати. Тоест придоби някаква гласност не само това, че въобще има музеи, а че има и работници в тях, които получават твърде ниски заплати. И в интернет форумите настъпи голямо чудене – с какво все пак се занимават тези работници? Правомерен въпрос с оглед ситуацията, която се очерта в дискусията. След като музеите не функционират и в тях няма образователни програми, няма концепция и стратегия за развитие, няма и консултативен орган, който да взема решения – при това положение музейният работник се свежда до „материално отговорно лице за склада”… Ситуацията „плаче” за истинска реформа, и то отдавна. Но вместо това министърът каза, че с всички сили ще се бори за увеличение на заплатите на музейните работници. С което стигаме отново до държавата, която няма да направи нищо, освен че ще продължава да дава на тези хора заплати като един вид социални помощи. Тя няма да даде повече пари, за да ги мотивира и да раздвижи системата, за да създаде в самите тях нагласа за промяна – тя ще даде малко пари, колкото да поддържа статуквото. Аз не виждам път и начин за промяна на тази ситуация.

Яра Бубнова: Искам да повдигна измъчващата ме отдавна тема, че в България музеите, към които, изглежда, скоро ще се включи и Националната галерия за чуждестранно изкуство, оформят и отсъждат в полза на хомогенността на националната култура. И това през XXI век. Само българската, а къде е всичко останало, не се знае. Няма нито една публична колекция за ислямско изкуство, за еврейско, за всичките различни културни традиции, които ни изградиха до днес. Държавната политика не привижда България като една диференцирана, различна култура, не колекционира, не показва дори и подобни изложби, което за мен е голям проблем. Музеите трябва да са не само обекти за обсъждане, но и места на критичната дискусия за обществото. Ние сме се отучили да си задаваме въпроса какви политики обслужваме с нашите музеи.

Кирил Кузманов: За мен, като все още млад човек, живеещ и работещ в тази държава, има няколко важни неща. Първо, до голяма степен в един момент се оказва, че тези общински, държавни, или както и да ги наречем, институции, не поемат отговорност, те не застават зад политики и зад посоки. В България липсва думата commission в тези институции, липсва това, което покрива някакви разходи за представяне на изложба и т.н. Говорим за последните 20 години. Тези институции функционират, в тях има изложби, които се случват до голяма степен благодарение на усилията на хората, които създават художествен продукт и те се явяват поддръжници или спонсори, като даряват своите работи за тези изложби и колекции. За мен това е арогантно незачитане на труда на тези хора, а те имат битие и съответни нужди като всеки човек. Държавата, обществото и институциите функционират по такъв начин, че по-скоро това, в което живеем, аз бих го нарекъл мащеха, тоест нещо много чуждо от мен, което аз по никакъв начин не бих могъл да привидя като партньор, спътник, нещо, което може да формира професионален комфорт.

Яра Бубнова: Според вас музейният служител днес какъв е? Изследовател историк ли е? Социолог на изкуството? Футуролог? Освен  че трябва да е куратор, защото прави изложби.

Татяна Димитрова: Има и други освен куратори; в един нормален съвременен музей има много специалисти, които работят с публиката. Не работят само със себеподобни колеги или с художници, а с публиката в най-широк смисъл, архивисти работят в архива на музея, който е достъпен и за публиката, библиотекари работят в библиотеката на музея и т.н. Просто вече е неудобно да се споменава, че е задължително да има просветна дейност и специалисти.

Владия Михайлова: Аз искам да кажа нещо, което до голяма степен е свързано с управлението на институциите, но от друга страна, е свързано и с цялостния начин, по който дори сега водим дискусията. Самият факт, че ние говорим за музея по принцип в България, адресира една изключително хомогенна, наистина скучна среда, която е резултат на една обща държавна политика. Според мен една възможна цел е индивидуализирането на институциите, от създаването на законови предпоставки за това, до провокирането на различни дискусии за съвременния им начин на съществуване. Има музеи на съвременното изкуство, които правят блокбастер изложби и това е относително важно, има музеи, които съхраняват националната памет, което също е важно, има такива, които съхраняват по-локална памет и т.н. И всички те би трябвало да индивидуализират музейните си политики, да определят публиките, целите, образователните си програми и задачите, които стоят пред тях.

Мария Василева: Как да стане това?

Владия Михайлова: Чрез промяна в структурата на управлението, за което и ти говориш.

Кирил Кузманов: Хората в България нямат опит да правят нещо заедно. Това е един от основните проблеми. Създаването на една институция и нейната динамика е сложен процес, свързан с много хора, които участват в различните етапи, където се проявяват с индивидуалните си умения и т.н. Това са 20-30-годишни проекти, които са свързани с цялостна концепция за качество на живот, светоглед и философия на живеене. Не е фетиш, който може да се вземе от едно място и да се премести на друго. Докато се привиждат институциите като нещо отделно от държавата и от хората, те никога няма да успяват да бъдат част от тези процеси. Ситуацията е сходна с тази на БАН. Те не успяват да репрезентират себе си пред обществото, а то не чувства необходимостта от съществуването й. Според мен е важно да се познават професионално хората от най-различни сфери, но те не го правят, няма стремеж към опознаване и колабориране, а една институция е конгломерат от хора с различни умения и опит. Според мен живеем все по-затворено, а общите цели са ни нещо чуждо.

Яра Бубнова: Всички тук се опитваме да привидим себе си като отговорни по някакъв начин за състоянието на музейните институции. Мнението ми обаче остава непроменено – музеите в България са държавни и затова държавата трябва да поеме отговорност за тях на първо място. Експертите, гилдията, хората с опит, както и с ново образование и мироглед трябва да са поканени да помагат.

22 май 2012 г.

Стенограмата е подготвена за печат от
ЛИДИЯ КИРИЛОВА и ГАЛИНА КАЛЧЕВА

 

Обърнахме се към всички национални и общински художествени галерии и музеи с молба да ни отговорят на пет въпроса: 

  1. Колко творби са закупени след 1989 г.?
  2. Правени ли са ремонти на сградния фонд?
  3. Каква е средната работна заплата?
  4. Има ли бюджет за изложбена дейност?
  5. Има ли образователен отдел?

Тук публикуваме отговорите, които получихме.

М. В.

ХГ „Петко Задгорски“ – Бургас

1. За периода от 1989 г. до 1996 г. няма информация; между 1996 и 2011 г. са закупени 148 творби.
2. Правени са частични ремонти в сградата – боядисване, поставяне на ламинат, фасадно оцветяване на сградата, ремонт на покрива.
3. Средната работна заплата е 442,5 лв.

4. Галерията разполага с много ограничен бюджет.

5. Има възможност за изнасяне на лектории – провеждане на лекции  и беседи по история на изкуството и относно автори, картини, гостуващи изложби, иконопис.

ХГ „Борис Георгиев“ – Варна

1. Придобити творби след 1990 г. – 210 броя (ж.-186, ск. -24), от които 150 са дарения. Отпускането на бюджет за откупки не е ежегодно и те зависят от бюджета.
2. Направен основен ремонт през 2011 г.  (за първи път от 1989 г.) по Оперативна програма „Регионално развитие” 2007-2013 за финансиране на проект „Музеите на Варна – ремонт и модернизация”.
3. СРЗ – държавна дейност – 555,70 лв., общинска дейност – 335,10 лв.
4. Бюджет за изложбена дейност няма. Има бюджет за издръжка и разрешение приходите от допълнителни дейности да се използват за изложбена дейност.
5. Няма човек, който да отговаря за образователни програми. Лекции и беседи се изнасят от уредниците.

Музей „Дом на хумора и сатирата“ – Габрово

1. След 1989 г. са закупени 20 творби. Фондът се допълва главно чрез дарения на творци-участници в Международното биенале на хумора и сатирата в изкуствата и индивидуални дарения на творци, правили самостоятелни изложби в ДХС.

