Захари Карабашлиев, „Последният ловец на делфини“, изд. „Сиела“, С., 2025, 320 с., 27,38 лв.
Това е роман, който си дава вид, че продължава предишния „Рана“ – в следи от персонажи, в ритъма на приличащи си една с друга войни, в слизане към подземията на паметта за уединени подвизи на анонимни герои… Но „Последният ловец на делфини“ надгражда всичко това с по-висок съвременен залог. Лаконично формулиран, той звучи така: постигане на личностната идентичност като индивидуална работа върху колективната памет. Войната от 1944/1945 г., концлагерните изпитания, всекидневният терор не са просто социален фон, а места за проявление на исторически и етически избор, а в паралела между лова на делфини и класовия геноцид в НРБ проблясва трагическата невъзможност на този избор. Защото делфините пътуват някъде там – в дълбинни светове, играещи и страдащи, в скокове под слънцето, обърнати към нас – своеобразно алтернативно човечество.
Михаил Неделчев, „Литературният персонализъм“, изд. „Сиела“, С., 2025, 208 с., 25 лв.
Най-значимият урок на Михаил Неделчев по литературна история. Изследването, което директно се нарежда сред най-силните български предложения в световната хуманитаристика. Идеята за литературния персонализъм е разгърната и проверена в 22 етюда с всеобхватност и дълбочина, които правят чест на българската литературноисторическа общност. Така понятието е нараснало, разпростряло е обема си над тукашни и отвъдни културни пространства, за да може Михаил Неделчев да предефинира личността като „фундаментална онтологическа категория”, но и да я превърне в основно градиво за създаване на нова литературна история.
Катерина Василева, „Земята на големите грешки“, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2025, 68 с., 14,67 лв.
Лирическият дебют на 2025 година! След тази книга победата на младата поетеса в младежкия конкурс за поезия „Веселин Ханчев“ (2024) изглежда напълно закономерна. В общо 36 стихотворения Катерина Василева е успяла да създаде завършен свят – пространство на големите грешки, където всеки лирически герой играе ролята на живота си, неподозирано предопределен от своето минало и от капризите на световната политика. Герой, едновременно самотен и глобален, осъден невинен насред пустотата на голямата всемирна вина.
Кирил Мерджански, „Избрани епитафии от залеза на Римската империя“, Издателство за поезия „Да“, С., 2025
Първата половина на сборника с епитафии за хора (“Homines”) утвърждава Кирил Мерджански като един от най-големите български поети от края на XX век. В новото издание е включено и продължението с епитафии за животни (“Animalеs”), за да видим в цялост проекта за българското като провинция на антични страсти и провали. Все едно смъртта допуска обратна градация – малка, по-малка, най-малка. Кончината на различни „маргинали“, възпята през 1992 г., е последвана през 2025 г. от „затриването“ на животни с всякакви размери от състезателен кон и козел, през помияри и домашни кучета, до зайче, врабче и щурец. Мерджански – мистификаторът, ироникът, поетът, който отменя всички национални клишета, подсказва симптомите на цивилизационния залез и събужда копнеж по нов свят, по друго, по-пълнокръвно време.
Албена Стамболова, „Докато не мога“, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2025
Разказите в „Докато не мога“ разгръщат интимната територия на човешката уязвимост така, че привидно крехкото се оказва структурираща сила. Албена Стамболова работи в зоната на почти невидимото: жестове, докосвания, паузи, разминавания. Но минимализмът ѝ е само привиден – зад тихия тон прозира напрежението на несъвместимостите, на онова, което остава недоизречено и тъкмо то определя съдбите на героите. Не бива да се подвеждаме от заглавието „Докато не мога“, защото в това „докато“ се съдържа времето, в което съжителстват всички възможности. Това е модусът на потенциалното. Стамболова разказва за възможността на ставането, на вдигането – изправянето на крака.
Димитър Кенаров, „Разораните градини на любовта“, изд. „Жанет 45“, С., 2025, 84 с., 16.62 лв.
„Разораните градини на любовта“ е силна концептуална стихосбирка, тя разгръща историята на субективната любов посред руините на един свят. Вътрешните и външните пейзажи взаимно се оглеждат, за да картографират географията на този разпад: Оушън Бийч в Сан Франциско, Канала и Витоша в София, Орцево, Мраморно море, Варвара. Археологията на личната памет е неразривно свързана с политическите промени, разораването на себе си отваря пукнатините в другия. Водещата фигура в книгата е катастрофата. Кенаров не се страхува да улови точките на обрат от една бразда в друга, за да оголи заслепенията, уязвимостите, въобще собствените си предели. И да предприеме още един versus, превръщайки катастрофата в поезия.
Явор Гърдев, „Власт, суверенитет и режисура / Power, Sovereignty, And Directing“, (двуезично издание), прев. от англ. Мария П. Василева, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2025, 556 с., 40 лв.
