Разговор с Андреас Третнер за българската литература в превод на немски
Андреас Третнер е немски славист и българист, преводач на художествена литература от български, руски и чешки език. Сред преведените от него български автори са Йордан Радичков, Пейо Яворов, Виктор Пасков, Димитър Коруджиев, Иван Радоев, Христо Карастоянов, Федя Филкова. Превел е и множество произведения от Борис Акунин, Виктор Пелевин, Владимир Сорокин, Даниил Хармс, Михаил Шишкин и др.
През октомври 2018 г. той бе гост на резидентската програма на Къщата за литература и превод в София.
Господин Третнер, гостувате на Къщата за литература и превод в София, за да работите върху своя превод на избрани произведения от Александър Вутимски на немски. Поезията е жанрът, който сякаш най-трудно намира пътища към появата си на чужд език, а и в последните години се превежда преди всичко съвременна литература, рядко си появяват преводи на произведения от по-ранни литературни периоди. Затова е интересно да научим повече за начинанието Ви – разкажете по-подробно за него, откога и как работите върху превода на Вутимски, кога предвиждате да бъде публикуван…
Вутимски ме интересува, откакто се срещнах с творчеството му. Той е поет par excellence. Даровит младеж, житейски притеснен, застрашен отвсякъде – от „неправилната“ любов, от бедност и бездомност, от каверните в белия си дроб и от бомбите в небето над София – а той реагира на всичко това с поезия, и то сякаш я издишва, излъчва. Ерос и Танатос в силна прегръдка. При това се опира на своя оживен бохемски кръг, който му дава закрила и вдъхновение, невъзмутимост и опиянение – до самия трагично ранен край. Обикновено един толкова кратък живот като този, една нещастна съдба в бурно и преломно време бързо потъват в забрава, но в това отношение Вутимски е имал късмет – приятели и почитатели навреме запазват следите, събират и съхраняват творчеството му първо в „самиздат“ (Борислав Георгиев), после и в прецизно редактирани, снабдени с коментар издания (Александър Петрунов), появяват се и търпеливи, чувствителни тълкувания (особено тези на Божидар Кунчев, който впрочем щедро ми помогна с материали). Един блестящ скъпоценен камък, който чака само да се постави в хубав обков. Какво още би могъл да иска един издател? Почти съм сигурен, че ще успея да заинтригувам с всичко това някои свои сънародници.
Разкажете малко повече за опита си с превода на българска художествена литература – кои от преведените от вас произведения бяха най-голямо предизвикателство? Как стигате до книгите, които избирате да превеждате, следите ли системно процесите в българската литература?
Като млад навлязох в превода доста смело, така да се каже, от възможно най-сложното – с късите селски разкази на Радичков. Беше, меко казано, предизвикателство… Бях написал дипломна работа върху Радичков, щях да ставам българист. Говорим за 80-те години на миналия век, тогава тази наука беше с относително широко разтворени, макар и странно тапицирани врати. Нещата обаче, както се знае, се обърнаха по различен начин. Днес съм литературен преводач на свободна практика, изкарвам си хляба предимно със съвременни руски романи, за които има определено издателско търсене. Преводите на българска литература за мен станаха по-скоро странично занимание, welcome alternation, not more. А за системно следене на литературата и дума не може да става, за съжаление. За всеки превод има нужда от специален подтик, от възможност, която да се използва – „системността“ се свежда най-много до това.
Как бихте описали актуалната ситуация с рецепцията на българска художествена литература на немски? По време на срещата-разговор с Вас в Къщата за литература и превод употребихте една много удачна метафора – казахте, че що се отнася до преводите на немски, българската литература сега „зимува“…
Не ме разбирайте погрешно: казах това на фона на онези 250 български книги, преведени през 40-те години съществуване на ГДР, по която иначе не тъгувам особено много. Но от българската класика, включително и модерната, преведена на немски по онова време, в библиотеките изгниват по няколко екземпляра на лоша, разпадаща се хартия, а повечето от специалистите, които са ги чели, вече не са между живите. Днес, когато у нас се издаде българска книга, това е единично събитие без предистория, и затова, боя се, и без последствия.
Но разбира се, избрах думата „зимуване“ с оглед на това, че пролетта рано или късно трябва да дойде.
Паралелно с Вутимски превеждате и една съвременна книга, романа „Кротките“ на Ангел Игов. С какво според Вас съвременната българска проза може да бъде интересна на немските читатели?
