Първенец в почти всичко, мексиканската фотографка прави преглед на дългата си кариера, на творческите и семейните си отношения с писателя Салвадор Елисондо и на хората от културния елит, които е снимала и към които се причислява и тя
Давид Марсиал Перес
Давид Марсиал ПересМексико Сити, 11 юли 2026 г.
При първите капки дъжд Паулина Лависта спира разговора и моли да преминем направо към снимките от интервюто. В двор, пълен с нопали, в една галерия в Мексико Сити, тя позира с ръце на кръста, после си оправя коприненото синьо шалче и застава в профил, с ръце в джобовете на своя зелен блейзър. Скоро ще навърши 81 години, но външният ѝ вид е все още на френското „нувел ваг“ момиче, което най-изисканите мексиканци обожаваха през 60-те години. Излъчва космополитен и изтънчен аромат на детство, изпълнено с уроци по балет, пътешествия до Германия, където слушат оперите на Вагнер, и на празненства в семейния им дом, през който са преминали Педро Инфанте, Долорес дел Рио и писателят Салвадор Елисондо, нейният бъдещ съпруг.
Винаги е била в крак с последните тенденции. На двадесет и една годишна възраст е една от петте жени от първия випуск на Филмовото училище в Мексиканския национален автономен университет. Скоро се прехвърля от кадъра в движение към статичните кадри. Тук документална снимка, там концептуална снимка, една своеобразна игра на наративи, която тя нарича фототекст; много портрети, особено на хора от културния елит през втората половина на ХХ век, към който и тя принадлежи. Преди да завали, Лависта изрежда откъде тръгва нейният живот и първата част от кариерата ѝ, белязана от нейната съдбоносна връзка със съпруга ѝ.
Въпрос: Как премина Вашето детство сред толкова творци?
Отговор: Баща ми е автор на филмовата музика на повече от 400 филма. Все беше на пианото, а майка ми беше художничка. Актьорите и музикантите идваха вкъщи, за да репетират. Когато бях дете, на ръце ме носеше ту Долорес дел Рио, ту Педро Инфанте. Едва през 1952-ра научих кои са те, когато се появи телевизията. Бях на седем годинки и баща ми участваше в една звездна телевизионна програма, като дирижираше някакъв оркестър в Академията за изящни изкуства.
В.: На петнадесетгодишна възраст Вие вече бяхте модел.
О.: В киното настъпи криза, започнах да помагам на баща ми за едни реклами. Винаги обаче мечтаех да застана от другата страна. Когато бях дете, ходех на уроци по балет. Гледах черно-белите снимки на балетистите във въздуха и си казвах „Защо не падат?“. Тази загадка ме отведе по един много дълъг път. Започнах като помощничка в киното, после станах продуцент, създадох пет филма.
В.: Как решихте да постъпите във Филмовото училище?
О.: Заради работата ми като помощник-режисьор и понеже в дома на моите родители се запознах с писатели като Хосе Агустин, Росарио Кастельнос и с бъдещия ми съпруг Салвадор Елисондо. Те ме посъветваха да постъпя в Университетския център за кинематографски изследвания. Бях от първия випуск през 1963 година. Имах великолепни преподаватели като Габриел Гарсия Маркес и Анхелика Ортис, продуцентката на Луис Бунюел.
В.: Работихте с Алехандро Ходоровски за създаването на „Фандо и Лис“.
О.: Това беше първият ми опит като кинорежисьор. Той беше много луд. Даже не можех да повярвам. Имаше една сцена, за която му трябваха 12 дебелаци и 50 килограма спагети, за да представи „Тайната вечеря“. Купих няколко кофи и направих спагетите. „Я да видим, моето момиче“, ми казваше той. А аз си бях с моя минижуп. В качеството си на кинопродуцент по минижуп успявах да получа много разрешителни. Бях хубава и минижупът ми помагаше. Веднъж, в град Пуебла, ми казаха да отида в полицията, за да ми дадат разрешителни да снимаме по улицата. Отидох с моя минижуп и на следващия ден имаше 100 полицаи.
