Разговор за културните политики с Райна Гаврилова, бивш зам.-министър на културата в кабинета на ОДС, бивш изпълнителен директор на института „Отворено общество” и на Тръста за гражданско общество в Централна и Източна Европа.
Какви са вашите занимания в момента? Доколкото знам Тръстът за гражданско общество вече не е активен в България.
– Тръстът за гражданско общество приключи работата си в края на 2012 г. – той беше създаден с десетгодишен срок, но аз не бях негов директор от края на 2010 г. През последните три години бях извън страната, но от Нова година съм в София и обратно при моята основна професия – историк и културолог – като преподавател в специалност „Културология” на Софийския университет.
Има ли България целенасочена културна политика със заявени приоритети, или може би по-скоро цари всеобщ хаос? Успява ли държавата да начертае път за развитие, който да следва? Ако не, защо не се получава и от кого зависи това всъщност?
– Ако въпросът ви е дали има документ, който да формулира цели и средства на държавната културна политика – има, на сайта на МК – за 2013 г. За 2014 даже е представен в табличка. Но няма нужда да го четете – всеки малко от малко изкушен в тази област може да го напише сам и по памет: културното наследство, духовното консолидиране, устойчивото развитие… Ако питате дали има визия, която не е просто сбор от годишните задачи на отделните дирекции на МК и която дава отговор на въпроса каква културна политика ни е нужна и как да я постигнем – не, няма. Не бих определила ситуацията като хаос (“хаус”, както видях преди три дни изписано в заставка на БНТ). Бих я определила като съчетание от апатия, бранене на мизерното статукво и бизнес интереси. За това положение основна вина имат управлявалите в последните години политически сили, които поставят на кормилото на държавната културна политика хора, които изобщо не стават за това – не са нито лидери, които да последваш, нито добри мениджъри. С малки изключения – Знеполски, Москова, – но трябва веднага да обявя, че аз бях заместник-министър на Емма Москова и съм пристрастна. А иначе то не бяха артисти, композитори, скулптори, хора, които трябва да бъдат оставени да правят това, което могат. Трябва да кажа веднага обаче, че част, да речем 30% от вината, е на гласовитите “гилдии” и постоянни медийни говорители, които по убеждение или от користен интерес превръщат всеки разговор за промяна в боксов мач.
Каква е ролята на мениджъра в тази сфера, казвате, че точно това е едно от слабите звена?
– Има доста кадърни хора, включително и мениджъри, но тези, които срещам, имат усещането, че непрекъснато се блъскат в стена. И тук не говоря за апатична администрация, лобистки закони, тъпи правилници и политици използвачи. Има една фундаментална особеност на нашата ситуация – ние сме малък културен пазар, малка аудитория. Да се организира с частни усилия музей, театър, оркестър, фестивал, изложба, дори информационен сайт, които да постигат качество, но едновременно да позволят на участниците да си хранят семействата, е много трудно. И сваляш или качеството и се мразиш, или цената и се чувстваш като последен глупак. Третият път е спонсори: закачаш се за някоя телевизия; за някоя банка; за някоя политическа сила… и умната публика започва да те мрази. Затова пак опираме до държавата – тя би могла умно да заделя част от обществените средства, за да даде възможност качественото да бъде достъпно.
Какви според вас би трябвало да бъдат приоритетите на едно добро културно управление?
– Ще кажа нещо за принципите, на които трябва да се основава доброто управление на културата: готовност за преговори с всички заинтересувани; публично заявени цели и принципи; способност за взимане на решения; безкомпромисно спазване на законите и принципите; пълна прозрачност на приходите, разходите, конкурсите за назначения, наградите, търговете.
Може ли да се каже, че се забелязва разлика в работата на ниво държава и ниво общини?
– Впечатленията ми са откъслечни, но да, може да се каже. В по-малките общности е и по-лесно, и по-трудно да се управлява, но в общините едно нещо става незабавно ясно – има ли мисъл, има ли почтеност, има ли резултат. На държавно ниво е мазало – особено в последната година. Някакъв лувър, някакви театрални субсидии, някакви европейски пари за наследство – общото впечатление е за напълно неясно харчене, без връзка с реалните цели. Докато има общини, които се понаучиха. Далеч съм от мисълта, че местната им културна политика е съвършена, но поне започнаха да работят по различен начин – включително и Софийската община.
Илюзия ли е идеята, че държавата, респективно общините са отговорни и са задължени да поддържат развитието на науката и културата?
– Отговорът на този въпрос препраща към базови възгледи за устройството на обществото: за някои е не само илюзия, но вредна илюзия; за други – алфата и омегата на културата. В моето разбиране няма нормално и проспериращо общество без прилична културна традиция, културна среда, културно производство и културно потребление. И ако държавата е нашият инструмент за постигане на нормално и проспериращо общество, отговорът е ясен. За науката съм още по-крайна и затова преживявам много тежко безмозъчното и корумпирано пилеене на малките обществени пари за наука.
