Луиз Глик за поезията, остаряването и една изненадваща Нобелова награда
„Аз съм много общителен човек. Това, че не обичам интервюта, не означава, че съм отшелник“, казва поетесата Луиз Глик в началото на интервюто ни.
Глик беше поставена в неудобно положение. В четвъртък [08.10.2020 г.] тя спечели Нобеловата награда за литература. Журналисти се тълпят пред дома ѝ в Кеймбридж, Масачузетс. Телефонът ѝ не спира да звъни от седем сутринта, атака от внимание, която тя описва като „кошмарна“.
Досега Глик би трябвало да е привикнала на признание. В течение на кариерата си, продължаваща вече повече от пет десетилетия, тя е публикувала дузина стихосбирки и на практика е получила всяка възможна престижна литературна награда: Националната награда за книга, „Пулицър“, Националната награда за книга на кръга на критиците, Националният хуманитарен медал и др. Почитана е от литературни критици и писатели за пестеливите си, директни и изповедни стихове.
Последните няколко месеца са тежки за Глик, която е разведена и живее сама, и преди пандемията е свикнала да излиза с приятели на вечеря шест дни в седмицата. Тази пролет ѝ е трудно да пише. Впоследствие, в края на това лято, започва отново и завършва цикъл от стихотворения, озаглавен „Зимни рецепти от колектива“, която ФЩЖ [издателска къща „Фарар, Щраус и Жиру“] планира да издаде догодина. „Надеждата е в това, че ако преживееш това, от другата страна те чака изкуство“, казва тя.
Глик говори с „Таймс“ няколко часа след като новината за наградата ѝ е разгласена. Предлагаме ви разговора с незначителни съкращения.
Как научихте новината?
Сутринта получих обаждане, около седем без петнайсет. Тъкмо бях станала. Мъж, който се представи като секретаря на Шведската академия, каза „Обаждам Ви се, за да Ви кажа, че спечелихте Нобеловата награда“. Не си спомням какво отговорих, но се отнесох с подозрение.
Мисля, че не бях подготвена.
Как се почувствахте, когато осъзнахте, че е истина?
Напълно поразена, че са избрали бяла американска поетеса. В това няма смисъл. Сега улицата ми е пълна с журналисти. Хората не спират да ми повтарят колко съм скромна. Не съм скромна. Но мислех, че идвам от страна, за която понастоящем не се мисли с умиление, бяла съм и съм печелила всички награди. Така че ми се струваше невероятно, че ще трябва да премина и през нещо такова.
Какъв е животът Ви през тези интензивни и изолирани месеци на пандемия? Можете ли да пишете?
Пиша много хаотично, и без това нямам изградена солидна дисциплина. От четири години работя по книга, която ме измъчваше доскоро. И изведнъж през късния юли и август написах няколко нови стихотворения и разбрах как мога да оформя и завърша ръкописа. Случи се чудо. Обичайните чувства на еуфория и облекчение бяха компрометирани от коронавируса, защото трябваше да се боря с всекидневния си ужас и необходимите ограничения в ежедневието си.
За какво е новата стихосбирка?
За разпада. Има много скръб в книгата. Но има и много комедия, стихотворенията са доста сюрреалистични.
Пиша за смъртта, откакто мога да пиша изобщо. Буквално от десетгодишна. Е, да, бях жизнено момиче. Остаряването е по-сложно. То не се състои просто в това, че биваш придърпван все по-близо до смъртта си, а че способностите, на които си разчитал – физическа елегантност и сила и пъргавина на ума – тези неща са компрометирани и поставени под заплаха. За това е много интересно да се мисли и пише.
За голяма част от работата Ви черпите вдъхновение от класическата митология и съчетавате митични архетипи с по-интимни съвременни стихове за семейни връзки и взаимоотношения. Какво Ви привлича в тези митични фигури и как тези истории подсилват това, което се опитвате да изследвате и предадете чрез поезията си?
