Калин Михайлов
Книгата на кюстендилската поетеса и белетристка Антоанета Богоева „Голямото време“ е сборник от драматически творби, които са подредени промислено в тематично и концептуално отношение. Той се открива от най-късната пиеса, едноименна на заглавието му – „Голямото време“, сътворена през 2022 г., следвана от пиесата „Заблеяло ми агънце“, в чийто край е поставена 2012 г., а завършващата творба със заглавие „Слънце от другото време“ ни връща още две години по-рано. И трите творби са създадени в родния град на авторката, с който съдбата ѝ е трайно обвързана.
Няколко фактора обединяват тези пиеси и правят издаването им заедно не само оправдано, но и мотивирано в дълбочина. Най-напред и най-очевидно и трите пиеси се занимават с въпроса за времето, макар във втората творба то да не е изведено експлицитно в заглавието ѝ. Но и средищната пиеса от „триптиха“ на Богоева, със заглавие, препращащо ни към популярната народна песен от Северна България за овчаря Тодор, погазил своето обещание към Рогуша, майката на агънцето, на която той е задължен за спасението на стадото му, определено акцентира върху представянето на времето и въздействията му върху човешкия живот. Време, което сякаш е отминало, но продължава да живее в „настоящето“ на пиесата (на този ключов за пиесите въпрос за времето ще се спра още по-надолу).
Вторият обединяващ творбите фактор е преобладаващото настроение, което ги обгръща и което бих определил като скръбно или минорно. Най-съществената причина за тази атмосфера в пиесите на А. Богоева трябва да се търси във възцаряването на материалното и духовно запустение – дума, която ще срещаме често на страниците на книгата заедно със сродните ѝ пустош и пустиня. Въпросното запустение е „прикрепено“ към определени места (можем да ги наречем и топоси) – колкото конкретни, толкова и съвсем условни. В първата пиеса става дума за запусната железопътна гара сред пустошта, т.е. подсказва се близкото присъствие на някакво малко населено място, най-вероятно градец, обслужван някога от вече ненужната, но все още (уж) функционираща гара. Във втората пиеса сцената представлява „поляна или нещо подобно с дървета в далечината, с шумове от живота и всичко това осветено в бледожълта избеляла светлина като стара архивна снимка“ – мизансцен, който се връзва добре с представата за запустялото, напуснато от живите (но не и от покойниците си) село, в което се явяват само няколко знакови и почти призрачни фигури. В третата пиеса „празното пространство“, разположено в центъра на сцената, представлява „поляна“, а самото то е рамкирано от – макар и хаотично разположени – лавици с книги, което говори за една максимално отворена потенциалност за пренасяне на запустението и неговите ефекти – и в пространството, и във времето, и в сферата на природното, и в тази на културата.
Третият и последен фактор, който свързва творбите в драматическия триптих на Богоева е стилът на пиесите – стил, който е богат на поетична образност, най-често с метафоричен характер, затова бих го определил като лиричен. Трите пиеси на кюстендилската авторка като цяло също могат да бъдат определени като лирични в най-широк смисъл, което би превърнало тяхното поставяне на сцена в трудно, но не и непреодолимо предизвикателство за евентуалния режисьор и сценарист.
Връщам се сега към въпроса за времето, както обещах по-горе. Може ли времето във всяка отделна творба да бъде прецизирано, да бъде отнесено към определен период от най-новата (българска и/или световна) история? Мисля си, че можем да го направим, поне донякъде, и тогава бихме казали, че първата пиеса ни отпраща най-вече към времето на все несвършващия и в много отношения провалил се Преход, втората се концентрира повече върху периода на конкретно политическо управление от последните десетилетия, посветило се изключително на строителството на Магистрали (те са изписани с главна буква в самия текст на пиесата), а третата ни „говори“ за едно по-скоро универсално време, което макар и да е ограничено до определен „отрязък“, е „съществувало, съществуващо или предстои да съществува“.