При избора на приоритети може ли да се противопоставят културното наследство и съвременната култура?
– Не може и оттук идва пълната безпомощност на културната ни политика, която се мисли единствено като разпределение на субсидии: всички опити завършват с даването по малко пари за всичко. А добре би било да се прецени къде трябва да се насърчава индивидуалното усилие; къде да се улеснява предприемачеството; къде да се помага с преференции; къде да не се пречи и къде просто да се дават пари.
Струва ми се, че през последните години на словосъчетанието „европейски фондове” се гледа като на панацея във всяка обществена сфера. Доколко може да разчитаме на парите от ЕС за изграждане на здрава основа за развитие?
– Както виждате, в момента градим удивително здрава основа – бетонна – и не знам как ще се отървем от нея. Европейските пари са манна небесна, не преувеличавам. Те потекоха в области, за които никога няма да има сериозни пари: за производство на игрални филми; за инвестиции в подготовката на кадри; за реставрация и социализация на недвижимото културно наследство. Лошото е, че както при магистралите, водопроводите и какво ли не друго, за фондовете първи се закачиха строителни фирми – малки и големи, чието въображение започва и свършва с тухлите итонг, гипсокартона и цветомузиката. Но какво са ни виновни фирмите, които натискат кметовете? Къде е МК, къде е онова, което беше НИПК, институтите по археология и етнография? Къде е министърът на културата да тропа по масата и да говори пред медиите, за да не позволи манната да я изядат скакалци? Защо не въведоха правила за задължително публично представяне на проектите, за включване на компетентни хора в оценките? Алчността, некадърността и лошият вкус са индивидуални “качества” – роля на държавата е да ги озаптява.
Каква трябва да е ролята на фондациите и организациите в неправителствената сфера, дали те би трябвало да бъдат някакъв вид балансьор или пък алтернатива на държавните културни политики?
– „Фондация” е понятие, което у нас е много размито. Истинската фондация има или генерира средства, които след това разпределя според волята на дарителите. И няма какво да говоря за ролята на този тип фондации – огледайте се колко културни издания, прояви, инициативи са с подкрепата на „Америка за България”, работеща с пари на американския данъкоплатец. Има и още няколко, по-малки, с по-конкретни цели. Всичко останало, което се нарича фондация у нас, са всъщност неправителствени организации, регистрирани не като сдружения, а именно като фондации – разликата е в начина на основаване и регистрация. Това са оперативни организации, те “правят” култура. По отношение на културната политика обаче те имат друга важна роля: те говорят от името на обществото, и то не на някакво абстрактно общество като цяло, а на онези десетки групи, общности, гилдии, населени места, фенове и пр. Да се прави културна политика без да се слуша обществото, е авторитаризъм, ergo тяхната роля е ключова: те могат да са балансьор, те могат да са критици, опоненти, помощници, лобита, какво ли не. Затова винаги много се дразня, когато някой полуграмотен чиновник надуе бузи и започне да говори как те били непредставителни, колко били много, че позициите им били различни. Абе, аланкоолу, смисълът на тяхното съществуване е да са различни, а ролята на чиновника е да помогне да се договори общото решение.
Правопропорционално ли е отношението пари – качество, когато говорим за култура?
– Да, но в повечето случаи е скрито и опосредствано, затова ние гнусливо отговаряме, че не, не е. Когато наш приятел ни подари новоизлязлата си книга, на нас ни излиза съвсем без пари, нали? А ако ни прати ръкописа по имейл, и на него му излиза без пари. Обаче не смятаме месеците писане след работа, стотиците купени от него и прочетени книги. Моноспектакълът излиза доста евтино, но някак не се сещам за велики моноспектакли на самодейци – зад тях стои цяла кариера, цял живот с всичките му битки, включително и финансови. В културата ние сме най-предразположени да пренебрегнем цената на човешкото усилие, стойността на идеята, годините подготовка, разходите по изграждане на запазена марка. Ако някой ни каже, че може да си купим качествен салам за две стотинки, ще се изсмеем, нали? Но да дойде отлично сопрано да ни попее на партито без пари може. И местният театър може да работи с 380 лева заплата на човек. Стига с тази удивително популистка и използваческа идея, че качество може да има и без пари. Единственото, за което се сещам да направя без пари, е да изляза на поляна да си попея и да си тропна едно хоро. И това е култура и на мене сигурно ще ми се види много качествена. Но след тази гневна тирада да напомня: държавната културна политика далеч не е само пари – именно защото е държавна – тя има серия други инструменти, които ние сме й дали.
Следейки как се развиват нещата, какви са вашите опасения или пък надежди за бъдещето на културата в България?
– Мисля, че сме жаби във ведро с мляко. Или ще бием с крачета да направим бучки масло, по които да се изкатерим, или ще си пуснем едно риалити на плазмата и ще си налеем по една бира. За тези усилия, и за тези пари – толкова.
Разговора води Галина Калчева