Всеки, който пише, се препитава и зарежда от най-ранните спомени и нещата, които са го променили, докоснали или развълнували в детството му. Визионерски настроените ми родители ми четяха старогръцки митове и когато се научих да чета, продължих сама да го правя. Фигурите на боговете и героите бяха по-ярки за мен от тези на останалите деца в Лонг Айлънд. Не e като да извличам нещо, придобито в късен етап от живота ми, за да придам на работата си някакъв допълнителен слой познание. Това бяха приказките ми за лека нощ. Някои от тези истории много резонираха с мен, специално тази на Персефона, и затова пиша за нея спорадично през последните петдесет години. Мисля също, че прекалено се карах с майка си, както често се случва с амбициозните момичета. Струва ми се, че конкретно този мит придаде нов аспект на тези схватки. Нямам предвид, че беше полезен на ежедневно ниво. Когато пишех, вместо да се оплаквам от майка си, се оплаквах от Деметра.
Някои сравняват работата Ви с тази на Силвия Плат и описват стиховете Ви като изповедни и интимни. До каква степен черпите от собствения си опит в работата си и до каква изследвате универсални общочовешки мотиви?
Винаги черпиш от собствения си опит, защото той е материалът, от който е направен животът ти, започвайки с детството. Но аз търся архетипния опит и предполагам, че моите борби и радости не са уникални. Те се преживяват като такива, но аз не се интересувам от това да насочвам прожектора към себе си и конкретния мой живот, а от борбите и радостите на хората, които се раждат и след това са принудени да умрат. Мисля, че пиша за тленността, защото беше ужасяващ шок на детството ми да открия, че не се живее завинаги.
В течение на кариерата си сте експериментирали с различни поетични форми, но гласът Ви си остава отличителен. Умишлено и съзнателно усилие ли е това предизвикателство да опитвате различни форми?
Да, през цялото време. Пишеш, за да станеш приключенец. Искам да бъда отведена на място, за което предварително не знам нищо. Искам да съм чужденец в непозната територия. Едно от добрите неща, които могат да се кажат за старостта, е това, че придобиваш нов опит. Да си отиваш постепенно не е най-очакваната радост, но е ситуация, която съдържа новости. И това е безценно за един писател или поет. Мисля, че трябва винаги да бъдеш изненадван и по някакъв начин отново начинаещ, в противен случай бих си досадила до сълзи. И е имало моменти, в които съм си досаждала, когато съм мислила, ето, ти си написала това стихотворение. То е много хубаво, но вече е било писано преди.
По какви начини остаряването Ви е довело до това да изследвате нови територии като поет?
Хващаш се как губиш по някое съществително тук-там и изреченията ти развиват просторни празнини по средата, и трябва или да преструктурираш изречението, или да го изоставиш. Но въпросът е в това, че забелязваш нещо, което не се е случвало преди. И въпреки че е мрачно, неприятно и вещае болест, то си остава, от гледна точка на твореца, вълнуващо и ново.
Стилът Ви често е бил описван като пестелив и лаконичен. Това ли е гласът, който Ви идва естествено, докато пишете, или е нещо, което сте развили и шлифовали?
Да, лаконичен е понякога. Понякога пиша по-разговорно. Не можеш да работиш върху гласа си. Изречението само си намира начин да се изкаже. Това прозвуча все едно говоря за някой оракул. Трудно е да се обсъжда гласът. Мисля, че винаги съм била очарована от синтаксиса и винаги съм усещала силата му, и стихотворенията, които са ме трогвали силно, не са били най-богатите във вербално отношение. Синтаксисът на поети като Блейк и Милтън е изумителен. Изумителен е начинът, по който полагат акцента.
Благодаря Ви много за отделеното време. Има ли още нещо, което искате да добавите?
Като имате предвид, че започнах без да искам да споменавам каквото и да било, а после не млъкнах, не, не мога да се сетя за нищо повече. По-голямата част от това, което искам да кажа и е наистина важно, излиза под формата на стихове, останалото е просто развлечение.
Разговора води АЛЕКСАНДРА АЛТЕР
Превод от английски: СЕВЕРИНА СТАНКЕВА
Източник: New York Times, Oct. 8, 2020
