Разговор с Виктория Бешлийска
Току-що излезлият роман „Нишка“ на Виктория Бешлийска (изд. СофтПрес) разказва за онова, което свързва „всички жени“. Една колкото реална, толкова и мистична „нишка“ преминава през времето и се вплита в отделните съдби, позволявайки на жените да се превърнат в пространство, във вселена, в звездно небе, „където прах и светлина се завихряха във взривна спирала“. Нишката е онова, което асоциира жените една с друга, помежду им се установяват във времето на разказа „семейни прилики“, подсказвайки, че жената като род има структурата на „езикова игра“. Преплитайки документ и фикция, Бешлийска ни разказва за момичетата на „новото време“, сред които се оказва и Мина Тодорова, детето отвъд булото на „срам и грях“. Новата книга на Виктория Бешлийска е и началната точка на настоящия разговор.
Искам да започна с въпрос относно рамкирането. В „Нишка“ ти изграждаш нещо като универсална женска парадигма на „Ние съм“. Жените в новия ти роман имат различни емоционални контури от своите съпрузи, братя, синове, по различен начин се наслаждават да „вкусват“ живота, притежават различна сила от мъжете…
„Ние съм“ изглежда преди всичко като женска парадигма в романа, но това е парадигмата на общочовешкото и на здравите отношения между мъжете и жените в едно семейство. „Ние съм“ не руши индивидуалността на човека във връзка, а подчертава личната сила, която човек развива в правилните съюзи.
Модерната ситуация на откъснатост от всички и всичко, както и яхването на вълната „търсене на себе си“ стои в основата на личните ни кризи днес. Забравяме, че ние идваме от някъде, от някого, от нещо и дори то да не ни се нрави, дори да искаме да го зачеркнем, за да изковем „по-добрата версия на себе си“, казано на преекспонирания маркетингов език, то е част от нас. Диалогът, а не войната с онова, от което сме съставени, може да ни помогне да се променяме и развиваме осъзнато.
Затова „Ние съм“ в романа „Нишка“ е моят отговор на тревожно замитащата всичко вълна на егоцентризъм, превърнала се в културна и социална норма. То е опит да видим как един семеен модел може да се превърне в начин за превъзмогване на социалното разделение днес, което в нашия, българския случай води не само до обществени, но и до културни и политически дисфункции. В последните години себецентрираността предизвиква кризи от всякакво естество. Писъците и крясъците на хора, които търсят самоутвърждение тук и сега, заглушават онова, към което трябва да се призовем едни други – а то е надличностно, – ако искаме да градим нещо със смисъл.
И все пак дали съществува общ знаменател, под който можем да сложим всички жени, да ги превърнем в универсална категория? Като че ли една друга логика в книгата повече ми харесва. Ти я наричаш „асоциативна“ през думите на една от героините ти – Ружа. Може би е малко пресилено, но това асоцииране, тези „семейни прилики“ не наподобяват ли „езиковите игри“, не подсказват ли, че жената като род има структурата на „езикова игра“?
Предпочитам да мисля за жената като за природа и като за, „пространство и вселена“, отколкото като за категория, въпреки че в човешкия развой исторически и социално тя е била конструирана и категоризирана. За мен женското е безбрежна тема тъкмо заради своята природа на дълбочина, многообразие, мистичност и непобедимост. „Непобедимата жизнена сила“, както я нарича Клариса Пинкола-Естес в „Бягащата с вълци“, е привилегия на жените. Тази наша природа е общият знаменател – достатъчно общ, за да говорим за универсално женско, но все пак твърде неочертан, за да бъде задоволителен при определянето индивидуалността на една или друга жена. Разликите се дефинират на основата на прилики. Героините в моя роман имат различни психологически профили, сформирали се и под влиянието на времето и средата, в които живеят. Разполагам седем героини в седем различни епохи и ако трябва да се обърнем към езиковите игри на Витгенщайн, то неизменно виждаме „една сложна мрежа от прилики, които взаимно се застъпват и кръстосват“, типично за семейните прилики. Но в същото време като че същинската игра е в явяването на разликите – как всяка героиня използва своите творчески възможности спрямо външните фактори (семейство, общество, времеви характеристики), за да осъществи Аза си като индивидуален човешки потенциал. Асоциативното мислене на Ружа е функция на нейната творческа енергия, присъща на женската природа.
Проследявайки „женските“ истории на един род от град Елена, ключово място в романа заема образът на младата Мина Тодорова, всеизвестната любима на Яворов и сестра на писателя Петко Тодоров. Това е Мина отвъд Яворов. Тя излъчва зрялост, крехкото ѝ тяло едва удържа „нарастващата ѝ женственост“, тя е момиче от „новото време“. А може би от всяко „ново време“? Коя е твоята Мина или по-скоро „кои е“ тя?
Мина, която всички познаваме като муза на Яворов, е натоварена с ролята да бъде литература, да произвежда и носи смисъл в синхрон с модернизма. Това, което долавям в Яворовите писма към нея, е особената ревност на поета Яворов от човека Яворов. Да охранява твореца от мъжа в себе си в техните взаимоотношения е била истинската битка, която, струва ми се, е водил. Литературата над реалността, „бялата лилия“ над момичето от плът и кръв. Отговаряйки на писмата му, у нея пък четем една изключително зряла Мина, или Минка, както галено казват на Мария в Елена. Дори когато той ѝ пише, че би предпочел девойките в Елена да въздишат по него, нежели по стиховете му, Мина го гълчи, казвайки, че е много по-важно да харесват творчеството му. Необичаен отговор за 16-годишно момиче. От друга страна, между редовете на писмата ѝ прозира нейното искрено желание да се измъкне от товара на литературния блян. Тя, на моменти съвсем по детски, му разказва за любимия си кон, за разходките в Балкана, за игрите си с приятелки, а сетне – за умората, болежките, слабостта си. Мина, като повечето момичета от „новото време“, включително нашето, пораства бързо и трудно. Очакванията към нея и от страна на семейството, и от страна на любимия ѝ са големи. Именно това я пречупва. Мина Тодорова в „Нишка“ е дете, превърнало се толкова рязко в зряла жена, че е скъсало нишката между двете. Именно заради това тя е свързана чрез невидима нишка с другата героиня в романа – съвременната Мария, която носи редица от проблемите на днешната жена.