2. През 1994 г. е правен ремонт на покрива, финансиран от Община Габрово (с 10- годишна гаранция, която изтече отдавна)! През 1997 г. е сменена дограмата на част от помещенията в ДХС пак с общински средства, направен е и основен ремонт на тоалетните в ДХС с общински средства. По спечелен и подготвен от ДХС проект пред Агенцията за хора с увреждания и с допълващо финансиране от Община Габрово е изградено помещение на 4 етажа и е монтиран пътнически асансьор (2009). Със собствени приходи на ДХС от 1996 г. всяка година се извършват интериорни ремонти – ремонтираме по някоя зала  или част от нея – боядисване, смяна на дограма, ново, щадящо творбите подходящо осветление, озвучаване. Тази година е ремонтирана последната – десета зала, в която е направена вътрешна и външна. Проблем е отоплението, което е с ТЕЦ, но зимата се отопляват само работните офиси и някои от хранилищата, не и залите, защото е непосилно финансово. Много средства гълта и изпълнението на противопожарните изисквания и за охрана.

3. Средната работна заплата е 480 лв. (при средна за страната през 2012 г. – 731 лв.). Всички музейни работници със средно и средно специално художествено образование вече получават минимална заплата 290 лв., като повишението не е обезпечено с допълваща субсидия от ДДД (делегирани от държавата дейности), както не са обезпечени и 6-те заплати, които директорите като работодатели дължим на пенсиониращите се колеги. И понеже това е задължително по закон, трябва да се вземат от средствата за дейност. ДХС работи без почивен ден за посетители и на всички официални празници. По закон се плаща двойно за работа на официални празници, което също е необезпечено от държавната субсидия.

4. В ДДД няма предвидени такива средства. Липсват средства и за модерен вътрешен дизайн на експозициите, за реставрация, за рамкиране, за съпътстващи изложбите рекламни материали – каталози, дипляни и пр. При ниския стандарт, зададен отпреди 3 години за ДДД, още в края на полугодието са изчерпени средствата за издръжка. Ако не са собствените приходи – оцеляването ще е невъзможно.

5. Няма образователен отдел. Образователните програми и работата с детска, ученическа и студентска аудитория се изпълняват от уредниците, като допълнително задължение по длъжностна характеристика (без допълнително заплащане, както се досещате). Това е част от нерадостната картинка в един български художествен музей, който има претенциите да се развива и да бъде конкурентоспособен и да привлича туристи.

ХГ – Добрич
1. След 1989 г. са закупени 102 творби  и то по-голяма част в първите години.

2. Галерията се занимава основно с ремонти години наред; правени са поне 8-10 по-големи: два по „Красива България“, с последния е сменена дограмата, но само на 1/3 от сградата, реконструкция на покрив, и др., но понеже сградата е голяма – на части, т.е. „на парче”.

3. Средната работна заплата е 473.49 лв.; екипът е застаряващ – тази година трима души навършват 60 г., двама от младите колеги искат да напускат поради мизерното заплащане.

4. Бюджетът не стига за издръжката на сградата и за дейност почти не остава – кандидатства се по проекти, но не винаги ги има.

5. Има уредник, отговарящ за образователните програми, и пространство, където целогодишно се водят занимания, презентации и др. Това е детският сайт: http://www.kids.dobrichgallery.org/

ХГ – Казанлък

  1. От  1989 г.  до  сега  са  откупени  28 творби (живопис, графика, скулптура).
  2. Правени  са  ремонти, както на  сградата, в  която  се  намира  галерията, така  и  на  двете  къщи  с  експозиции  към  нея (Родна къща “Акад. Дечко  Узунов” и Родна къща  “Проф. Ненко Балкански”).
  3. Средната  работна  заплата  в  момента  на  работещите  в  културата в Казанлък е 590 лв.
  4. Бюджет  конкретно  за  изложбена  дейност  няма, за  изложбена  дейност се ползват средства  от  общия  бюджет  на  галерията.
  5. За  съжаление образователен отдел няма.

ХГ – Монтана

1. От 1982 г. до 1989 г. галерията разполага всяка година с между 20 000 и 25 000 лв. годишен бюджет за откупки. След това са отпускани спорадично някакви суми и едва ли има закупени повече от 30-40 работи – останалите са дарения и от пленери – каквото дойде, без особена възможност за избор. За периода 1989-2012 г. имаме бяло петно от историята на съвременното ни изкуство, което е непоправима загуба и престъпление срещу музеите и галериите, защото е нарушено основното им предназначение да придобиват, съхраняват и показват най-доброто от художествената продукция през различните периоди.

2. Когато се е налагало, са извършвани ремонтни дейности и състоянието на галерията като сграда е много добро.

3. Заплатата на директора е 470 лв., на уредника – 420 лв, други двама служители – 300  и 150 (1/2) бройка.

4. Бюджет за изложбена дейност – почти никакъв, но когато се налага, се осигуряват минимални средства.

5. Образователен отдел няма.

 

ХГ – Пловдив

1. След 1989 г. са закупени общо 58 творби за 31 210 лв. (чрез дарения и вместо наем са придобити над 230 творби).

2. След 1989 г. са направени ремонти за 67 175 лв.

3. В момента средната брутна работна заплата е: 433, 17 лв.

4. Пари за изложбена дейност се намират от: приходи, проекти, партньорство, спонсорство и др. Липсват пари за значими изложби (включително чужди), както и за рекламни материали и значими издания.

5. Специален човек няма. Връзки с обществеността и уредниците се занимават с публиката и нейното образование. Проекти с деца и училища. Курс по рисуване и образование за деца.

ХГ – Русе

1. След 1989 са закупени 199 творби.

2. Правен е частичен ремонт, но покривът продължава да тече на много места.
3. Средната заплата е 420 лв.
4. Няма бюджет за изложбена дейност, спасява се „както може” чрез проекти и обменни прояви.
5. Няма образователен отдел.

ХГ – Силистра

  1. 145 фондови единици – живопис, графика и скулптура, т.е. за 23 години по 6.
  2. Ремонти на сградния фонд са правени през 2003 г. и 2005 г. по проект „Красива България“.
  3. Средна работна заплата – 464,11 лв.
  4. Отделно перо „Изложбена дейност“ няма, но изложбена дейност има, при това доста активна.
  5. Няма образователен отдел.

ХГ – Смолян

1. След 1989 г. картини в ХГ – Смолян не са закупувани, с изключение на провежданите Международни пленери, на които са изплащани символични хонорари на участниците срещу творби, оставащи във фонда на галерията.

2. Правени са само частични ремонти.

3. Средната работна заплата е 398,00 лв.

4. Изложбена дейност не фигурира като перо в бюджета. Използват се пари от други пера.

5. ХГ- Смолян няма образователен отдел.

Национална галерия за чуждестранно изкуство – София

1. Няма откупки.
2. Правени са много частични ремонти.
3. 506 лв.
4. Няма отделен бюджет; за всеки проект се търсят средства.
5. Има един служител, който отговаря за образователната дейност.

ХГ „Н. Маринов” – Търговище

1. от 1990 до 2000 г. -157 бр., от 2000 до 2011 г. – 47 бр.

2. Правени са частични ремонти на сградния фонд.

3. Средната работна заплата е 350 лв.

4. Бюджет за изложбена дейност има.

5. Оразователен отдел няма.

ХГ „Елена Карамихайлова”  – Шумен

1. След 1989 г. са закупени 15 бр. творби.

2. Ремонти на сградния фонд не са правени.

3. Средната работна заплата е 430 лв.

4. Бюджет за изложбена дейност има.

5. Образователен отдел няма.

Къде е мястото на музеите – гледната точка на държавата

Разговор със заместник-министъра на културата арх. Георги Стоев

През изминалата година бяха открити два нови музея: Музеят на съвременното изкуство и Музеят на социалистическото изкуство. Как виждате дейността на двете институции една година по-късно и какви са посоките на развитие?

