Разговор с преводачката Светла Кьосева за нобелиста Ласло Краснахоркаи
Г-жо Кьосева, Вие сте преводач на „Сатанинско танго“, единствената издадена досега у нас книга на Ласло Краснахоркаи, тазгодишния носител на Нобеловата награда за литература. Бихте ли представили по-подробно творчеството му на нашите читатели, мястото му в съвременната унгарска литература?
Дебютната поява на Ласло Краснахоркаи в унгарската литература през 1985 г. с романа „Сатанинско танго“ изненада със зрелостта и дълбочината си. Но колкото и да привлича вниманието на литературните среди, той не успява и не желае да се впише в тях. Писателят стои на страната на низвергнатите и унизените, целта му е не просто да ги опише, а да стане част от тях, да се слее с тях.
Още от първия роман се налага с характерния си стил, който като че ли се доближава до класическия роман, защото разказва от името на всевиждащия свидетел. В същото време и коренно се различава, защото фокусът непрекъснато се мени и събитията и героите се наблюдават от множество гледни точки.
Следват романи, разкази, текстове за откриване на изложби, които разширяват не само тематиката, а и географията на неговото творчество. За това спомагат и многобройните стипендии, литературни награди, покани, които го пращат в различни кътчета на земното кълбо. Навсякъде създава плодотворни творчески контакти. Например по времето, когато е в Ню Йорк и пише „Война и война“, се запознава с Алън Гинсбърг, който го въвежда в града, в ежедневния американски Ню Йорк.
Своеобразна трилогия представляват романите: „Сатанинско танго“, „Меланхолия на съпротивата“ и „Барон Венкхейм се завръща“. И в трите действието се развива в Унгария. С тях по особен начин е свързан „Война и война“, чието действие започва в Унгария, но героят – вървейки по стъпките на намерен ръкопис – пресича пространства и култури в търсене на истината. Друга група романи и разкази използват не само като фон, а и като основа за философски размисъл далекоизточните преживявания на автора в Япония и Китай.
В последните години Краснахоркаи „се връща“ в Унгария и в Европа с вече споменатия „Барон Венкхейм“ (2016), „Херщ 07769“ (2021), „Жьомле си отиде“ (2024) и очаквания в началото на ноември „Сигурността на унгарската нация“ (2025).
Стилът на Краснахоркаи е разпознаваем: с дълги протяжни изречения, които сякаш пласт по пласт разголват нови и нови страни от същността, докато накрая не се появи в цялата си ужасяваща реалност. Безпощаден е към героите си, към фалша, към всичко, до което се докосне и не спира, докато не го разнищи докрай. Владее различни регистри – от поезия до ирония, от хумор до сарказъм. Поглъща изцяло читателя, а какво да кажем за преводача!
Въпреки обемното си творчество Краснахоркаи трудно си проправя път в унгарския канон. Дали поради своята своенравност и независимост, дали поради факта, че се държи настрана от литературните среди, дълго време той е ценен от тесен културен кръг, без широк читателски отзвук. Едва през последните 10-15 години, когато бяха преиздадени книгите на Краснахоркаи, написаха се монографии и изследвания за неговото творчество, той някак се „завърна“ в Унгария, след като (славата му) обиколи света.
Как си обяснявате, че у нас, където се превежда доста съвременна унгарска и изобщо източноевропейска литература, е излязла досега само една книга от Краснахоркаи? И как се стигна до появата на „Сатанинско танго“ на български през 2001 г. в основаното от Малина Томова „Стигмати“ – издателство, на което българските читатели дължат срещата си с редица значими източноевропейски и балкански автори? Как посрещна българската публика тази книга?
Моята среща със „Сатанинско танго“ започна, когато един приятел ми пъхна книгата в ръката и каза: това трябва да се преведе. Прочетох я и се съгласих с него. Не се наложи да убеждавам Малина. Вече бяхме работили заедно, през 2000 г. тя издаде „Една жена“ на Петер Естерхази, а и Краснахоркаи някак много подхождаше на нейната състрадателна душа.
Преводът излезе през 2001 г. и бе първият в Източна Европа, по-ранни издания има само на немски и френски език.
