Разговор на Владислав Христов с Марий Росен
В началото на разговора ни ми се иска да те попитам как стигна до Саяка Мурата? Имал ли си преди това отношение към японската култура като цяло?
С романа на Саяка Мурата ме запозна Боряна Йовчева. От първия прочит на „Жената конбини“ разбрах, че там има нещо, което е важно за мен. Единствено беше необходимо време то да изкристализира и въображението да му даде форма. При мен много често първо се появява образ, а после следва неговото осмисляне. В случая веднага усетих някаква родственост, нещо познато, но забулено, на което дадох време да се разкрие. После стана лесно или по-вярно е да кажа, че пътят се откри и всъщност започна трудното. Всяко материализиране на мечта изисква много отдаване, усилия, труд, които остават скрити за гледащите и така трябва да бъде. Не бих искал зрителят да чете усилието на създателите. А към японската литература изпитвам любов от много години. Предполагам, че всичко започна със „Записки под възглавката“ на Сей Шонагон, а после очите ми с лекота откриваха сред многото издания по рафтовете в книжарниците именно японските автори, без значение класически или съвременни.
Япония е страна на крайности, които понякога са неразбираеми за външния свят, с какво лично теб те инспирира японското светоусещане?
Към Япония чувството ми е двойствено – на страх и на привличане. Там изяществото и смъртта, красотата и насилието са в опасна близост. Сякаш без поглед в бездната не може да се види небето. Във високото се пада, съвършенството ранява… А това е вдъхновяващо. Вероятно защото споделям подобно отношение към изкуството. Стремеж към идеал независимо от катастрофата, която подобен порив би могъл да предизвика. Но това е и стремеж, който дава смисъл. Защото какво би дало удобното изкуство освен удобство? Какво задоволство се получава от непрекрачването на границата, ограничението, предела? Страхът си струва цената…
Често пиесите, които поставяш съдържат щипка абсурд и щипка хумор, така е и в „Жената – Конбини“. Защо абсурдът и хуморът са важни за теб като своеобразни изразни средства?
Не знам дали е абсурд точната дума. Аз бих избрал парадокса, а той често съдържа в себе си и хумора, и абсурда. Това, че съчетаваме в себе си несъвместимости, това, че природата ни е съчетала по този начин. На всеки опит за подреждане, генерализиране, слагане в ред природата отговаря със смях. Обичам, стремя се да откривам парадоксалното и да му давам глас, който пък често отприщва смеха. А той е целебен, намества ни в кожата. Защото колко често сами налагаме на себе си поведения, които са в конфликт с нашата вътрешна природа… С това, разбира се, не искам да кажа, че всеки трябва да се разюзда, да си прави каквото иска и чувства. Културата е нежен контрол, тя ни помага да се опознаваме, за да се владеем, да съумяваме да държим под контрол парадоксалната си природа, като ѝ даваме контролиран излаз и израз. Иначе как бихме живели заедно?
Действието в представлението се развива в комбини. Разкажи ми повече за тези магазини?
Това са модел денонощни магазини 24/7, които навлизат в Япония след Втората световна война. И дотук няма нищо непознато или оригинално, но този модел е доведен до своето „религиозно“ съвършенство, в което клиентът е бог, а актът на покупко-продажбата е свещенодействие. Нещо като църква на капитализма. Но това не е очевидната тема на романа, а фонът, на който се случват събитията, водата, в която плуват героите, въздухът, който дишат.
За пиесата работиш с актьорите Боряна Йовчева и Александър Тонев, как премина репетиционния процес? Какви са начините ти да сплотиш и мотивираш един екип?
Репетиционният период премина леко, макар че трудът, който положиха артистите, да – беше огромен. Но когато те са мотивирани и устремени, усилието не тежи толкова. За Боряна в този роман има притегателна сила, на която тя се довери с инстинкт, професионализъм и отдаденост. Александър се присъедини към малкия ни екип и се хвърли в работата, без да пести нищо. Когато режисьор работи с актьори, които са мотивирани по презумпция, тоест обичат изкуството си и талантът им не може да приеме по-малко от пълно посвещаване, то тогава той се съсредоточава не в тяхното мотивиране, а гледа, покачен колкото е възможно по-високо на мачтата, и навигира кораба към целта. Благодарен съм им на тези двама артисти! Същото силно чувство на благодарност изпитвам и към екипа, с който реализирахме спектакъла – сценографката Петя Боюкова, композитора Александър Евтимов – Шаманчето и хореографката Яница Атанасова.
Странност и нормалност – две категории до които съвременният човек прибягва често, за да се самоопредели или за да осъди. Можеш ли да кажеш, че текстът на Саяка Мурата се изправя срещу категориите и клишетата, на които робуваме?