В.: Как изглеждаше федералната столица през 60-те години?
О.: Много аскетична. В неделните дни нямаше какво да се прави. Беше много скучно. Баща ми обаче организираше музикални сбирки, беше с много разкрепостен дух, слушахме оперите на Пучини.
В.: Не ходехте ли да танцувате в някогашните салони?
О.: Ние, момичетата, не ходехме по тези места. После, вече като фотограф, да. Имаше големи класови разлики. Баща ми ме заведе в Германия, за да слушам Вагнер. Това беше истинско образование. По време на тези пътувания благодарение на една моя немска приятелка открих „Бийтълс“. Федералната ни столица беше много провинциален град. Падна ми се да преживея всички промени, които започнах да снимам. Имам снимката на последния трамвай. Със съпруга ми притежавахме един великолепен апартамент в „Парке Мехико“, който бяхме съединили с една врата. Всеки си имаше своето пространство. Когато приключвах моята работа, аз му показвах моите снимки, а той текстовете си.
В.: На колко години бяхте, когато заживяхте заедно?
О.: На 23. Салвадор беше мой преподавател в Центъра по кинематография, но го познавах, откакто бях на осем годинки, той беше един от участниците в сбирките на баща ми. Беше семеен приятел. Когато се върна от Европа, аз бях на 13 години, а той на 26. Идваше вкъщи, започваше да говори и аз му се възхищавах. Но беше женен. Винаги ме е харесвал, заговори ме чак когато пораснах. Вече се беше развел. Уредихме си среща на 17 декември 1968 година и никога повече не се разделихме. Беше невероятно.
В.: Днес, ако започне такава любовна история, ще възникне дебат.
О.: И тогава предизвика дебат, стана голям скандал. Казваха на майка ми, че щял да ме убие, че бил наркоман. Това бяха митове, заради „Фарабеф“, голямото му литературно произведение за живота и смъртта. Той беше прекрасен човек. Понякога прекаляваше с пиенето и беше доста ревнив, имаше своите недостатъци, но в него преобладаваха положителните качества.
В.: Кои?
О.: Научи ме да прилагам законите на божествените пропорции, да откривам решение на моите творби в пространството. Обожавах го. Беше изключително интелигентен и много енергичен човек. Имах много красиви обожатели, но ми трябваше мъж като него. В момента, в който си купих фотоапарата, ние станахме гаджета. Бракът ни беше строг, посветен на изграждането на една творба. Представете си, че той написа цял роман, вдъхновен от една снимка („Фарабеф“). Видя снимката, започна да учи китайски и измисли как да сглоби текста, който още е авангарден, след 60 години, откакто е публикуван.
В.: По някакъв повод сте казали, че отдавате по-голямо значение на творчеството на Вашия съпруг, отколкото на Вашето.
О.: Да, на него отдавах по-голямо значение. Той почина през 2006-а и аз донякъде бях потънала в забрава, защото му се бях посветила. Докато беше жив, публикувах 14 негови книги. Създадох документален филм за него, а сега редактирам дневниците му. Остави 84 тетрадки. Другата част от архива му е в Принстънския университет.
В.: Имате ли чувството, че Вашето творчество е останало донякъде в сянка?
О.: Не, в никакъв случай. Аз изразявам възхищението си към него, като се състезавам с него, нищо повече. Той ми казваше: „Ще си отида от този свят, без да съм направил и една книга. Знаеш ли? Няма нито една книга за моето творчество“.
В.: Чувствате ли се малко непризната?
О.: Не, никога не съм се стремяла да бъда призната. Правила съм много неща: изложбата в Музея за съвременно изкуство, публикувах във всякакви списания, не мога да се оплача. Но истината е, че отдадох по-голямо значение на неговото творчество.