Веднага след излизането на „Сатанинско танго“ стана въпрос за издаването и на „Меланхолия на съпротивата“ – препоръка и желание на самия автор, но нещата се проточиха във времето. През годините съм я предлагала на не едно издателство, но отговорът винаги е бил уклончив.
Отзивите за „Сатанинско танго“ бяха добри. Може би никоя друга от преводните ми книги не е имала такъв прием. Критични текстове бяха публикувани в „Литературен вестник“, „Литературен форум“, „Капитал“. Ласло Краснахоркаи дойде на премиерата на книгата, която се състоя през есента на 2001 г. в Унгарския културен институт. Излязоха няколко интервюта с него. В анкетата на „Литературен вестник“ през 2001 г. романът бе отбелязан в два отзива като събитие на годината. Отново се заговори за Краснахоркаи покрай филмите на Бела Тар и неговото посещение в София, а после и през 2015 г., когато писателят получи Международната награда „Ман Букър“. Но това не смили българските издатели.
През 2023 г., когато представяхме „Меланхолията“ на Ласло Фьолдени на Софийския литературен фестивал, Валентин Калинов ме изненада с въпроса дали няма да преведа „Меланхолия на съпротивата“, защото много харесва автора и „Сатанинско танго“. Никога не съм се отказвала от намерението си, но този въпрос ми даде нов тласък. Получих и стипендия от независимата фондация „Милан Фющ“ и се заех да превеждам без осигурено издателство. В началото на тази година приключих превода, имам и издател, който се нае да издаде книгата преди обявяването на Нобеловата награда за литература.
Следите ли реакциите в Унгария след присъждането на Нобела, какви са коментарите за наградата на Ласло Краснахоркаи?
Вестта беше посрещната с неописуем възторг. Липсваше онова вцепенение, характерно при награждаването на Имре Кертес, чието име повечето унгарци не бяха чували. За Краснахоркаи – дори и да не са го чели – все пак мнозина са чували. Заваляха поздравления, спомени за срещи с автора. Дружеството на преводачите в Унгария направи списък на преводачите на Краснахоркаи, който се разпространи в социалните мрежи с надслов: „Колко преводачи са необходими за един Нобелов лауреат?“. Още същия и на следващия ден бяха организирани разговори с литературни критици, издатели, познавачи на творчеството му, които говориха, анализираха, съветваха с коя книга човек да започне запознаването си с автора. В първите дни произведенията на Краснахоркаи изчезнаха от книжарниците, издателствата поръчаха нови тиражи. Литературният фестивал „Марго“, който се откри в деня на обявяването на наградата, премина под знака на голямото събитие – то някак се промъкна във всеки разговор.
Поздравления Ласло Краснахоркаи получи и от правителството, колкото и непохватни да бяха те. „Има нещо обезпокоително в тази награда“ – формулира ступора им водеща журналистка, защото в света на властващите няма състрадание и създаденото от Краснахоркаи им е дълбоко чуждо. Известно е рязко негативното отношение на писателя към режима на Виктор Орбан.
Прозата на Краснахоркаи очевидно не е лесна за превод – кои са най-големите предизвикателства пред преводача?
Мнозина споменават дългите изречения, но те са много добре балансирани, математически прецизни, в тях има логика, паузи, ритъм. За мене по-голямо предизвикателство е разнообразието от регистри, с които борави авторът и чието съответствие трябва да се намери на български език.
Преводът във всеки случай напредва бавно, понякога се чувствам напълно изтощена след едно-единствено изречение. Повече от 4-5 страници на ден е невъзможно да се преведат.
Другата трудност представляват детайлите, които вмъква в прозата си, ползвайки специализирана терминология от различни области на знанието. В „Меланхолия на съпротивата“ на два пъти ми се наложи да се обърна към специалисти. За автора съм сигурна, че всичко е проверил, така че се налага и аз да го направя. За музиката и музикалните термини огромна помощ ми оказа Анжела Тошева, която не само прегледа текста, а ми изнесе цяла лекция за съвременната музика. Тя се оказа изключително полезна, защото ми даде ключ за тълкуване на текста и визията на автора за света и неговия разпад. За последната част ми беше необходима консултация с патолог, тъй като в нея се описва в детайли разпадането на човешкото тяло и процесите на разложение, които протичат в него. Тук пък ми помогна моят племенник Петър Димов, който е патофизиолог. Този подход е характерен за много от произведенията на Краснахоркаи, което разкрива още една интересна страна на личността му – безкрайното любопитство към света и неговите детайли. Както и разбирането за неделимата цялост на света, в който живеем.
