Миленко Йергович е роден през 1966 г. в Сараево, а от 1993 г. живее в Хърватия и е един от най-талантливите съвременни писатели от постюгославското пространство. Пише и поезия, и публицистика, но е най-известен със своята проза. Първата му публикувана книга на български е сборникът с разкази „Сараевско Марлборо“ в превод на Русанка Ляпова, след което са издадени „Буик Ривера“ в превод на Жела Георгиева, „Мама Леоне“ в превод на Русанка Ляпова и „Орехови двори“ в превод на Рада Шарланджиева. Често публикува в различни литературни сайтове, а през последните години води постоянни рубрики в собствения си сайт www.jergovic.com.
В книгите си сте обърнат най-често към миналото и сякаш чрез прозата си се опитвате поне мислено да възстановите онова, което историята, или по-скоро – човешката глупост, е изтрила от своите страници. Това е особено видимо във Вашата книга „Сараево, карта на града“, в която чрез въображаемата карта на литературно Сараево възвръщате спомена за улици, къщи, хора… Преди известно време беше разпространена новината, че общинския съвет на Будапеща е взел решение за демонтиране на паметника на унгарския философ Дьорд Лукач, чийто автор е Имре Варга. Как Вие възприемате този акт?
– Това е нещо логично всъщност. Какво може да означава Дьорд Лукач за Виктор Орбан? Може би само глас на нечистата съвест, като се има предвид, че през осемдесетте Орбан е бил стипендиант на Сорос и перспективен кадър на прочутия американски меценат, подготвян един ден да стане просветен владетел на Унгария. А каква връзка биха могли да имат Лукач и Сорос? Никаква, освен това, че днес и двамата не се радват на добро име. Левичарите и комунистическите идеалисти, какъвто е бил Лукач, и опаките либерали, които са отгоре на това и евреи – те още от Берлин 1933 г. вървят някак си заедно.
Да оставим настрана обаче Лукач, Сорос и паметниците в Будапеща – в Хърватия си разчистваха сметките с такива паметници още преди двайсет и пет години, и то с динамит – по-важно е друго: с падането на Берлинската стена в Източна Европа дойде не свобода или ревизия на нечистата съвест, а ревизия на паметта, с която националистическите господари не спират да се опитват да вмъкват нови, фантомни спомени в съзнанието на своя народ. Този процес в Хърватия е доста напред, тъй като беше и продължава да се провежда с помощта на Католическата църква.
По повод Бранислав Нушич пишете, че сърбите, а след това и югославяните са били народ на смъртно сериозни писатели и велики комедиографи. Смятате ли, че това е изобщо една от чертите на южнославянските ни идентичности и свързана ли е с поразително масовото схващане, че неграмотният човек има повече шансове за успех в живота, точно както управителят на затвора Илия Влах „бащински съветва“ излежаващия при него присъдата си Нушич?
– Да, няма съмнение, неграмотността е идеал на Балканите. А може би не само на Балканите. Неграмотността и смъртната сериозност. Впрочем сегашният американски президент не е ли също олицетворение точно на идеала, който Илия Влах препоръчва на големия сръбски комедиограф Бранислав Нушич, който вероятно е и най-големият граждански комедиограф на Балканите изобщо? Идеалът на Тръмп, който по стечение на обстоятелствата е идеал и на половината човечество, – естествено, по-добрата половина, западната, разпореждаща се с наследените идеали на Френската революция, секуларизма и парламентарната демокрация, – може да се сведе до една дума: лъжа. Или по-пристойно казано, до две думи: алтернативни факти. За да има успех един човек в лъгането или за да не осъзнава дори, че лъже, важно е да бъде неграмотен. Ако човек не съзнава своите лъжи, тогава той няма проблем с угризенията на съвестта. А ако няма проблем със съвестта, тогава човекът е свободен. Днешният идеал на свободата следователно е неграмотността. А Илия Влах нашето време го е предсказал преди сто и нещо години. На Балканите пазачите на затворите в един момент се оказват визионери.
Бащата е една от фигурите, за които често разсъждавате не само в романа си „Баща“, а и в други свои книги. Особено точно звучат размислите Ви за фигурата на бащата в контекста на културата и обществото. Смятате ли, че една среда, която признава правото на живот единствено при доказването на бащинството, може да отвори сетивата си и за други разкази – за безбащинството, за културните бастарди?