– През 2011 г. приключи успешно първият етап от преустройството и реконструкцията на сградата на Софийския арсенал в Музей на съвременното изкуство по проект, финансиран от Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Засега като изложбено пространство функционира само първият етаж. Предстои втори етап на проекта, по който ще бъдат завършени вторият и третият етаж на сградата, ще се построят подземно фондохранилище и сграда със зали за временни експозиции.

Музеите стартираха своята работа много силно. През цялата година бяха представяни интересни автори – български и чуждестранни в САМСИ, както непоказвани или малко известни творби в Музея на социалистическото изкуство.

Вярвам, че българите ще осъзнаят необходимостта и ролята на Музея на социалистическото изкуство и ще преоткрият големите таланти, творили през периода. Двата музея са ключови за България – единият е нашето минало, а другият – нашето настояще и бъдеще. Именно Музеят на съвременното изкуство е мястото, където ще се осъществят контактите между българската и чуждестранната художествена сцена.

През тази година в бюджета за първи път от двайсет години са заделени средства за откупки. Така ще поставим началото на създаването на колекцията от съвременно изкуство на музея.

Кога ще бъде уточнен статутът на построените музеи? Ще бъдат ли превърнати в самостоятелни институции със самостоятелни колекции и администрация?

– Предстои да бъде публикуван нов Правилник за дейността и устройството на Националния музей на българското изобразително изкуство, с който се урежда статутът на двете нови музейни структури: Музеят на съвременното изкуство става отдел за съвременно изкуство, а Музеят на изкуството от времето на социализма – филиал на НМБИИ. На този етап това е очевидната форма на статут, който могат да имат. НМБИИ има потенциала и необходимите специалисти, за да ръководи успешно дейността на двата музея.

Музеят на изкуството от времето на социализма има своята колекция – това е колекция от произведения на изкуството, одържавена по ЗИПО в началото на 90-те години. Тя ще бъде обогатявана и допълвана. Началото на колекцията на Музея на съвременното изкуство ще бъде поставено тази година.

Какво предстои по изпълнение на стратегията за водещи столични музеи? На какъв етап е осъществяването на проекта за Национален музей на визуалните изкуства?

– Концепцията за водещи столични музеи е съобразена със съществуващата музейна мрежа и възможностите за развитие. Основна цел продължава да бъде симбиозата между музейната мрежа и недвижимите културни ценности. Концепцията обхваща зони с изключителен културен потенциал и възможности за развитие на музейни центрове с висока ефективност.

Министерството на културата и Столичната община имат идеи за ново оформяне, преаранжиране на съществуващите зелени площи в центъра на София, които могат да станат своеобразни музеи на открито, наситени с пластики. Съвместно се работи за създаването на музей „Света София”, който се финансира по европейски проект.

На 29.05.2012 г. министрите Вежди Рашидов и Лиляна Павлова инспектираха строително-монтажните работи на първия етап от проекта „Античен културно-комуникационен комплекс „Сердика”, който се финансира по Оперативна програма „Регионално развитие”. Обектът трябва да е изцяло завършен в края на 2013 г.

В кв. 500 ще бъде създаден национален музеен комплекс, в който на площ от над 26 хил. кв. метра ще бъдат експонирани колекциите на НМБИИ и НГЧИ. Ще има зали, които ще позволят да бъдат представяни стойностни гостуващи изложби. Неслучайно е потърсена и близост с НХА, където се формират бъдещите творци на България.

Каква е визията на Министерството на културата за съвременната социална и културна интеграция на музеите и развитието на нови публики?

– Музеят като културна и научна организация, която издирва, изучава, опазва и представя културни ценности, природни образци и антропологични останки с познавателна, образователна и естетическа цел е тясно обвързан с различни видове публики. Една от водещите цели в работата на музейните специалисти е социализацията на културното наследство. В тази насока се работи системно, като се търсят съвременни и атрактивни форми на представяне:

• Нормативната уредба: Създаден е проект на Наредба на министъра на културата, съгласно чл. 185 от Закона за културното наследство, за условията и реда за представяне на културните ценности (в момента се съгласува). Наредбата урежда единни изисквания за представяне на движимото и недвижимото културно наследство.

• Експозиционната дейност е свързана с изграждането на съвременни и интерактивни постоянни експозиции. Инициативите като „Нощ на музеите”, „Ден на отворените врати”, определените безплатни дни за достъп до експозициите са възможност за по-широк кръг на българското общество да се запознае с културните ценности, съхранявани в музеите.

• Временните експозиции и оформените мобилни колекции са в отговор на потребността на обществото да се докоснат до културното богатство, съхранявано във фондовете на музеите. В тази връзка са и провежданите ежегодно в РИМ – Русе международни конференции на тема: „Мобилност на музейните колекции”.

• Организираните и планираните национални музейни изложби през 2011-2013 г. в Брюксел, Прага и Париж са възможност за популяризиране на уникалното ни културно наследство сред друга културна среда, провокиране на по-голям интерес към България и стимулиране на културния туризъм.

• Образователните програми в музеите и художествените галерии дават възможност не само за култивиране на навици, умения и отношение към старините, изкуството или музейната дейност, а и за възпитаване на нов тип мироглед, на нравствени стойности в духа на българските и европейските традиции.

• Обявената сесия на Национален фонд „Култура” за 2012 г. е насочена към финансиране на проекти за изследване, развитие и привличане на нови публики към културни събития. Тема на сесията е „Култура и образование”.

• Относно достъпа на хора в неравностойно положение до музейните експозиции се изисква изграждането на необходимите съоръжения за тази цел. Надявам се това да се реализира поетапно в цялата музейна мрежа, като се търсят възможности за финансиране чрез проекти. В част от музеите експонатите се представят чрез Брайлово писмо и аудиотехники.

Какви са конкретните стъпки, които министерството прави за разрешаване на множеството проблеми на музеите, като се започне от този с ниските заплати на работещите в тях, до проблема с липсата на средства за откупки?

– Един от основните приоритети на Министерството на културата е усъвършенстването на системата за опазване и представяне на движимото културно наследство и изобразителните изкуства. В тази връзка трябва да отбележим, че сравнително ниското ниво на заплащане на труда на музейните специалисти се превръща в сериозен проблем. В последните няколко години в проектите на годишния бюджет на Министерството на културата са правени предложения разходите за персонала на държавните институти да бъдат по-високи от достиганите през предходните години. Предстоят разговори и търсене на решение на този въпрос. От друга страна, за пръв път от няколко години, през 2012 г. по бюджетите на музеите към Министерството на културата е определен по-голям размер на средствата за „други допълнителни възнаграждения и плащания”. През тази година е осигурен и по-висок размер на средствата за творчески проекти за музейното дело, включително за откупки и реставрация.

Къде е мястото на музеите в една обща стратегия за развитие на културата?

– Убеден съм, че поетапното модернизиране на музеите, опазването, социализацията, дигитализацията, валоризацията и устойчивото развитие на културното наследство ще бъдат сред приоритетните области в националната стратегия. В работата по проекта се включиха широк кръг експерти, неправителствени организации и творчески съюзи. Предстои проектът да бъде предложен за публично обсъждане след обединяване на текстовете, разработени от всички работни групи.

Въпросите зададе ВЛАДИЯ МИХАЙЛОВА

Отговорите на въпросите в интервюто са предоставени в писмена форма.