Общували ли сте с Ласло Краснахоркаи, вероятно разговаряте във връзка с превода на неговите книги?
При превода на „Сатанинско танго“ през 2000-2001 г. ми оказа огромна помощ, бяхме в непрекъснат контакт по имейл, отговаряше редовно на всички въпроси. Когато се видяхме в Будапеща в една чайна и през ум не ми мина да му задавам въпроси, свързани с текста, въпреки че се бях подготвила за това. Просто седяхме и разговаряхме и това ми се стори много по-важно. Ласло Краснахоркаи присъства и на премиерата на романа в Унгарския културен институт в София. Тогава няколко дена бяхме заедно, ходихме до Рилския манастир.
Срещнах го след много години на връчването на стипендиите „Милан Фющ“ в началото на 2024 г. Оттогава разменихме доста писма във връзка с превода на „Меланхолия на съпротивата“ и пускането на откъси в периодични издания. Огромна беше радостта ми, когато отговори на поздравленията ми по случай Нобеловата награда.
Споменахте режисьора Бела Тар. Сътрудничеството между него и Ласло Краснахоркаи е добре известно. На какви черти на прозата на Краснахоркаи се дължи то според Вас и дават ли филмите някаква допълнителна или различна перспектива към книгите на Краснахоркаи, по които са създадени?
Краснахоркаи и Тар се запознават в годината на издаването на „Сатанинско танго“ и веднага се харесват. Това става в Сентендре, близо до Будапеща – животът на Ласло Краснахоркаи е свързан с градчето от 20-годишната му възраст, той и сега живее там, когато е в Унгария. Тук живеят (или са живели) Михай Виг, композитор, Ласло феЛугоши, художник, Габор Медвид, оператор, Агнеш Храницки, монтаж, Дюла Пауер, пърформър и изтъкнат представител на унгарския неоавангард. Всички те участват във филмите на Тар и Краснахоркаи, някои играят в тях. Описвам ги така подробно, за да стане ясно, че това е колективно начинание, в което мнозина участват заради идеята, която ги е въодушевила. От момента, в който започва да работи с Краснахоркаи, Тар прави всичките си филми по негови сценарии. Филмите по двата романа, за които говорихме досега, претворяват по различен начин литературната основа. Ако „Сатанинско танго“ следва плътно текста, без почти нищо да пропуска, то във „Веркмайстерови хармонии“ е хваната и разработена една от нишките на романа.
Тук искам да вметна, че „Меланхолия на съпротивата“ е вдъхновила и един от големите съвременни унгарски композитори Петер Йотвьош, който създава операта „Валушка“. Именно в неговата интерпретация на преден план излизат иронията и хуморът на Краснахоркаи. Несъмнено те допълнително допринасят за популярността на унгарския автор.
Очаквате ли след този Нобел да се повиши интересът на чуждите преводачи и издатели към унгарската литература? Кои качества на съвременната унгарска литература могат да привлекат към нея чуждестранните читатели?
Несъмнено Нобеловата премия фокусира вниманието върху наградения автор. Краснахоркаи вече има плеяда от утвърдени преводачи, така че тя е знак по-скоро за издателите, че могат да им се доверят.
Очевидно съм пристрастна, но съвременната унгарска литература има големи имена, които създават произведения със световна значимост. На български обаче и досега са непознати основни произведения. Имам предвид не само Краснахоркаи, но и Петер Надаш, Петер Естерхази, Дьорд Шпиро. Те проникват в проблемите на днешния свят, отличават се със собствен разпознаваем стил, обръщат се към нас като съвременници и се вълнуват заедно с нас за съдбата на човечеството и за неговото бъдеще.
В „Сатанинско танго“ докторът, който всъщност разказва историята, пише, че „се случва само онова, което бива формулирано“.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