– Казват, че ескимосите имат най-много синоними за лед. И съвсем логично, при положение че родината им е цялата в лед. Сърбите и хърватите, както и другите народи от бивша Югославия, говорещи същия език, имат безброй много синоними за извънбрачно дете. Ето аз знам поне за десет. И наистина ми е трудно да се сетя за друга дума в моя език, по-богата от тази на синоними. Естествено, всяка от тези думи е обидна, унижаваща, заклеймяваща. Не знам как стоят нещата в българския език. Вероятно не е много по-различно в сравнение с хърватския и сръбския или сърбохърватския. Нашият патриархат е дълбинен, органичен и съдейки по всичко – непобедим. Вписан е в нашите колективни и индивидуални идентичности. В днешна Хърватия, както и в онази отпреди сто и петдесет години, за човека няма нищо по-лошо от това да не знае кой е и какво е, откъде е и кой е баща му. Или пък ако изобщо не го е еня за всичко това. Или ако презира баща си. Всеки такъв в крайна сметка рано или късно го обявяват за предател.
Смятате ли, че силата на литературата е и в това, че тя е памет и емпатия, когато всичко край нея е забрава и омраза?
– Силата на литературата е в способността й да говори за това, за което не може да се говори, за онова, което боли, в това да бъде като онази секира на Кафка, която разбива леда в човека. Със силата на литературата, разбира се, не можете да се изправите нито срещу танковете, нито срещу колективната омраза, нито срещу старите и новите форми на фашизъм. Пред тоталитаризма литературата е в общи линии безпомощна. Тя обаче е единственият пазител на свободата, пазител на въображението у човека, който отгоре на това е изправен пред лицето на омразата и фашизма.
В своето „Писмо от 1920 година“ Иво Андрич пише за своя приятел от детството Макс Левенфелд и за неговите разсъждения за балканската прокоба – омразата. Как възприемате това писмо днес?
– Най-напред нека имаме предвид, че това е фикционален текст, който не трябва да се чете по друг начин, освен като фикционален текст. А с това „Писмо от 1920 година“, както и с други разкази, повести и романи на Андрич е било злоупотребявало от идеологически или националистически подбуди или пък е било четено като напътствие за живота или политиката. А Андрич не е писал нито напътствия, нито политически декларации и военни стратегии, както лошите читатели или идеологически комисари днес се опитват да му припишат.
Колкото до омразата в споменатия разказ и в житейския опит на Андричевия герой Макс Левенфелд, омразата не е единствената емоция, която той свързва с Босна и изобщо с местата, които напуска. Но дори и всичко да се сведе до омразата, пак става въпрос за опита на един художествен образ и за света на едно художествено произведение, а не за реалността и истинския живот.
През 1997 г. един от най-оригиналните философи от нашите ширини Радомир Константинович казва: „Ако в Сараево няма дом за мен, тогава няма нито в Белград, нито в Загреб. Белград може да бъде Белград и Загреб може да бъде Загреб, само ако наистина Сараево се върне отново в Сараево“. Казва го на форума „Глас на съвестта по никое време“. Днес, двайсет години по-късно, този „глас на съвестта“ може ли да се чуе?
– За жалост, все по-рядко. 1997 година изглежда обнадеждаваща и оптимистична в сравнение с времето, в което живеем днес. А го няма вече и Радомир Константинович. Войната, за която той говори тогава в Сараево, така и все още не е приключила. Само е прекъсната, а воюващите страни – разоръжени. Факт е обаче – съвременна Босна се намира в състояние на жесток мирновременен сблъсък, който – продължавам да вярвам в това – не може да ескалира във военен само защото воюващите страни са разоръжени. Мненията на тези хора обаче, а най-вече на техния националистически елит, не се различават съществено от мненията, които излъчваха по време на войната.
Въпреки войната и разпадането писателите от бивша Югославия намират читатели във всички тези пространства, а за щастие, има и добри издатели в Загреб, Белград, Любляна, Сараево, които публикуват книги от всички постюгославски държави. Къде Вашите книги срещат по-добър и адекватен прием и зависи ли той от културата на четенето и издаването на книги?
– Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Навсякъде, където се говори моят език, имам своя читателска публика. Следователно и в Загреб, и в Сараево, и в Белград, и в Подгорица, както и в Любляна и Скопие, където книгите ми излизат в превод на словенски и македонски. И разбира се, радвам се, че е така.
Въпросите зададе и преведе от хърватски ЛЮДМИЛА МИНДОВА