Книгата на Гърдев ни убеждава, че няма как да има сериозна режисьорска практика без мощна теоретична работа. Властта на режисьора над текста, актьорите, времепространството е изследвана през модерните категории перформативност и легитимност заедно с Остин, Сърл, Дерида, Вебер и Козелек. Показателен момент в концепцията е самообявяването на властта през силата на тялото, гласа, речта на режисьора. Гърдев ни въвежда в задкулисието на театъра не за да го разомагьоса, а за да постави радикално въпроса за границите на властта и безграничността на творческата автономия.
Бенхамин Лабатут, „Маниак“, прев. Юлия Гешакова, изд. „Лабиринт“, С., 2025, 320 с., 23,90 лв. / 12,22 €
Бенхамин Лабатут е сред най-силните и запомнящи се гласове в съвременната литература, автор, който майсторски вплита факти и фикция, наука и художествено, за да предложи романи, които се опитват да обяснят не просто днешния ден, но и хода на историята. След „Кога престанахме да разбираме света“, превърнал се в бестселър, където Лабатут акцентира върху мрачните последици от великите достижения в науката, «Маниак» се концентрира около противоречивите връзки на човека със знанието и машините и ражданеето на ИИ.
Силвия Плат, „Колосът“, прев. от английски Румен Павлов, Издателство за поезия ДА, С., 2025, 84 с., 22 лв. / 11,25 €
„Колосът“ е дебютната стихосбирка на Силвия Плат, която може да се разглежда и като надежден ключ за разбирането на по-късната й поезия, част от която е позната на български в превод на Владимир Трендафилов. Стилът тук е малко по-ясен, но характерните за Плат обсесивни теми като загубата, смъртта, самотата, както и мрачните й метафори, вече ги има и в тези по-ранни произведения. Преводачът Румен Павлов си е свършил работата отлично и преводът му позволява да четем и ранната Плат в подобаващ превод.
Джон Фаулз, „Магът“, прeв. от английски Боримир Паскалев, изд. „Колибри“, С., 2025, 800 с., 45 лв.
Излизането на български на „Магът“ е събитие. Книгата е завладяващ и многопластов роман, който изследва темите за властта, манипулацията и реалността, често определян като шедьовър на постмодерната литература заради своята психологическа дълбочина и мистериозен сюжет. Трябва да отбележим и чудесния стил на Фаулз, както и способността му да задържи вниманието на читателя в продължение на 800 страници. В същото време романът може да бъде критикуван за редица неща – от една страна, известната маниерност както в замисъла, така и в изпълнението, прекомерната продължителност на експериментите в сюжета, които понякога размиват темпото и липсата на изводи какво всъщност следва от провеждането на толкова много експерименти с главния герой. Разрешаването на тези мистерии в крайна сметка остава донякъде незадоволително. В същото време героите са обрисувани превъзходно, а напрежението и динамиката на текста са заразителни.
Томас Ман, „Признанията на авантюриста Феликс Крул“, прeв. от немски Жанина Драгостинова, изд. „Колибри“, С., 2025, 456 с., 28 лв.
„Признанията на авантюриста Феликс Крул“ е сатиричен и остроумен роман, ценен като едно от най-добрите произведения на автора заради своята лекота, хумор и майсторско изследване на темите за идентичността и притегателната сила на това да бъдем други, или иначе казано – съблазънта на различните маски, които носим. Томас Ман планира издаването на два тома, но успява да завърши само първия. В този смисъл произведението е завършено като текст, но не и като замисъл. Романът се отличава с типичната за Ман ирония и изискан стил. Ценен е и заради лекотата, с която превръща измамата в интелектуално удоволствие.
Олга Токарчук, „Книгите на Яков“, прев. от полски Крум Крумов, изд. ICU, С., 2025
В оригинал „Книгите на Яков“ се появява през 2014 г. и оттогава се възприема като ключова за творчеството на Олга Токарчук творба. Романът представлява мащабно произведение с исторически сюжет (много от героите имат реални прототипи), който обаче чертае паралели с настоящето и поставя екзистенциални въпроси. Размахът на творбата произтича не само от времевия и сюжетен обхват, нито пък от внушителния й обем от около 1000 страници. Той идва преди всичко от калейдоскопичната повествователна форма, включваща множество различни гледни точки, една от които – всеобхватна, която „вижда всичко отгоре“. В този смисъл романът представлява и експеримент, с който Токарчук осъществява идеята си за повествовател от „четвърто лице“, за който говори в Нобеловата си лекция – разказвач, който съдържа, но и надхвърля възможните „еднолични“ гледни точки, „който вижда повече и по-широко, който е в състояние да игнорира времето“.
Нашата публика познава в превод творчеството на Токарчук много преди Нобеловата награда да й донесе световна известност. Появата на „Книгите на Яков“ на български е важно допълнение към присъствието на авторката у нас. Преводът на романа е постижение, до което Крум Крумов стига с търпеливо вникване в текста. Трябва да отбележим и богатото и красиво оформление на българското издание, което следва замисъла и посланията на романа.