 

Музей в ефира – реалният музей

Диана Попова

Поканата да водя авторско предаване по програма „Христо Ботев” на БНР дойде през лятото на 2009 г. съвсем неочаквано за мен. Като предимно пишещ изкуствовед аз бях резервирана към електронните медии – главно заради липсата ми на знания и опит. Самият факт, че тези медии са свързани с говорене, а то съответно изисква друг тип организация на мисълта, на реакциите, на общуването, ме смущаваше неимоверно: та това е област на висок професионализъм, в която трябваше да навляза без никаква подготовка. От друга страна, предлагаше ми се форум за съвременно изкуство! Не можех да изпусна тази възможност. А освен това реших, че Паулиана Новакова (тогава директор на „Христо Ботев”) и Ивайла Александрова (редактор и водещ на „Артефир”) са преценили какво рискуват с мен. Така че приех…

И тутакси измислих концепцията на предаването. Тя в известен смисъл си беше готова – като следствие от близо две десетилетия мечти и дискусии за музей за съвременно изкуство в България. Имах късмета да присъствам на някои от първите хепънинги в страната в средата на 1980-те и да участвам в развитието на т.нар. неконвенционални форми, които към средата на 1990-те се „избистриха” в съвременно изкуство. Още при съставянето на каталога към изложбата „N-форми. Реконструкции и интерпретации” (1994) стана ясно, че вече има сериозно натрупване на артефакти, които спешно се нуждаят от събиране, съхраняване и изучаване. Това беше история, която буквално изчезваше пред очите ни още преди да бъде написана. Защото ранните хепънинги и акции, поначало оскъдно документирани, се губеха из частните архиви. Същата участ имаха и някои произведения – разглобени и попилeни поради липсата на място и възможност за съхранение. А и този първи общ каталог, събрал ранната история на съвременното ни изкуство, почти веднага се оказа недостатъчен, непълен и на места неточен. Това бе причината с Яра Бубнова и Мария Василева да направим през 1996 г. възможно най-пълната „Хронология на съвременното българско изкуство 1982-1996” и библиография към нея. Тогава тя не беше публикувана, но по-късно намери „естественото” си място в интернет, допълнена за времето до 2006 г. от Даниела Радева.

Именно в средата на 1990-те започнаха и първите сериозни дискусии около създаването на музей за съвременно изкуство в България. В началото споровете бяха „да има или да няма”: защото според някои от участниците съвременното изкуство поради специфичния си характер не подлежи на музеифициране. Един от емблематичните примери беше произведението на Недко Солаков „Поглед на Запад” (1989): как тази творба, състояща се от далекоглед, монтиран на предпазния парапет на покрива тераса на „Шипка 6” и фиксиран върху петолъчката на партийния дом, може да влезе в колекцията на музей, без да загуби смисъла и въздействието си? Именно това е задачата на музея – бе контрааргументът: неговият професионален екип трябва да я реши. (И я реши впрочем: от няколко години това произведение е в колекцията на СГХГ.)

В началото на новия век дискусията за музея достигна етапа „какво съвременно и колко съвременно” изкуство. Вече беше ясно, че просто наличието на сграда, в която да се постави някакво начало, далеч не решава въпроса. И че преди всичко трябва да се създаде концепцията за музея, за неговата колекция и стратегията за неговото развитие – чак след това идва сградата, съобразена с неговите нужди. Дискусията всъщност вървеше изцяло теоретично и хипотетично, на фона на нарастващия брой музеи за съвременно изкуство в съседните страни и на тягостната ситуация у нас. Защото професионалната общност изстрадваше (и изстрадва!) упадъка на вече съществуващите български художествени музеи. Оставени без пари за откупки, в колекциите им има 20-годишна „пропаст” – няколко поколения художници не са представени там. И тази пропаст не може, а и не е редно да се попълва само с дарения, поради случайния им характер, невъзможността за експертен избор и подкопаването на критериите. Единици, и то предимно общински галерии, успяват поне отчасти да попълват професионално колекциите си. Що се отнася до НХГ обаче, през 2010 г. в „Музей в ефира” Слава Иванова – и.д. директор, – каза, че за 20 години там има само две (!) откупки, като едната е икона за криптата…

Което ме връща към концепцията на предаването. Беше ясно, че ще е за съвременно изкуство и за текущите събития, свързани с него, но трябваше да бъде и музей – в радиоформат. Тоест „Музей в ефира”. И той трябваше да се включи активно в дискусията за бъдещия музей за съвременно изкуство в България. А доколкото тя продължаваше да е теоретичен сблъсък на мнения и някак си не водеше до сближаване на позициите (включително заради изплъзващото се определение за съвременно изкуство), аз реших да подходя практично и… виртуално. От самото начало каня събеседниците си да предлагат по едно произведение, което според тях непременно трябва да присъства в бъдещия реален музей за съвременно изкуство в България. И така предаването натрупа „ефирна” колекция от над 120 работи.

Всъщност това е колекция от представи. И казва много повече, отколкото изглежда на пръв поглед. Защото заедно с произведението събеседниците ми предлагат в една или друга степен и своето разбиране за съвременно изкуство, и своята идея за бъдещия музей, за неговите функции и обхват. Именно затова в списъка на „ефирната” колекция след всяка творба в скоби е указано по чие предложение е постъпила. И тъй като мои гости в студиото са били не само художници, изкуствоведи и куратори, но също и журналисти, философи, културолози, писатели, режисьори и др., сбирката отразява представите на доста широк кръг интелектуалци.

Началото постави инсталацията на Правдолюб Иванов „Трансформацията винаги отнема време и енергия” (1998). Върху десетки котлончета, разположени на пода и свързани помежду си с разклонители, в най-различни съдини къкри вода, изпарява се, но така и не може да заври. Защото енергията се разпилява по кабелите. Тази първа работа постъпи по предложение на Мария Василева – с което тя, освен всичко друго, иронично намекна за огромните усилия с минимални резултати, които обичайно се полагат, за да стане нещо смислено в нашата страна. В тази посока бяха и следващите няколко предложения за колекцията на „Музей в ефира”. После в попълването й настъпи „исторически” обрат – тоест събеседниците ми сякаш се надпреварваха да вкарат важни произведения от ранната история на съвременното българско изкуство (някои вече несъществуващи). С идеята да не се забравят, след време може би да се издирят, проучат, запазят и възстановят, ако е възможно.

После ситуацията малко се успокои и в ефирния ни музей започнаха да постъпват произведения, с които трябва да се гордеем. Става дума за работи, пожънали голям успех на международната арт сцена – например творбите и на тримата български художници, които участваха в 3. Истанбулско биенале през 1992 г.: Недко Солаков, Любен Костов и Жоро Ружев, са вече в колекцията, също както и „Нео-Голгота” на Лъчезар Бояджиев от биеналето в Сао Пауло 1994, „Живот (черно и бяло)” (1998-2001) на Недко Солаков – показвана на няколко места, включително на 49. Венецианско биенале 2001, и редица други. Текущо постъпваха и произведения от актуални събития в София и страната…

Докато в един момент някой се сети, че съвсем не е задължително музеят за съвременно изкуство в България да събира произведения само на български художници. И предложи работа на чуждестранен автор. Което сякаш отмахна някакво самоналожено ограничение и в „ефирната” колекция започнаха да постъпват творби на бележити имена от световната арт сцена: Аниш Капур, група Irwin, Иля Кабаков, Феликс Гонзалес-Торес, Кутлуг Атаман, Тино Сегал, Бил Виола и др. Някъде на този етап сбирката придоби и известна автономност. Спомням си разговор с художника Кирил Прашков, който каза, че не си представя „Парният локомотив” на Джеф Кунс (проект от 2007 г. за музея в Лос Анджелис: старинен локомотив в реален размер, висящ от 49-метров кран) пред входа на бъдещия музей за съвременно изкуство в България. Отговорих му, че засега спокойно може да го предложи за „Музей в ефира” – тъй като не страдаме от липса на място…

Така колекцията не само нарасна, но и еволюира във времето. Освен това тя има важна роля в структурата на предаването: в началото на всяко издание в рамките на около две минути описвам едно от новите постъпления в нея. Разказвам произведението на слушателите така, както аз съм го видяла, усетила и разбрала. И се стремя да ги поставя на моето място – доколкото радиото има едно неоспоримо предимство: то освобождава въображението, стимулира представите и активира преживяването, при това индивидуално, лично, интимно. За тези двуминутни описания художничката Надежда Олег Ляхова има чудесна идея: да се изберат някои от тях, да се дадат като текст на ученици в гимназията и те да нарисуват произведенията по описанията. Интересно би било какво ще се получи.