Саяка Мурата се вглежда в тези категории през опита на едно „чуждо тяло“. Разказът се води от името на Кейко, а нейните възприятия за света са различни. Той се отразява в нея като в криво огледало – хем е страшно, хем смешно. Кейко не разбира „нормалността“, тя само се нагажда към понятието, което често я изненадва с проявленията си. Тя няма амбиции да промени света, единствено иска да се намести в него, да не стърчи. Струва ми се, че основният драматичен ефект е именно в контраста, в разминаването и постоянното желание на „различното“ да „изглежда“ нормално. Кейко иска да бъде оставена да служи, да бъде болтче в обществения механизъм. Това, което най-силно ме забавлява, е къде точно е избрала да мимикрира. Тя се е скрила в сърцето на едно конбини, тупти заедно с него, обожествява го, свещенодейства. Тя не се гневи, не осъжда, само наблюдава предпазливо. Редът и правилата на този свят на покупко-продажбата, неговата неизменност, точност, липсата на объркващи емоции и човешка непостоянност – всичко това ѝ дава сигурност и закрила. Тя наподобява нормалността, докато всичко не се преобръща. Светът предявява нови изисквания към нея и тя търси начин да ги изпълни.
Каква е цената, която плаща главната героиня за избора си да не откликне на очакванията на социума?
Романът свършва точно в момента, в който Кейко прави избора си и той отеква с последните ѝ думи. Но вярвам, че накрая тя е придобила нова сила… Другото „чуждо тяло“ – Шираха сан се опитва да я разубеди и чрез него научаваме за евентуалните последствия. Но той е като нея, за него социумът е същата заплаха и той търси свои начини да се спаси, за да бъде оставен на мира. Неговият избор е смешно-жалък, горчиво-отмъстителен, вдъхновено-неосъзнат. Той желае да паразитира, но неговият план рухва и загубва всичко. Финалната картина остава бавно да чезне в главите ни, да отзвучава дълго (или не) в личния ни социален конструкт.
Отчуждение, конформизъм, неразбиране, незачитане, как Кейко успява да се справи с всичко това?
За цели осемнайсет години, от нейното постъпване в конбини до момента, в който светът отново я забелязва, тя се справя идеално. Опознала е „чуждото тяло“ на света, нагодила се е, станала е почти невидима. Но от нея като човешко животно се изисква да се реализира и като жена и майка – нещо, което нейната природа не разбира. Опитите ѝ да се справи са рационални, последователни и нелепи в буквалността си, което предизвиква допълнителен комедиен ефект. Всичко това ни е добре познато, защото всички сме подложени на социален натиск, но фактът, че се припознаваме в едно „чуждо тяло“, ни смущава и плаши. Парадоксът ни размества отвътре.
Кейко до голяма степен е първообраз на самата Саяка Мурата. В края на април японската писателка ще гостува в България, вълнуваш ли се от предстоящата ви среща? Какво би я попитал?
Да, опасно близко стоят героиня и писател и това също е вълнуващо, подчертава правдоподобността, засилва доверието. Но след като прочетох и другия роман на Саяка Мурата преведен на български, вярвам, че силата и като автор е в отскока, който прави от реалистичното и достоверното към преувеличеното до абсурд, гротескното, а бих казал и метафизичното в погледа към света. Очаквам гостуването на Саяка Мурата в България и се вълнувам, но как би възприела това, което сме направили с нейния текст не мога да предвидя. Като автор на драматизацията съм стоял много близо до романа, не съм допуснал нито дописване, нито изменение на текста. В постановката съм търсил краен минимализъм и знакова точност, създаване на театрална машина, в която идеите и темите да звучат без оценка. Но какво ще достигне до авторката и как ще бъде възприето от нея? Надявам се да бъде открита с нас…
След кукленото представление „Братята с лъвски сърца” и „Жената – Конбини“ къде те отвежда пътят ти като режисьор? Предвиждаш ли отново и преподавателска работа със студенти?
От няколко години съм в екипа на театралния департамент на НБУ, ментор съм вече на втори клас студенти по актьорско майсторство. Това е постоянна работа, която не спира покрай професионалната ми реализация на режисьор. В момента разработваме първото дипломно представление на „децата“, което е един амбициозен опит да представят в серия от сцени тяхното разбиране за няколко от големите имена на 20. Век, повлияли на развитието на световния театър – К. Станиславски, Б. Брехт, А. Арто, М. Чехов, Л. Стразбърг и др. Като режисьор ми предстои да работя по един съвременен италиански текст – „Както в най-добрите дни“ от Диего Плеутери за театър 199 „Валентин Стойчев”. Това е една любовна история, а колко силно имаме нужда от такива в тези нелюбовни времена.
