Анна-Мария Георгиева
Чета български автори бавно и полека и най-често ако са обилно полети с препоръки. Поради много причини със сборника с разкази на Елена Алексиева се гледахме както Вапцаров и живота в стихотворението „Вяра“ – под вежди и строго, и от двата края на масата.
След първия разказ съм гневна. Забравила съм, че историите представят човеци. С техните емоции и болки, които са напълно човешки. Но хората не обичаме да четем разкази, в които героите са подобни на реалните хора – то е като да гледаш в огледало, което вместо външен образ, връща вътрешен. Разказите са за хора, които разкриват вътрешните си светове, читателят разбира неща, които дори най-близките им не подозират. И понякога техните действия могат да се окажат сходни с тези на читателя – дядо Иван и циганката, раковоболната и Стефан. Някои от героите са безименни, защото всеки може да се припознае в тях – в техните истории, откъслеци от много по-голям живот. Това представляват разказите в сборника – фрагменти, предназначени за читателя.
Героите в единайсетте разказа са хора, които са крайно различни и едновременно с това сходни – всеки от тях е застинал в собствената си болка, на прага на осъзнаването, че за да си щастлив ти самият, първо трябва да си простиш. Както трябва да прости на себе си военният от Афганистан, задето е оставил жена си, както трябва да си прости жената болна от рак, която няма вина, че се е разболяла, както трябва да си прости и учителят по солфеж, който в мечтата си за музика и свобода е продал вещи, които са били ценни някому.
Това е смисълът за прекъсването на самсара – да разбиеш собствените си окови, да се измъкнеш от предразсъдъците си и зоната си на комфорт. Да се пречупиш един вид. И те се пречупват – нито един от героите на Елена Алексиева не завършва своята история, както я е започнал – в това отношение може би най-любим ми стана младият осветител в клуб – Стефан, който намери сили в себе си, благодарение на военния от Афганистан, да бъде по-добър човек. Но също и музикантът емигрант от „Източният прозорец” – който преодолява себе си, за да успее да спори, макар и без да има пълната картина, с директора за свободата, която дава един прозорец. Затварянето на кръга в разказите ѝ е фино – една тънка нишка, почти като каишката на котката, която се появява в „Източният прозорец” и „Балонът” – разказите за свободата, както ги определих за себе си, а и в двата виждаме подобна на леопард котка, със синьо палтенце, на каишка. И повтарящото се име Стефан – Стефан от „Ам-гъл и аз” и Стефан от „Афганистан” – двамата различни Стефановци, от които само единият може да ти е симпатичен, понеже кой харесва мъже, които спят с омъжени жени? А тънката разлика между двамата е, че Стефан от „Афганистан” се среща с бившия военен, съпруга на Силвия, дамата, която той съблича и облича със светлините на прожекторите си, и именно това го спира да не се превърне в Стефан от „Ам-гъл и аз”.
Може би част от причината да харесам разказите беше начинът на писане – думичките, написани и подредени по-обикновено. Написани, за да разкажат истории, в които героите се гледат с живота точно както аз се гледах със сборника в началото. А разказите са пъстри като котката на каишка. В последна сметка спокойно мога да кажа – разбрахме се с „Прекъсването на самсара” въпреки трудното начало. Или може би именно заради него, предвид, че ми се наложи някои разкази да прочета по два пъти. Самата Елена Алексиева признава, че не разбира нищо от будизъм, но героите ѝ един по един достигат до своя мир – научават се, че милостта им към себе си преминава и през милостта им към другите и че за да си щастлив, първо ти самият трябва да си го позволиш.
Елена Алексиева, „Прекъсването на самсара“, изд. „Жанет 45“, 2021.