Какво да се прави с „ефирната” колекция е въпросът, който вълнува доста колеги. Тя вече е в обращение, макар и недостатъчно. Например когато ИСИ – София подготвяше „Музейния вестник” (март-ноември 2010) като продължение на дебата за музея за съвременно изкуство у нас, изборът на илюстрации сякаш естествено бе направен от виртуалната колекция на „Музей в ефира”. Освен това има идеи за изложби, каталози, дискове, за качване на интернет платформа – което ще открие съвсем нови възможности за употребата, а и за потребителите на тази сбирка.

Но и в момента тя изпълнява нещо като програма-минимум: макар и виртуална, колекцията е съвсем реална и може да се види (предимно като списък) на сайта на БНР, програма „Христо Ботев” – там впрочем са качени и записите на предаванията. Тоест колекцията на „Музей в ефира” може да бъде изучавана и анализирана, да бъде използвана (като набор от представи) за концепцията на бъдещия Музей за съвременно изкуство в България. А пък аз удовлетворено мога да заявя: вече съм и музеен работник.

P.S. Благодаря на Надя Попова – редактор на „Музей в ефира” – за постоянната грижа и подкрепа.

 

Ние сме от едно поколение, което задава въпроса „защо?”…

Разговор с Никола Михов за СОЦМУЗ

Как възникна идеята да направите  виртуален музей?

Автори на проекта сме аз, Валери и Мартин[1]. Аз се занимавам главно с издирването на материалите, Мартин е автор на запазения знак. Той се занимава и с програмирането и поддържането на сайта, а Валери с обработката на изображенията. Заедно с него правим интервютата и често се ровим по всевъзможни места. Никой от нас не се занимава с графичен дизайн, аз съм фотограф, а Валери и Мартин са архитекти.  Това, което ни свързва, е, че и тримата се прекланяме пред българската школа в графичния дизайн. Ключовият момент за нас беше изложбата на Стефан Кънчев по време на Софийската седмица на дизайна през 2009 г. Може да се каже, че тя, както и  Инвентарната книга на социализма, ни вдъхновиха да създадем СОЦМУЗ. Аз още преди това бях започнал да се занимавам с паметниците от социализма и това ми подсказа, че има много интересни неща за изследване, но няма къде да се  видят. Отначало идеята беше да включим и продуктов дизайн. Първото самоограничение, което си наложихме, беше да се фокусираме изцяло върху България. Нещата са доста свързани. Докато снимах паметниците,  започнах да се срещам с авторите им. Оказа се, че бетонните букви около входа на Бузлуджа са дело на Кънчо Кънев в колектив с  Владислав Паскалев, който пък е едно от най-уважаваните имена в областта на кирилския шрифт. Имаше автори, с които си говорихме хем за графичен дизайн, хем за паметниците. А защо сайтът ни се нарича музей? Първо, защото в интернет-пространството е много важно всичко да бъде ясно обозначено и дефинирано. От друга страна, смеем да го наричаме музей, защото все пак сме в  по-голяма степен музей, отколкото е Музеят на съвременното изкуство. Имаме идея какво искаме да покажем и извършваме изследователска дейност, свързана със събирането на материали за отделните секции. Засега не твърдим, че селекцията ни е представителна, но със сигурност е една добра основа.

В сайта ви пише, че „проектът е фокусиран изцяло върху художествената стойност на творбите, а не върху историческия или политическия им контекст”. Какво наистина означава това?

Основният ни мотив да направим това уточнение е, че като цяло преобладават изследванията, които се занимават главно с негативните страни на този период. Знаем за социалистическия реализъм и другите форми на ограничаване на творческата свобода. Защо обаче трябва да се изтъкват само негативните неща?  В рамките на този исторически контекст са се случвали и неща, които в крайна сметка са ценни и имат художествена стойност. Ние селектираме творби, които може и да не са били толкова важни в момента, в който са създадени, но пък са добре изпълнени. Например ако през 1976 г. най-важният плакат е бил да речем този за ХI конгрес на БКП, отпечатан в многохиляден тираж, то за нас по-ценен е плакатът от постановка в Пернишкия театър, който е отпечатан само в 40 бройки, но е по-силен като работа. Тоест, основното при избора на обектите не е важността на събитието, заглавието на филма или популярността на постановката. В сайта има няколко нива. Едното са галериите, в които сме разпределили плакатите, запазените знаци, филателната графика, детските книжки и грамофонните плочи. Същевременно с това обаче, има и други неща, които са интересни от гледна точка на графичното оформление, тях ги представяме в блога. Откриваме неща, за които ни е трудно да си представим, че изобщо са съществували. Например плакатът за годишния преглед на дисководещите от младежките дискотеки, или пък цели жанрове като телевизионната графика. Това са шапките на предаванията, за които се е използвала техника, подобна на стоп моушън – кадри, плаки, които се движат една спрямо друга, заснемат се и така се получава шапката на предаването. Подобни неща поместваме в блога, където форматът е по-дискусионен.

Краят на социализма съвпада с едни естествени граници. В годините след промените навлиза компютърът и много от художниците, които рисуват на ръка, просто остават извън борда. Периодизацията е  относителна. От началото на 40-те /50-те години е трудно да се намери каквото и да е, така че в момента ние неволно сме се съсредоточили в периода от началото на 60-те до края на 80-те години. Не бих казал, че се опитваме да идеализираме социализма – ние не искаме нито да го отричаме, нито да го възхваляваме. Наричаме нашия сайт музей, защото в музея различни хора с различни убеждения могат да видят една и съща картина и да я възприемат по различен начин.

Художествена стойност без политически и исторически контекст е най-голямото клише, когато се прави изложба, свързана със социализма …

Може би трябва да започнем оттам, че повечето хора, които правят тези изложби, са преки свидетели на това време, докато ние сме в позицията на млади хора, които по време на промените са били на по шест, седем години. Ако имаш предвид, че подхождаме като тези, които казват – ето ви сега портретите на Живков, Ленин, Сталин, но ги приемайте като изкуство, защото са правени от нашите най-големи художници, то при нас този момент липсва. Стимулът ни да хвърлим толкова много труд без заплащане, или без каквато и да е друга облага, е, че ние сме от едно поколение, което задава въпроса „защо?“, но не получава никакъв отговор. Поколение, което иска да види конкретни свидетелства, а не само да слуша непрестанните спорове дали по-големите изроди са комунистите, фашистите или капиталистите. Такъв е нашият основен стимул и смеем да твърдим, че това е първият подобен проект. Той цели да създаде една конкретна база данни. Преди време участвах в предаването „Референдум“ по БНТ, в което се говореше за Паметника на Съветската армия. Цял час шестима специалисти от различни области обсъждаха паметника, но нито един от тях, дори водещата, не се сети да каже кога е построен и кои художници са участвали в авторския колектив. Ето, това е базата данни, която би трябвало да стои в основата на подобни дебати.

Какво мислите за Музея на социалистическото изкуство?

Мисля, че това е един показен, набързо скалъпен музей, без стратегия и без  ясни критерии при подбора на произведенията. Например, куратор на скулптурния парк е самият министър на културата, който лично е събрал останките от демонтирани паметници, които доскоро седяха забравени по общинските складове. В музея те са грижливо изчистени и подредени, без дори да се споменава, че някога изобщо са били захвърлени. Има и неточности. Например, не е сигурно, че звездата е наистина тази, свалена от Партийния дом. Дори по-скоро не е тя, защото тази, която е показана в музея, дълги години седеше изпочупена в двора на Централната баня.

