Ани Бурова
Новата книга на Албена Стамболова, сборникът с разкази „Докато не мога“, ме накара да се върна към някои от по-ранните й книги, към двата нейни романа, излезли почти едновременно в началото на настоящия век – „Това е както става“ (2002) и „Хоп-хоп звездите“ (2003). Макар авторката да има и по-ранна книга, публикувана през 1995 г., именно тези два романа проправят пътя й в съвременната българска литература. Те се появяват в момент на надигащ се интерес към жанра на романа у нас, след като предходното десетилетие, на 90-те години, бе съсредоточено предимно в поезията. Двата романа на Албена Стамболова са сред тези, които в началото на новото столетие доказват потенциала на жанра да привлича читателско внимание. В контекста на прозаическото писане от онзи момент ги отличава способността им да търсят нетрадиционни романови форми, без това да е в ущърб на тяхната четивност. За нея допринася и тематиката на книгите, потенциално отворена към широка публика – от споделимия опит в междучовешките отношения в „Това е както става“ до социално значимата проблематика за отношението на обществото към възрастните хора в „Хоп-хоп звездите“. (Впрочем след доминацията на металитературните теми в литературата на прелома на XX и XXI в. „Хоп-хоп звездите“ е една от книгите, които правят завой към актуална социална проблематика.) И най-важното – в тези свои ранни романи Албена Стамболова изработва отличителния си стил на силна лаконичност, която обаче е нагнетена с множество значения.
Защо се връщам към тези книги отпреди две десетилетия? Защото има много нишки, които свързват новата книга на авторката с тях. И защото погледът към тях от днешна перспектива разкрива очертанията на писателското присъствие на Албена Стамболова в съвременната ни литература. То е някак самостоятелно – без съмнение свързано с актуалните тенденции, които обаче интерпретира посвоему. То е сякаш дискретно и сдържано, което не значи незабележимо, а по-скоро уверено в една своя убеденост за какво и как трябва да се пише.
Всъщност в „Докато не мога“ Албена Стамболова казва доста за своето разбиране и възприемане на литературата и писането – до такава степен, че това се очертава като една от основните теми, може би защото е изведена в рамкиращите книгата текстове „Когато не пиша (нещо като предговор)“ и „Какво пиша“. Но и разказите в сборника също настойчиво се връщат към тази проблематика. Повествователката многократно коментира своя опит с творчеството и всъщност го свежда до едно основно твърдение – за тъждеството между писане и живеене („…живеенето и писането не са разделени…“; „…онова, което пишех, беше непрекъснато в мен, каквото и друго да правех“, „превръщам живота си в история, в нещо съчинено и разказано“). Познато от различни литературни периоди, това тъждество би могло да прозвучи патетично или поне силно идеалистично, но в „Докато не мога“ не звучи така. Въпреки че писането на Албена Стамболова съвсем не може да бъде заподозряно в липса на ерудиция, равенството между живот и творчество тук е далеч както от романтическия идеализъм, така и от постмодерната игра с авторската фигура. То е далеч от всякакво теоретизиране и звучи някак естествено, като преживян и споделен житейски опит.
Всъщност в тази книга, за която би могло да се каже, че е посветена тъкмо на човешкия опит, на справянето с битието и смъртта, с любовта и загубата, с човешките отношения и разделите, нищо не звучи драматично, нищо не изглежда изключително. Разказите на Албена Стамболова са разкази на стаения драматизъм. Споменатият й вече лаконичен почерк изгражда сюжети, в които сериозното и дори трагичното се проявяват някак в пролуките на ежедневието, насред привидно спокойния ритъм на битието – „Всяка история започва безобидно, сякаш случайно, сякаш на шега“. Силата на това разказване се състои повече в неизказаното, отколкото в изреченото – оттук и онова нагнетяване на значения в прозата на Стамболова, което споменахме в началото. В някои случаи премълчаното, пропуснатото отваря почти метафизични пластове на смисъла. Енигматичността е търсен ефект и смислообразуващ фактор в разказите. (Ефектът й е видим дори на нивото на типичните за авторката „загадъчни“ заглавия – „Докато не мога“, „Това е както става“…) Тактиката на повествованието е да не натрапва значения, да изглежда, сякаш по-скоро отваря въпроси, отколкото дава отговори. Лесно е да свържем характеристиките на това повествование с психоаналитичната подготовка на Албена Стамболова – наблюдателността и аналитичността, които водят не до констатации, а до въпроси, които карат читателя да стигне до отговорите. Но аз все пак предпочитам да видя това не просто като отражение в текста на друг (нелитературен) професионален опит, а като черта на авторския почерк, важна част от неговата оригиналност.
Точно заради тази ненатрапчивост някои от най-важните черти на книгата се проявяват едва след внимателния й, следващ последователността на творбите в сборника прочит. Една такава важна черта е фактът, че „Докато не мога“ е много цялостна книга. Бихме могли дори да я видим като своеобразна семейна хроника, като фрагменти от историята на три поколения. Можем да я прочетем и като мозаечно разказана биография – тази на главната героиня и повествователка. Всъщност по структура сборникът не е толкова далеч от „Това е както става“, където няколко силно фрагментарно представени истории се „сглобяват“ в роман. Но е показателно, че в новата си книга Албена Стамболова остава вярна на жанра на разказа, който в послеслова определя като „висше литературно майсторство“. В случая това майсторство се изразява във факта, че изборът да напише сборник с разкази е предоставил на писателката свободата да създаде книга, многопластова като тематичен диапазон и множествена като вариране в жанровата форма на разказа.
Другата важна черта на „Докато не мога“ е, че тя е до голяма степен автофикционална книга, в някои творби дори автобиографична. Но сюжетите в нея не се поддават на свръхсубективността на личния опит – те го представят по един по-скоро аналитичен начин. Не толкова разказват лично преживяното, колкото през него извеждат едно обобщено човешко знание. Затворена само в личното, автофикцията може и да бъде ограничаваща откъм значения; тя е ценна и като литература, и като споделен опит там, където преработва този опит като общовалиден, универсален. В „Докато не мога“ се случва точно това преработване и това я прави книга за осмислянето на човешкото битие. В отделните разкази повествователката представя различните епизоди от биографията си именно като стъпки към проумяването на битието – от детството до остаряването и дори до непредставимия опит със смъртта. И в това отношение „Докато не мога“ тегли нишки от ранните романи на писателката – на първата страница на „Това е както става“ се казва, че това е „история, която става по границата на този свят, в който се познаваме, и на онзи, в който преставаме да сме толкова сигурни“. Това определение без много уговорки може да се приложи и към най-новата книга на Албена Стамболова.
Струва ми се, че с „Докато не мога“ Албена Стамболова окръгля, завършва един тематичен цикъл в творчеството си. Разбира се, едва следващите произведения на авторката ще покажат дали това наблюдение има основания. Видимо е обаче, че проблематиката на много по-ранни нейни книги е продължена, задълбочена и обобщена тук. Усещането за завършеност, за стремеж към оцелостяване вероятно се усилва и от подчертания стремеж на писателката в тази книга да очертае границите на своето творчество, да изясни мотивацията на собственото си писане. С появата си „Докато не мога“ разширява територията на прозата на Албена Стамболова и същевременно маркира траекториите й през изминалите над две десетилетия.
Текстът е четен на представянето на книгата на 11 март 2026 г.
Албена Стамболова, „Докато не мога“, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2025
