Невена Панова
Във фигурата на атинянина Солон (VII–VI в. пр. Хр.) са съчетани ролите на мъдрец, политик и поет. Без да искаме да ги подреждаме и йерархизираме, нито пряко да ги обвързваме с отделните заглавни думи (мъдрецът – мисли, политикът – действа, поетът – говори), тук търсим резултатността на подобно съчетаване благодарение на един специфичен усет към езика, който също следва да се е изявявал под различна форма при „обличането“ на всяка от тези роли[1]. Но и не трябва да мислим за Солон като за уникална фигура поради това съчетаване; той следва да се разглежда и в контекста на спецификите на отношението към словото в епохата на Архаиката, което, най-напред, се опира на динамиката между устно и писмено, или по-точно – на необходимостта от среда за устно представяне, за да се реализира оригиналната рецепция на съчиненото слово. В този аспект поетът Солон е и малко странен случай, доколкото свидетелствата за поетическата му дейност са малко, тя по-често се оказва било периферия, било фон, било инструмент на останалите му занимания.Това се дължи и на характера на изворите, по които се опитваме да реконструираме живото слово на Солон и въздействието му, те са доста по-късни, прозаически и са разчитали на писани свидетелства, някои от които сигурно загубени за нас, но за щастие, в отделни случаи предлагат и рефлексия именно върху словесните изяви на Солон, било посредством мерена реч, „традиционна“ политическа реторика или поучителните фрази на мъдреца. За Солон разказват и Херодот[2], и Аристотел[3], и по-късните от тях Плутарх, Диоген Лаерций, Елиан… Тук ще се спрем основно на някои сведения от животописа на Плутарх, защото покрай жанра си и покрай концепцията на автора си за значимостта на характера очаквано присъства подобна рефлексия, както и се търси връзката между отделните мисли, слова и реални действия на Солон.
За мотивите на Солон да се занимава с поезия Плутарх казва: „… както изглежда, първоначално с поезия той изобщо не се занимавал като с нещо, достойно за сериозно отношение, а за забавление, и доставяйки си радост в свободното време, но по-късно започнал да предава и философски мисли в мерена реч, а и голяма част от държавническите си идеи вплитал в творбите си, но не просто за да разказва за тях, или за да се помнят те, а така давал отчет за извършеното, като понякога също напътствал или пък укорявал атиняните под тази форма. Някои дори твърдят, че той се бил захванал и законите да издава като епическа поема“ (3)[4].
Поезията като занимание за свободното време, и съответно – с по-забавно и лековато съдържание[5], като че ли не е оценена съвсем положително от биографа. После обаче именно съдържателно поезията на Солон се променя – става инструмент за предаване както на философски, така и на политически размисли и идеи (т.е. включва към себе си останалите две „роли“). Но и тук не се посочва рецепционната ситуация за тази поезия. Възможно е Солон да е продължил да пише при наличие на време, за себе си първо. Все пак Плутарх пояснява мотива на Солон да пише и по сериозни теми: функцията на тези негови стихове не е просто съобщителна, нито мемоарна, а отчетна, което предполага те да са били представяни публично по някакъв начин. Съобщава се и за протрептическата им функция – напътстване (или укоряване) на атиняните, която също, за да се изпълни, следва да е била реализирана (и) устно. Във всеки случай поетическото слово се оказва удобен и по-ефективен инструмент за излагане на политическо слово – загатнато е за първоначално поетизиране и на корпуса от закони, което обаче явно не се е осъществило.