Да поговорим повече за вашата стратегия на събиране на художествени обекти.

Как организирате целия процес?

Основното е, че ние не показваме всичко, което ни попадне. Тримата заедно правим селекцията. Започнахме буквално от нулата и, разбира се, отначало проучихме къде може да има архиви. Разбрахме, че някога е имало идея за Музей на приложното изкуство, който трябвало да се намира в сградата на сегашния Музей на съвременното изкуство. Доколкото разбрахме, той никога не е функционирал, а е бил нещо като склад. Днес останките от колекцията, главно плакати, са във фонда на Националната художествена галерия, където след разговор с директора получихме разрешение да ги заснемем. Оказа се обаче, че в момента галерията е в ремонт, всичко е натъпкано в един склад и нещата, които ни интересуват, са най-отдолу, физически затиснати от други. Така постепенно се избистри картината, че материалите, които ни интересуват, почти никъде не са запазени като художествени произведения, но за щастие все още се намират по библиотеките.

Как откривате самите обекти?

Източниците варират от библиотеки и театри, през галерии и лични колекции, до битака и кофите за боклук. Някои от грамофоните плочи и детските книжки  пък сме намерили между нещата, които се отчисляват от библиотеките. Немалка част от обектите са от личните архиви на художниците. Специално плакатите са главно от библиотеки. Процесът включва  преглеждане на рула и папки, което понякога продължава по 3-4 дни.  За да селектираме около 10 – 20 плаката, разглеждаме над 300 – 400 неща. Заснемаме тези, които ни направят впечатление на момента, а след това се събираме да „журираме” пред компютъра и преценяваме кое в коя галерия би могло да влезе. В случая с марките се оказа, че във филателния магазин в централна поща все още могат да се намерят почти всички марки от социализма и то на символични цени. Продавачката ни сподели, че от тях се интересуват най-вече японски туристи, които купуват марките на Стефан Кънчев като топъл хляб.

Защо не опишете тези места в самия сайт – нещо като карта на местата, където могат да се намерят?

Нямаме нищо против да споделим тази информация. Не всичко, обаче, може да бъде поместено в сайта. Той трябва да е по-конкретен. Все пак един средностатистически потребител му отделя не повече от 2 – 3 минути, а публикуваните обекти за момента са повече 1000. За съжаление май не сме се появили навреме,  защото където и да отидем да разпитваме за материали,             чуваме едно и също – абе ние едно време като ги изхвърляхме, си знаехме, че ще започнат да се интересуват един ден хората. Говорим за официални държавни институции, библиотеки, театри, издателства, а също така понякога и за самите художници, които изхвърлят собствените си архиви.

Кой е адресатът на проекта и какво искате да се случи оттук нататък?

Като цяло сайтът е насочен към младите хора. Иска ни се проектът да се разрасне и да съберем още съмишленици. Продължаваме да търсим и сътрудници, които да ни помагат в събирането и обработването на материалите. Тук е мястото да благодаря на всички, които ни подкрепиха досега. Пропуснах да кажа, че още от самото начало започнахме да събираме не само виртуална, но и реална колекция и вече имаме доста сериозно количество от плакати, които  за момента съхраняваме по къщите си, в специално направени шкафове. Имаме и колекции от грамофонни плочи и детски книжки, така че скоро ни очаквайте и „оф-лайн”.

Бихте ли дарили колекцията си на Музея на социалистическото изкуство?

Е, разбира се, че не.

Въпросите зададе Владия Михайлова


[1] Никола Михов, заедно с Валери Гюров и Мартин Ангелов е инициатор на проекта за виртуален музей на графичния дизайн от времето на социализма – СОЦМУЗ. Сайтът, който представя платформата, изградена от тримата, както и самият проект, бяха представени за първи път в рамките на Седмицата на дизайна  в София (Sofia Design Week) миналата година.

 

Бъдещият музей на Държавна сигурност – разказ за загубата на свобода

След разговор с Весела Ножарова

България до скоро беше една от малкото посткомунистически държави без официална музейна институция, посветена на близкото минало. Идеята за създаване на пространство, свързано с репресивния апарат на властта, идва от председателя на Държавна агенция „Архиви” Мартин Иванов. За тази цел ще бъдат реконструирани подземията на ул. „Московска” № 5, където се помещава в момента сградата на Архивите и които в миналото са били ползвани от МВР и Комитета за Държавна сигурност.

Организацията и работата по създаването на подобен тип музей се сблъскват с множество трудности. От една страна, подобна институция неминуемо предполага сблъсък между история и памет.  Историята, която се обективизира  в пространството на музея, се среща и взаимодейства с паметта – разказите на жертвите, очевидците или просто съвременниците. От друга страна, този конкретен период от българската история е изключително сложен и травматичен, което  затруднява намирането на точния начин, по който да се говори за него, като същевременно се удържат множеството гледни точки.

Тези обстоятелства усложняват цялостния процес по организацията и създаването на Музей на Държавна сигурност и предполагат много работа и усилия в търсенето и пресъздаването на най-точния образ и разказ, свързани с тази част от историята ни.

Весела Ножарова отговаря за визията на бъдещия музей (в екип с Диана Иванова, Георги Господинов и Юрий Вълковски). Тя все още поставя думата музей в кавички, поради оценъчно натоварения й характер  и трудностите, които тя предполага: глобално общуване с историята, фондове, организация по съхранение на експонатите и т.н. Поради началния етап на развитие, в който се намира идеята, все още не е уточнено и точното наименование. Освен Музей на Държавна сигурност, друг обсъждан вариант е Музей на Тайните. На този етап проектът се осъществява под името Музей на Държавна сигурност.

Музеите, от една страна, играят роля на катализатор за „справяне“ с миналото, като участват в процеса на неговото преработване и в тази им роля те имат терапевтично значение за преодоляването на травматичната памет и за осветляване на изтласканите от колективното въображение спомени. От друга страна, би могло да се твърди, че бъдещето често пъти се открива в миналото. Именно в тези си функции бъдещият Музей на Държавна сигурност намира основанията за своето съществуване. Според Весела Ножарова периодът от четиридесет-петдесет години от близкото ни минало, с отделни етапи на различни видове репресии, заедно с цялата си травматичност и противоречивост, трябва да бъде обективизиран  чрез експозицията в един такъв музей.

Музеят като пространство свързва минало и настояще, като често пъти историята бива използвана за нуждите на съвремието.  Възниква въпросът как ще се избегне политизирането, което съпътства създаването на такава институция. Един възможен вариант е начинът, по който ще се говори за историята. Например спомените, разказани през конкретните лични истории на хората, е трудно да бъдат идеологизирани. От друга страна, организаторите си дават ясна сметка за цялата сложност, съпътстваща представянето на този период, както и за неговия комплексен характер, което предполага търсенето на максимална степен на обективност при пресъздаването му.

Относително дългият период от почти половин век, както и многопластовата му структурираност поставят експертите пред казуса точно кои негови аспекти да бъдат показани в музея. Те се сблъскват постоянно с нови въпроси, както и с множество лични истории, които трябва да бъдат разказани по такъв начин, че от отделните микросветове да се направи един  глобален извод.

