Марта Радева
Спектакълът „Детска история“ по текста на австрийския писател Петер Хандке е изповед. И като всяка изповед тя не предполага множество хора (още по-малко тълпа), пред които да бъде осъществена. Само един актьор на сцената, който бавно изплува от мрака и като че ли бавно излиза от ступора на дългото мълчание. Заговорва с несигурен глас, често прекъсва сам себе си, връща се към вече казана реплика, повтаря я или сам се поправя.
Гласът на актьора Явор Костов – Йондин постепенно зазвучава равно, с притаен драматизъм, тъжно, но и със скрита надежда. Като на всяка изповед, мъжът се опитва да не премълчи нищо от стореното, да не се оправдава и оневинява и същевременно сякаш очаква снизхождение, милост, утеха от Онзи, който го слуша.
Разбира се, като във всяка пиеса монологът предполага повече или по-малко слушатели. И истинското майсторство на актьора с мрачното добро лице и с пламенния поглед е в това да говори така, като че ли е сам със себе си и негов свидетел е единствено Бог.
Но в ролята си на незабелязвани свидетели зрителите не само има какво да чуят. Повечето от онези, които са избрали моноспектакъла на Явор Костов – Йондин под режисурата на Елена Димитрова, много скоро заживяват в историята, която им разказват от сцената. Защото повечето от нас (особено хората, които преди появата на собствено дете са се идентифицирали с някаква интелектуална или арт мисия) са изпитали раздвоението на главния герой.
Раждането на дете е благословение, свързваме го с обновление, с милостив дар от ангелските селения. И същевременно грижата за малкия човек изисква себеотричане, търпение, отказ от следвания преди това път – в степен, каквато не всеки може да понесе. В последните десетилетия се заговори и изписа доста за следродилната депресия на майката и най-често за нея се обвинява хормоналният дисбаланс. Много по-малко внимание се обръща на преживяванията на младия татко, за когото всичко се променя след раждането на детето. Той вече не е Любимият, от него се иска да бъде най-добрият помощник при отглеждането на Любимото. А когато (както в „Детска история“) майката реши, че кариерата ѝ е по-важна от грижата за детето (или че човекът до нея заслужава доверието да му бъде напълно прехвърлена тази задача), то цялото щастие, но и цялата несвобода от близостта с малкото същество остават за бащата.
Героят на Йондин говори пестеливо за радостта и обстоятелствено за липсата на свобода, еднообразието, занемаряването на таланта, когато всекидневието ти е посветено на едно невръстно дете. Вдетиняваш се, защото започваш да гледаш света през неговите очи, за да откриваш онова, което му е интересно, което помага на малкия човек да расте и да се развива. А ти самият изоставяш призванието си, спираш да пишеш. Или пък създаваш текстове, които не те удовлетворяват, защото след деня, изпълнен с детския свят, си така уморен, че не можеш да събереш мислите си, нито да ги подчиниш на необходимостта да се родят онези метафори, без които написаното не би било изкуство. С раждането на детето спираш да раждаш своите книги. И тази липса, за която не си подготвен, несъзнателно те настройва срещу собственото ти дете. „Изпускаш си ръката“, удряш го жестоко, а после дълго го прегръщаш и утешаваш. И получаваш неговата милост – за плесницата. Но не и за раздразнението и отчуждението, които то не може да не усети и да им отговори – на свой ред – с желание за бягство от тебе.
Изгубил вътрешния си път, бащата постоянно избира пътуването, преместването в различни географски точки: в желанието си да постигне равновесие. Временната, но продължителна раздяла (когато детето заживява при майка си) освобождава Йондин от оковите на вечното „трябва“. Tой най-после може да се обърне към себе си и към своето творчество. Но ще може ли наистина? Не се ли обезсмисля всичко, когато изведнъж се окажеш лишен от ангелското присъствие на малката си дъщеря? И дали всъщност детето не е истинската ти житейска задача?
Изразителната игра на Явор Костов – Йондин (който може да се каже, че не играе, а живее в тази история) се осъществява сред пестеливите, синхронни с посланието на пиесата декори на Ралица Тонева. На сцената виси огромна лупа, зад която бащата застава с лицето си, мислите си, чувствата си, разкаянието, тъгата. Онова, което в началото изглежда като матрак на семейно легло, се оказва пясъчник, който приема всекиго, а после изтрива следите от игрите на децата и стъпките на възрастните; и параван, напомнящ изповедалня, зад който бащата отказва да скрие своите грешки, съмнения, въпроси. Музиката на Любомир Брашненков, без да се натрапва, заедно с концептуалната промяна в осветлението, незабележимо акцентира върху раздвоението, в което главният герой живее. Кадрите в мултимедията накрая, сглобени от Клара Стоянова, не илюстрират буквалистки нищо от онова, което изречените думи означават, а загатват по-дълбокото, едва доловимо ниво на подтекста в тази многопластова пиеса, чийто режисьор Елена Димитрова (както показа и в „Сеч“) умее да изпраща съкровени послания към душите на зрителите.
„Детска история от Петер Хандке“, Топлоцентрала
Идея и концепция: Елена Димитрова
С участието на: Явор Костов – Йондин
Сценография, костюми и дизайн осветление: Ралица Тонева
Композитор: Любомир Брашненков
Мултимедия: Клара Стоянова
Фотограф: Иван Дончев