На поетическите способности на Солон се дължи всъщност началото на политическата му дейност, за каквото се приема участието му в казуса с отвоюването на остров Саламин. Тук вече – но единствено тук – има и описание, и то забележително, на ситуацията на рецитирането на съответните стихове. Отново представяме версията на Плутарх: „В периода, когато жителите на Атина били изтощени от участието си в дългата и тежка война с мегарците за остров Саламин, и били забранили със закон да се пише или да се говори и повтаря, че градът трябва да се бори за острова, иначе било предвидено смъртно наказание, Солон, понасяйки тежко този позор, и виждайки, че мнозина от младите търсели повод за война, но сами не смеели да я започнат при закона, се престорил, че е загубил разсъдъка си, а и пред града било дадено обяснение от неговите роднини, че не е наред, а тайно съчинявал елегическо стихотворение и след като го упражнил така, че да може да го казва наизуст, неочаквано изскочил на площада, покрил си главата с някаква шапка. След като се стекла голяма тълпа, се качил на вестителския камък и изпял елегията, чието начало гласяло:
От Саламин, тъй желания, лично пристигнах вестител:
вместо площадни слова песен редя ви във стих.
Поемата била озаглавена „Саламин“ и съдържала 100 стиха, съчинени съвършено. Тогава, след като Солон я изпълнил, и приятелите започнали да го хвалят, като особено Пизистрат взел да подканя и настоява гражданите да се вслушат в думите на Солон, те отменили закона и се върнали към войната, а Солон поставили за свой предводител“ (8).
Тук като че ли основният въпрос е следният: дали претенцията за лудост може да направи едно слово по-убедително, или „сценарият“ е допринесъл единствено за това Солон да не бъде осъден според закона, забраняващ всяко говорене по темата за Саламин? Тоест извънредната ситуация е изисквала такъв извънреден перформатив. В „жанров“ план е важен и стихотворният цитат – Солон е заменил „площадното слово“, обичайната политическа реторика, с песен, със стих. Може би и това е наложено от актуалните обстоятелства, но и отговаря на убеждението на Солон (изразено и във вече цитирания откъс от Плутарх), че поезията може да бъде универсален инструмент при различни общностни действия.
Как продължава кариерата на Солон? Тук ще се обърнем към сведение на Елиан за следващия „епизод“ – военните успехи на Солон при Саламин, в което, макар да не става дума директно за поезия, отново „говорене и действие“ са свързани: Солон удържал победа „… и чрез думите си, при това не заради красноречието си, а заради превъзходството на доводите си…“ (VІІ, 19)[6].
Двойката „думи и дела“ остава здраво свързана в свидетелствата за Солон[7], а в примера от Елиан се намесва и „философски момент“[8], след като е похвалена самата аргументация, а „презентационната“ страна отстъпва пред нея.
И все пак отделни свидетелства разделят в известна степен думите от делата, като дават превес именно на словесната активност на Солон, ако така можем да интерпретираме една бележка на Плутарх, в която за спартанския законодател Ликург е казано, че „си служел повече със сила, отколкото с убеждаване“ (16), докато за Солон явно е важало обратното.
На този фон е любопитен механизмът, по който Солон, също популярен факт, се опитва да валидира своите закони: след създаването им той трябвало всекидневно да ги разяснява, т.е. да убеждава гражданите в тях, което му било и уморително според Плутарх (25), а и се страхувал да не бъде принуден да отмени някой параграф, според Херодот (І, 29), затова напуснал Атина за 10 години с надеждата, че атиняните ще свикнат със законите през това време, както казва Плутарх, а Херодот добавя, че спазването им било скрепено със „страшни клетви“ – към инструментариума на Солон е добавено и такова „свещено слово“.
Плутарх действително е авторът, който най-фокусирано се интересува от различни аспекти на Солоновото занимание със слово. Той приписва и друго словесно „изобретение“ на Солон, което несъмнено има и перформативна стойност, променяйки отношението на слушателя към даден обект в хода на първичната рецепция. Става дума за евфемизменото назоваване. Според Плутарх такова назоваване било характерно изобщо за атиняните, но нататък дава първенство на Солон при това „умно хрумване“: „По-късните автори отбелязват, че атиняните по принцип прикривали неприятните неща с хубави и благоприятни имена, говорейки за тях ласкаво и мило, като наричали, например, проститутките хетери, данъците – вноски… Но както изглежда, това било хрумване първо на Солон, който нарекъл премахването на дълговете „облекчение“ (15). Дали това „скриване“ на негативното е и отдалечаване от истината за него, или, напротив, то има реторическата функция да доближава до истината?