Миналото в музея се представя под формата на разказ и образ. Според организаторите разказът в Музея на Държавна сигурност трябва да бъде разказ за загубата на свободата в глобален смисъл, за системата, която използва най-различни методи, за да смачка индивида: физически, морално и психически. Малко или много младото поколение носи последствията от травматичните спомени на своите семейства. От друга страна е необходимо да има рефлексивност към подобен тип проблеми. За целта е нужно опитът на миналото да бъде съотнесен към настоящето. В тази връзка посланията на музея ще бъдат обърнати към младите хора, така че да се замислят какво значи липсата на свобода: „Нашият фокус са поколенията след 80-те. Това са хората, които ние искаме да привлечем като посетители. Затова посланията трябва да говорят на младите хора. Какво значи да не си свободен? Какво значи да не можеш да носиш дрехите, които харесваш, какво значи да не можеш да слушаш музиката, която харесваш, да не можеш да пътуваш? Какво значи да не можеш да говориш това, което мислиш? Толкова е тънка границата между свобода и не-свобода. Един такъв музей трябва да събуди рефлекса. Да се опита да накара по-младите хора да се замислят и да създаде резистентност към не-свободата. Да знаят, че твърде скоро, само преди 20 години, някой е бил убит, защото е искал просто да мине границата.

Насочеността на бъдещия Музей на Държавна сигурност към младите хора определя и неговия характер на съвременно публично пространство, а не на традиционна за нашите  представи музейна институция. В нея посетителят ще бъде и участник в преживяването, като една от идеите на кураторите е всеки сам да преценява до каква степен да се потопи в историята. В съвременните музеи присъствието на мултимедийни технологии е част от механизма, по който се представят историята и разказите. Според Весела Ножарова присъствието на мултимедии в бъдещия музей е задължително.

Заедно с мултимедийните технологии в експозицията най-вероятно ще бъдат включени и различни предмети, като например досиета или вещи на хора, които са били разследвани. Целта е да има вещественост, която посетителите да могат да докоснат, пипнат, разгледат, така че преживяването да бъде по-истинско. За по-пълното потапяне в атмосферата най-вероятно някои от килиите ще бъдат оставени в техния автентичен вид и непроменени. На видеостени се предвижда да текат разкази от първо лице, да се прожектират стари български филми, които легитимират образа на шпионина и на агента в обществото и го правят част от всекидневието, както и да тече предварително режисиран и заснет терапевтичен сеанс. Наситеността на пространството с образи, музика и звуци цели сетивното въздействие върху посетителите и превръщането им в активен субект при взаимодействието с историята.

Създаването на един такъв музей представлява дълъг и сложен процес. Весела Ножарова казва, че той няма да има за цел да хвърля обвинения или да раздава присъди, както и да насажда антагонизъм в обществото. Няма как обаче да се избегне напълно оценъчния характер, който съпътства подобна институция. Музеят ще показва, от една страна, образа на „жертвата” и от друга, образа на „злото”. Образът на жертвата ще бъде представен в нейния човешки вид, с разкази за отделните съдби. Образът на злото няма да бъде търсен в персонифицирането, а в по-абстрактни категории –  системата, която поощрява доносничеството, изправя роднини и семейства едни срещу други, изважда най-лошото от хората и го използва, като го нормализира и превръща в обичайна част от всекидневието.

Все още е рано да се каже дали експозицията в Музея на Държавна сигурност ще бъде постоянна или ще се сменя. Според Весела Ножарова е добре да има постоянна експозиция с възможност за мобилност, както да се мисли и за гостуващи изложби от други музеи, имайки предвид глобалния характер на явлението.

Петя Пешева

В България няма съвременно изкуство по закон

Разговор с Радослав Парушев

Във видеото на Иван Мудов „Създаване на музей за съвременно изкуство” от 2010 г. вие – като адвокат с над 10-годишна практика, разказвате за опитите и в крайна сметка за невъзможността да се създаде такъв музей в България.

В моя живот подобни случки са много.  Работата ми е да се занимавам с проблемите между хората и държавата, и отделно – между хората. Така че случаят, за който говорим, е една капка в океана от некомпетентност в държавното управление в България.

Но трябва да отбележим, че имате сериозно отношение към културата, пишете…

Аз съм писател, който работи като адвокат.

И точно в качеството си на адвокат в това видео обяснявате перипетиите около регистрирането на музей за съвременно изкуство.

Изваждането на разрешение. В България режимът не е регистрационен, а лицензионен. Основна отлика в режимите за извършване на определен тип дейности в цивилизования правов свят е дали режимът е регистрационен или е лицензионен. Регистрационен режим означава, че всеки, който иска да извършва една дейност, отива и се регистрира. Най-простият пример са интернет доставчиците. Всеки, който желае, може да бъде интернет доставчик. Просто трябва да отиде в Комисията за регулиране на съобщенията и да се запише в един регистър. Обратното на това е лицензионният режим. При лицензионния режим съответен държавен регулатор – представител на държавна власт – проверява дали ти отговаряш на определени изисквания да осъществяваш дадена дейност и ако не, не ти разрешава. Музейната дейност в България  подлежи на лицензиране, а не на регистриране.

За което е необходимо какво?

За да направиш музей в България, първо трябва да създадеш юридическо лице с нестопанска цел, чиято единствена цел трябва да бъде музейна дейност. То трябва да бъде юридическо лице с нестопанска цел в обществена, а не в частна полза. И след това трябва да получиш разрешение от министъра на културата на Република България, за да осъществяваш музейна дейност. В изискванията за осъществяване на музейна дейност влизат редица, да ги наречем, технически фактори като: да разполагаш със сграда, да разполагаш с квалифициран персонал – поне двама служители, и да разполагаш с културни ценности.

И вие бяхте осигурили всичко това.

Ние бяхме осигурили и можехме да докажем всичко – освен наличието на културна ценност. За да имаш музей, трябва да имаш културни ценности, които да излагаш в този музей. Ако нямаш културни ценности, нямаш музей. За да бъде един продукт на човешката дейност културна ценност, трябва да бъде регистриран като културна ценност. А пък нещата, които са по-нови от 50 години – според една наредба тогава, и които струват под 300 хиляди лева, не са културни ценности. Бързам да уточня две неща, които се развиха през изминалите две години. Законът за културното наследство беше ремонтиран, струва ми се, че беше в края на миналата календарна година. Законът беше редактиран, като в него изрично се записа, че нещо по-ново от 50 години не е културна ценност. Тоест не се отстрани пречката, която беше създадена с един подзаконов акт, а именно наредба – тя беше дефектна, беше сбъркана; на нашия път през 2010 г. стоеше една неграмотно написана и неприложима наредба. Вместо това грешката беше издигната до законово ниво. Не мога да разсъждавам какви са мотивите на законодателя – отделно от неговата некомпетентност и обслужването на лобистки интереси – тези два фактора, които са налице. Изискването за 300 хиляди лева отпадна, но 50-годишната давност е записана в закона. Всяко нещо, което е по-ново от 50 години, вече не е културна ценност; всеки музей, в който няма културни ценности, не е музей. И веднага давам един пример. Проектът на Вежди Рашидов – който той направи край НДК: САМСИ – не е музей за съвременно изкуство, тъй като в него няма съвременно изкуство. Защото съвременното изкуство не съществува легално в България. Няма културни ценности.

Във видеото цитирате определението за културна ценност: „Културна ценност е материално или нематериално свидетелство за човешко присъствие или дейност, природна даденост или феномен, което е от значение за индивида, общността или обществото, и има научна или културна стойност”.  И споменахте, че сте срещнали трудности около определянето на една картина като културна ценност.

Дефиницията на закона е много широка и в общи линии всеки белег на човешка дейност – като почнеш от произведение на изобразителното изкуство и стигнеш до шевици в народни носии и престилки – абсолютно всичко е културна ценност. Обаче трябва да е по-старо от 50 години. Ето там срещнахме трудността. Иван Мудов искаше като начало на музейната колекция да бъде една конкретна картина, произведение на млад български художник. С тази една-единствена картина ние тръгнахме да правим музей. Защото една ценност да имаш – стига. Но се оказа, че нямаме ценност, тъй като не можем да я регистрираме като такава… Например, оригинален обект от Иван Мудов от серията „Чешмяна вода”, 2008, има висока колекционерска стойност и в момента струва към 10 хиляди евро, но у нас не е културна ценност… И ако аз го изложа някъде и кажа, че помещението е музей, това си е моя работа и мой проблем. В смисъл: аз не подлежа на регулация от страна на държавата. Не може Министерството на културата да дойде или да ви пратят НСБОП, или да се предприемат такива показни операции, каквито имаше във връзка с културните ценности – те бяха насочени към това, че искаха да сложат контрол върху търговете на картини…

Но нали колекционерите трябва да си регистрират колекциите. Обаче какво да регистрират, ако те всъщност нямат културни ценности?