…
След като направихме преждевременно снимките заради дъжда, нашият разговор продължава, докато Паулина Лависта разглежда изложбата „Черно-бели тематики“ – един панорамен преглед върху нейната кариера. Когато стига до блока на своята най-концептуална творба, композиции с намигване към Анри Матис или Алберто Джакомети, тя признава, че са ѝ любимите: „Истинският ми Аз е тук“. На пейката в двора, където проведохме първата част от нашето интервю, по земята има остатъци от пепел, които изчезват от водата. През първия час Паулина е изпушила пет леки цигари. Отказала се е от намерението си да спре да пуши: „Не мога да работя. Поне вече не пуша в тъмната стая“.
В.: Защо има толкова портрети на интелектуалци?
О.: Защото им се възхищавам и защото това беше моята среда, макар че много от тях бяха по поръчка. От това живеехме: Салвадор пишеше за вестника, а аз правех снимки по поръчка.
В.: Вярно ли е, че ги редактирахте с четка?
О.: Ами донякъде. Нито една снимка, която излиза от тъмната стая, не е чиста, има много точици по нея. Това се нарича ретуш. Понякога обаче някоя жена ми плащаше и аз стоварвах една огромна четка върху талията ѝ.
В.: Вярно ли е, че сте направили ретуш на двойната брадичка на Октавио Пас?
О.: Да, много му хареса и заради суетата си я взе. Аз обаче му направих много снимки.
В.: Какъв беше той?
О.: Беше непоносим, голям догматик. Веднъж се скараха със Салвадор заради Пол Валери, но после се сдобриха. Беше голям закрилник на Салвадор.
В.: А на Борхес сте направили единствената му снимка в Мексико.
О.: Работеха заедно със Салвадор и аз имах привилегията да си поприказвам с него около половин час. Вече беше много възрастен и не виждаше. Кожата му сякаш беше прозрачна. Приличаше на светец.
В.: За Хуан Рулфо даже направихте документален филм.
О.: През 1960-а моят преподавател Антонио Рейносо направи късометражен филм по сценарий на Хуан Рулфо. Гледах ги, че работят заедно, но много по-късно ми каза, че е и фотограф. Даже ми подари една снимка. Прекаляваше с пушенето и с кафето. Беше много стеснителен и изключително скромен човек, обаче знаеше много – за музиката, за медицината, за мексиканските народи. Беше много начетен.
В.: Какво мислите за скорошното разобличение на Елена Понятовска, че е била изнасилена от Хуан Хосе Ареола?
О.: Вярвам ѝ. Тя е била дете, а той е бил на 50 години. Обърнете внимание, че от всички писатели, които виждате тук, Ареола никога не се обърна, за да ме погледне. Снимах го няколко пъти, но не изпитвах никаква емпатия към него. Нашите погледи никога не се срещнаха. Беше много особен човек.
В.: Не се ли опита нито един от тези мъже поне да Ви направи някакъв намек?
О.: Не, освен това аз бях много влюбена в Салвадор, никой не беше на неговото ниво. Само Алехандро Роси, и затова не е сниман тук. Няколко пъти ме сграбчи. И написа нещо за мен, което Салвадор не прочете. Каза, че тялото ми е като на „имперска кабаретна актриса“. Истината е, че имах хубаво тяло. Слава богу, че Салвадор не го прочете, иначе щеше да го пребие.
В.: Имало ли е случай да се сбие от ревност?
О.: Да, разбира се, но беше нисичък. Затова баща ми го изпрати в боксовата школа. Веднъж подцени Карлос Фуентес, който беше по-висок.
В.: Сбиха ли се?
О.: Да, заради покер. Бяха от една обществена прослойка, деца на дипломати.
Превод от испански: МИЛЕНА МАРИНКОВА
Източник: https://elpais.com/mexico/2026-07-11/paulina-lavista-paz-era-insoportable-rulfo-muy-timido-y-borges-parecia-santo.html