Тази времева перспектива в триптиха, движеща се от относително конкретното към обобщеното и накрая – към универсалното, е изразена и чрез действащите лица. В „голямото“ и преломно време на първата пиеса се подвизават лица с конкретни имена и устойчива определеност: бай Данчо, „кантонер на гара Скачаща вода, мъж в средна възраст, с незапалена цигара, с червена шапка и в железничарска униформа“ и неговата жена Лалка, която е със „средна хубост, приятно излъчване“ и е „почти модерно облечена“ (с. 5), докато в „Заблеяло ми агънце“ персонажите нямат собствени имена, а са означени чрез и сведени до техните – често пъти натоварени със символика – функции: Онзи, който бие камбаната, Онзи с хляба (и ножа), Овчарят, Пазачът на паметници, Пътникът, Жената (от офиса). А в „Слънце от другото време“ основните действащи лица са просто Той и Тя, Мъжът и Жената, които неслучайно в един момент от пиесата се запитват дали не са библейските Адам и Ева – до такава степен на универсалност се е разтворила времевата перспектива в последната част на Богоевия триптих – универсалност, която прави така всеки от „най-обикновените хора“ да може да се отъждестви с житейската траектория на героите.
Въпреки този опит за относително времево прецизиране, който показва, че то не е невъзможно, всяка от пиесите на А. Богоева, а не само последната, се съпротивлява на свеждането на времето в нея до определен момент или отрязък от неговото протичане. Времето в творбите ѝ настоява винаги да бъде възприемано като неразкъсваемото триединство от минало, настояще и бъдеще, каквото и е: минало, преминаващо в настоящето и водещо към все още нестаналото, но не по-малко дошло бъдеще, което вече настъпва или дори е настъпило (на едно място можем да намерим директна – съзнателна или не – препратка към Августиновата визия за този тип отношения между трите времеви измерения). Затова и героите на Богоева постоянно се движат – прескачат ту напред, ту назад – между тези три, тайнствено свързани помежду си измерения на времето, а то поне на тях им изглежда „безкрайно“, както е „безкраен“, т.е. никога несвършващ и неговият живот (готов съм да възприема това допускане повече в метафорично-екзистенциален, отколкото във философски или богословски смисъл).
Времето не бива да се нарича „Ново“ само от политико-конюнктурни съображения, казва ни триптихът на А. Богоева, защото животът, който е „зад“ него, или тече през него, си е същият „стар“ човешки живот, непроменим и непроменяем в същността си от памтивека. Друг е въпросът (и тук стигам до една от най-често появяващите се в книгата поетични метафори, явно любима на авторката), че времето може да бъде подядено или направо „изядено“, т.е. разкъсано и погълнато чисто по животински, от бездуховни, груби и единствено плътски стремежи: когато хората се държат за страстите си „като за нещо съкровено“ и са забравили, „че имат сърца и души“; когато в тях гори само „огънят на материалните им желания“ и потънат в „похот, суеверия и алчност“; когато престанат да раждат нов живот, който да протича във времето, да го населява и изпълва. Метафоричното значение на изяждането може да бъде забелязано и на много други ключови места в книгата, обвързващи времето и живота, които любознателният ѝ читател ще може да разпознае сам.
За мен остана да кажа нещо важно за едно от посланията на „Голямото време“, което намирам в третата и най-универсална по звученето си пиеса. Там всеки от двамата герои – мъжът и жената, устремени през времето-и-пространството към сбъдването на своя най-дълбок и траен копнеж за дом и деца (дете), ще стигне в един момент до следното прозрение: „Мечтаех за слънце от другото време / и моето слънце дойде да ме вземе […]“. И двамата са се придвижили от егоцентричната „пустиня на любовта“ (друга метафора, която ни напомня за заглавието на известен роман от Мориак) към „любовта на пустинята“, което значи – към споделеното им усилие, превръщащо пустинята в любов. Ето как накрая на триптиха на Богоева и въпреки гротескно-сюрреалистичните моменти, през които пиесите са ни „превели“, просветва някаква радостна светлина отгоре, която кара Мъжът и Жената да гледат с благодарност към небето и към Този, който го е сътворил, да се прегръщат и да пеят. И винаги заплашеното от погубване, изхабяване или изстиване умение да се радваме на живота и да му се удивляваме, (пре)откривайки неговата красота, смисленост и дъхава ароматност, поне за миг тържествува.
Антоанета Богоева, „Голямото време. Три пиеси“, ред. Пл. Анакиев, ИК „Огледало“, С., 2023. Книгата е осъществена с финансовата подкрепа на Министерството на културата.