Няма да ги регистрират. Всички колекции подлежат на регистрация, иначе не се водят за колекции – има го в Закона за културното наследство. За да можеш да се наречеш колекционер легално в България и за да може легално да имаш колекция, тя трябва да бъде картотекирана, описана, идентифицирана – всяка една културна ценност вътре в нея – и да е регистрирана в съответния регистър на колекциите. Обаче ако колекцията ми е от съвременно изкуство – тоест неща по-нови от 50 години, няма никъде да я регистрирам и нищо не могат да ми направят. Аз мога да си се наричам „колекционер”, аз мога да си се наричам „музей”…

Ето това е интересно – по повод САМСИ: какво става, ако някой е нарекъл нещо „музей”, а то не функционира като музей? Все едно някой да обяви кръчма за библиотека, но тя си функционира като кръчма и не е библиотека…

Проблемът в момента би бил, ако имаш културни ценности по смисъла на закона – тоест неща по-стари от 50 години – и ги сложиш някъде в музей, който не е взел разрешително. Тогава ти си един нелегален музей. Но ако нямам културни ценности, не съм музей. Нищо че се наричам „музей” . В такъв смисъл можем да напишем „музей” на всяка една сграда и на всяко едно помещение. Точно както примера, който вие току-що дадохте: кръчмата може да се казва „библиотека” – то няма да я превърне в библиотека в смисловия понятиен аспект на библиотеката. То ще продължи да е кръчма, но ще се казва „библиотека”. А и има такава кръчма в София, между другото…

Вероятно затова без да искам дадох този пример. Но ако нещо е обявено за музей, но не работи като такъв – не подлежи ли на някакви санкции?

Аз твърдя, че не. И в мои скорошни разговори с Иван Мудов точно това му казах: „Прави си музей, кръсти го музей, сложи си вътре нещата, които искаш”. То по смисъла на закона няма да бъде музей. Но няма законова забрана да се наричаш „музей”. Както и Вежди Рашидов си направи музей, който не е музей – не е музей по смисъла на закона. Дали всеки може да прави каквото си иска  – това ли е въпросът ви?

Всъщност да.

В областта на нещата, които са по-нови от 50 години – да. Включително те могат да бъдат търгувани, без да се минава през разрешителния режим. Могат да се продават тези – как да ги наречем – обекти, които не са културни ценности. Те подлежат на търговия тъй както хлябът, киселото мляко, кашкавалът…  Износът им също не би трябвало да подлежи на държавна регулация, различна от тази за преместването на предмети в пространството. Така стоят нещата и с работата на Иван Мудов, за която говорих по-горе – тя не е културна ценност. Мога да я пренеса където си искам в зависимост от режима за пренасяне на бутилки с вода. В момента това е положението.

И очевидно няма да се промени?

Няма законодателна воля да се ремонтира това нещо. Законът за културното наследство беше направен преди всичко, за да се обслужат интересите на иманярската мафия в България. Оттам нататък редица ремонти бяха направени, за да се свърши работа на някои определени хора. Междувременно цели сектори от обществения и културен живот бяха неглижирани и доведени до юридически абсурд. Какъвто е и съвременното изкуство. България е държава, в която няма съвременно изкуство по закон. Нашият опит го показа: в случая ние свършихме всичко, което можахме, стигнахме до задънена улица – това беше. И в момента, ако някой ме пита как да си направи музей с неща, които са по-нови от 50 години, на база на опита, който имам, ще му кажа: направи си каквото искаш, нищо не могат да ти направят, нищо не могат да ти кажат от Министерство на културата. Ти си извън обсега на регулация. Кръсти си го „музей” – то няма да е музей по закон, но ти ще си знаеш вътрешно – обективно – че си музей… Също както ако Вежди Рашидов прокара през управляващото мнозинство на ГЕРБ закон, в който пише, че роман под 500 страници не е роман – а аз имам два романа под 500 страници – аз ще продължа да смятам, че са романи. И когато седна да пиша следващия си роман, няма да започна да се напъвам да мина 500 страници специално, за да угодя на неговата представа за роман. Той ще продължи да е роман, дори да е само 250 страници.

Въпросите зададе  Диана Попова

Подобни статии

2 КОМЕНТАРИ

  1. В тези коментари съществува едва огромна дупка. Нито дума за огромните паметници за Съветската Армия. Истината е, че сега няма Съветски съюз, няма Руска империя, не е имало техни жертви от войната в България. Жертвите бяха само хилядите българи загинали от германски куршуми, или от вербуваните слуги на НКВД, които ликвидираха много хора. Докога ще се преструваме за признателни за най-голямата касапница на народа ни. Прочутото Баташко клане е нищо в сравнение с това.

    Сега няма и БКП с отдел Агитация и Пропаганда, но мълчанието продължава. Когато в неговата казарма мобилизираха всички скулптори, за да правят паметникът на Съветската Армия, който бе изнамерен от Вълко Червенков, за да демонстрира своята верност към СССР, единствен Любомир Далчев се противопоставя за сегашното място, но му заповядаха да мълчи. Когато бе направил композицията “Октомври” като гладна окъсана тълпа юрнала се към царският дворец и водена от един моряк, което бе историческа истина, веднага му наложиха да оправи дрехите, скъсаните обувки и ботуши и да се постави един “комисар”, който води групата. Далчев им каза, че това са белогвардейци и че комисари по това време не е имало. Едва не го свършиха за тази смелост. Явно друга фалшификация на истината, изпълнена с голямо майсторство. Това е изкуство, но никой не го обяснява.

    В музея на СОЦА е показано “Момичето от лагера” на Далчев, гледащо в далечният свят оттатък бодливата тел. Далчев бе казал, че това е едно от децата, които преследваха и пращаха в зловещите лагери за “превъзпитание” на Мирчо Спасов като “зози”, или поклонници на Запада, като носеха ямурлуци, дървени копчета, джинси, бради и ги арестуваха по улиците.

    Нищо не се чува, че Далчев преобърна българската скулптура и отвори една партина към по свободно и силно творчество с своят “Бунт”, който бе забранен за излагане. Две монографии за него бяха спрени да се печатат. Но въпреки ограниченият доста скулптори тръгнаха по неговият път и така Далчев внесе нова кръв в българската скулптура и тя отскочи много напред. Негови студенти станаха професори в България и чужбина. Но забраната и фалшификациите за Далчев съществуват даже и днес, когато отворите Уикипедия ще видите, че той е правил Гоце Делчев в Скопие и една снимка на архитектурата на изоставеният паметник в Перущица. А изкуствоведите от БАН го представяха като майстор на еротична скулптура в българската енциклопедия. И сега не се намери някой да каже за по-вече от 150 фигури в естествена големина само в София или за сравняването с земята на голямото му хале и по малък склад с негова скулптура в Бояна. Една дълга тема, за която никой не коментира и бяга да се допре.

  2. Доста приказки – малко полза! Лесно е да се говори кое не е правилно, кое не работи! В един миг изгубих търпение и не прочетох до край разговора, затова може би съм пропуснала, но се питам дали участниците в дискусията всъщност работят или са работили някога в музей. Да, има много пропуски от страна на музеите, но все пак продължават да работят и правят всичко по силите си, за да отговарят на нуждите на своите посетители. Може базата им да е остаряла, но нещата вървят и към промяна. Без музеи е свършено с всякакво чувство за национална гордост и принадлежност!

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Най-нови статии