И защото подобни „езикови игри“ несъмнено имат и философска перспектива, а и целят да възпитават отношение към словото сред носителите на съответния език и на съответната езикова култура, следва да се запитаме също дали Солон не може да бъде нареден и сред дейците на образованието през слово в Атина. Отговор тук предлагаме през един също известен „биографичен“ пентаметър, цитиран два пъти от Плутарх (2, 31):
Аз остарявам, безспир учейки нови неща.
В първия случай Плутарх „легитимира“ през този стих ранните пътувания на Солон като предизвикани не толкова от затруднено финансово положение, подтикнало го към занимание с търговия, а от „добиването на опит и от любознателност“, а във втория – говорейки за заниманията му след крайното отказване от политическа дейност, и като аргумент в полза на наличието на свободно време за „свободни занимания (със слово)“. Но това време било недостатъчно на Солон и той се отказал да довърши съчинението си за Атлантида – решение, което Плутарх сякаш оценява, макар и със съжаление, като отговорно – към словото и неговото (въз)действие.
Пример за реализацията на принципа за континуитет в самообразоването откриваме и в любопитен фрагмент за Солон у Елиан (фрагм. 187[9]): „Атинянинът Солон… по време на пир чул племенника си да пее някаква песен от Сафо. Песента му харесала и поискал от момчето да го научи на нея. Някой го попитал защо му е да си дава този труд, а Солон отвърнал: „За да не умра, без да я знам“. Предвид цялостната представа за Солон, създавана от свидетелствата за него, тук не следва да откриваме ирония, а именно желание за усвояване на нови слова, независимо от възрастта, както и отново един усет за единство на словото: поезия, проза, и действеност въз основа на това.
Но Солон наистина не търси чиста ефектност от и във словото, а мисли постоянно за перформативната му страна, защото, отново според Плутарх (30), бил казал – с предупреждение и критика към атиняните – по повод на Пизистрат:
Думите гледате само на този коварен човечец.
[1] Наблюденията, които следват (представени и на Годишните четения на АРУКО през декември 2018 г.), са част от по-голямо изследване, в което фигурата на Солон се интерпретира и през някои подходи в съвременната философия на езика, но тук представяме само отделни по-ключови моменти, които може да са опора при такава интерпретация.
[2] На Херодот принадлежи най-известната версия на разговора (по въпроса „Как/Кога се оценява човешкото благополучие?“) между Солон и Крез – една от ярките изяви на Солон именно като мъдрец (История, I, 29–34; срв. и Плутарх, Солон, 27–8).
[3] Аристотел говори за Солон основно в Атинската полития, но въпреки че цитира като извори някои негови стихове, интересът му е върху конкретните законодателни реформи, а не върху фигурата на законодателя и нейните различни „лица/гласове“.
[4] Цит. (тук и нататък) по: Плутарх, „Солон“, прев. Н. Панова. – В: „Успоредни животописи“, София, 2013. В текста посочваме само номерата на цитираните глави.
[5] Намек за това прави и Плутарх малко по-рано (3).
[6] Цит. по: Елиан, Клавдий, „Шарени истории“, прев. Н. Шаранков, Н. Панова, София, 2009 (тук: прев. Н. Шаранков).
[7]Диоген Лаерций предава например следните думи на Солон при отказа му от политическа активност, след като не могъл да отклони тиранията на Пизистрат: „Отечество мое, помагах ти и с думи, и с дела“ (I, 3, цит. по: Диоген Лаерций, „Животът на философите“, прев. Т. Томов, София, 1985).
[8] Елиан като цяло възприема Солон най-вече като философ, затова го посочва и сред философите, „участвали в държавното управление, като не са прекарвали живота си безметежно и единствено в усъвършенстване на мисълта си“ (ІІІ, 17, прев. Н. Панова).
[9] Прев. Н. Шаранков.