Да, през следващата година ще преведа „Кротките“ за издателство eta-Verlag. Ще бъде нов опит да предложим българска книга, и то с българска тематика. За Народния съд от 1944/45 г. у нас не се знае абсолютно нищо, но се знае например за Нюрнбергските процеси или пък за ексцесиите на Èpuration в Франция. Това би трябвало да e достатъчно, за да предизвика интерес – още повече, че книгата е написана модерно, убедително и оригинално.
Но това, за съжаление, не означава много. Казвам го, разтърсен от скорошен, изобличително ярък пример за капаците, които упорито затъмняват хоризонта на нашите културтрегери, затова бих искал да го разкажа тук. Става дума за една голяма рецензия за нашумелия роман „Каквото ти принадлежи“ на Гарт Грийнуел, чието действие, както знаете, се разиграва в София. Преживяванията в чуждата затворена субкултура болезнено тласкат героя назад към собственото му аутсайдерско минало в Кентъки. Така функционира книгата, от това произтича убедителността й. А какво пише шефът на литературния отдел на Frankfurter Allgemeine Zeitung Андреас Платхаус? „Достъпът до тази история се усложнява от екзотичното място на действието: кой познава България? Така читателите направо са принудени (…) да се плашат толкова, колкото и героят.“ Да не говорим за обидното невежество, върху което почива това „Кой познава …“, изречено през 2018 г. Но инстинктивното обръщане на перспективата пречи на рецензента въобще да улови смисъла на книгата. Плачевно е и демонстрира, така да се каже, state of the art.
Освен българска литература, превеждате и руска, както и чешка. Без съмнение има съществена разлика в механизмите на превод на руска художествена литература и на другите, така наречени „малки“ източноевропейски литератури, сред които и българската; в какво според Вас основно се състоят отликите?
Най-съществената разлика според мен е в това, че руската литература, както и редица други, се представлява днес от няколко – всъщност не чак толкова много – опитни частни агенти. Те представят своите автори по цял свят, при това работят много ефикасно. Очевидно в наши дни нещата могат да функционират само така. Ние преводачите – шепа хора с различни професионални биографии, най-често с доста разсеян фокус на действие, повече „аутисти“-индивидуалисти, отколкото екип, никога не бихме могли да работим по такъв начин.
Независимо от това, отскоро съществуват няколко нови издателства, които изненадват и обнадеждават с изключително български профил: eta в Берлин, Ink Press в Цюрих, CHORO в Дуйсбург. Те са малки, не искат да стават големи, но знаят какво искат. Дали това означава смяна на парадигмата, все още не смея да преценя. Всичко ще зависи от умението им да станат забележими – или пък да стигат до своята цел като малки, ловко маневриращи подводници.
Споделихте, че имате и кауза, свързана с архива на големия българист и славист Норберт Рандов. Разкажете къде се намира сега този архив и в какво състояние е? Какъв с според Вас най-добрият начин той да бъде съхранен и използван?
Тази тема наистина ме безпокои. Библиотеката, оставена от Рандов, е голяма и ценна сама по себе си, но също и заради това, че беше работна библиотека – с безбройно количество бележки, посвещения, всякакви листчета, пъхнати вътре в книгите. Рандов беше от тези, които днес се наричат networker – ако тази дума изобщо можеше да се използва за старомодния му джентълменски облик – с обширни духовни и житейски контакти със свободомислещата българска интелигенция от 50-те години на миналия век доскоро, от Симеон Радев до Деян Енев, да го кажем така. Той и ние около него бяхме щастливи, когато преди около десет години Катедрата по южнославянски езици и литератури на Хумболтовия университет в Берлин се съгласи да приеме това съкровище – с гордост и смели идеи, както можахме да прочетем и в брой 12 от 2015 г. на вашето издание. Но оттогава досега почти нищо не се е случило. До днес библиотеката не е обработена, фактически с нея не може да се работи. Боя се, че няма дори план какво да се прави с нея. Като че ли в университета все още не искат да признаят това чадо за напълно свое, да поемат отговорност. Естествено би било библиотеката да се включи към стандартната библиотечна мрежа, без да губи целостта си като персонален фонд. Такава е обичайната практика, има сполучливи примери, дори в техния собствен опит – наскоро Хумболтовият университет придоби личната библиотеката на Криста Волф. Струва ми се, че трябва някои осведомени българи да им кажат какво притежават. Да дадат импулс за съвместни проекти за сериозно научно ползване на библиотеката, което би предположило най-сетне тя да се уреди, както е прието, и да се разпоредят нужните средства за това. Затова и използвам случая да обърна внимание на този проблем.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