Новият ти роман „Нишка“ се различава от предишните ти романи. Има различна структура, отворен е към днешното, засилена е неговата литературност и интертекстуалност. Често текстът ти препраща към други текстове и особено тези на Георги Господинов. Очаквах литературният авторитет тук да бъде Яворов, а не Господинов. Защо фигурите на постмодернизма са по-ценни от тези на „модернизма“?
Яворов, подобно на други герои в романа ми, присъства чрез отсъствието си и така проявява своята сила. Неговият литературен гений основополага връзката им с Мина Тодорова, започнала през поезията и писмата. Използвам лайтмотивите на тази връзка като „огледало“, в което се отразява несбъдналата се любов между Мария и Васил. За мен авторитетите не могат да бъдат съпоставяни, нито фигурите на различните епохи; всеки е ценен посвоему. Диалогът ми с Господинов предшества „Нишка“ и е положен на интересна смесица между фикция и реалност. Може би е подходящо да я разкажа тук тъкмо като част от съвременната литературна история. Преди години чрез неговия разказ „Божури и незабравки“ започна връзката ми с бившия ми съпруг. Чрез общи познати случката беше стигнала до писателя и той я споменаваше в предговора на второто издание на сборника „И други истории“. През 2021 г., малко след издаването на дебютния ми роман „Глина“, и двамата имахме участие във фестивала „Варна Лит“. Отговаряйки на въпрос от публиката, Господинов спомена „живата“ история с момчето и момичето, които се оженили посредством негов разказ. След дискусията му казах, че аз съм това „момиче“, но уви, нещата между мен и съпруга ми са завършили с „Разпускане на любовните армии“, казахме го почти едновременно. Отвъд тази история има теми в творчеството на Господинов, които ме провокират като читател и автор, една такава е за неслучилите се неща, основен мотив в „Нишка“. Разказвам за силата на една несбъднала се любов и начина тя да бъде отработена. „Ние съм“ може да се тълкува и като отговор на „аз сме“ в неговите текстове. А след излизането на „Градинарят и смъртта“ виждам интересна синхроничност между двете книги, писани, доколкото разбирам, по едно и също време. В „Нишка“ се разказва за гурбетчиите градинари от миналото, романът е посветен на майка ми и жените в моя род; книгата на Господинов е посветена на баща му, градинаря. Може би в градината на литературата днес има някаква належаща нужда да се върнем към тези преди нас, да ги очертаем и назовем, а сетне и себе си чрез тях. В крайна сметка никое настояще не е самородено и самодостатъчно, както и никое произведение не би могло да съществува без тези преди него.
Ще се върна към един цитат от „Нишка“ „животът ни е пълен с аватари, а не с реални хора“. Ти си изключително популярна в социалните мрежи, бих казала, че твоят „пробив“ като писателка се случи именно там първоначално. Същевременно и критиката към твоята работа се случва най-често от хора с профили в социалните мрежи, които ги ползват като трибуна, за да се изказват свободно. Как ти влияят мненията от социалните мрежи? И къде според теб е мястото на традиционната литературна критика в тази ситуация?
Не отричам, че именно чрез социалните мрежи дебютният ми роман „Глина“ достигна в кратко време до широк кръг от читатели, но в блога ми „По дирите на думите“ разказвам истории от първо лице. Такива, които се случват в реалността, „далеч“ от социалните мрежи. Герои в тези истории са хора, които живеят свободно през човешката си същност, а не през аватарите си. За сметка на мнозина други, които правят тъкмо обратното – стават заложници на своите аватари. Те може би имат свободата да изразяват мнение, което бързо се чува, но в повечето случаи то не е базирано на личния им досег с книга, ситуация, човек или идея, за които пишат. Критиката от страна на тези хора не влияе на творческия ми процес, но ме изпълва с ужас начинът, по който всичко се случва с езика на омразата. Плашещо е. Уви, в сферата на литературната критика ми се струва, че отсъстват авторитетите. И мълчанието на хора, които имат компетентността да очертаят мястото на един или друг съвременен автор в литературата, води до крайностите в изказванията на другите. Затова името ми се споменава заедно с тези на Мария Лалева и Розмари де Мео, с които не виждам допирателни в творчеството си. Единственото, което смятам, че ни свързва, е популярността на книгите ни сред съвременните читатели.
В „Литературен вестник“ до този момент е излизал само един материал за твой роман в рубриката „Откритията на младите“ с красноречивото заглавие „Да препълниш стомната на словото“. Би ли се съгласила с критиката към теб, че стилът ти е твърде претрупан?
Стилът ми в „Глина“ има и своите предимства, и своите недостатъци, присъщи на дебютен роман. Наситеността на художествения текст е нещото, което смятам, че отличава книгата. Може и да има „препълване“, което е по-скоро „препиване“ с вода, когато си много жаден. Дълго задържан творчески импулс, който в един момент избликва с толкова сила и ряз, че е трудно да бъде овладян. Тази критика тогава, макар да засягаше неща в романа, с които от днешна гледна точка съм донякъде съгласна, не беше докрай аргументирана. А от тогава не прочетох други анализи върху романите ми, критиката подмина „Сърце“, който засегна изключително непопулярна в художествената литература тема като исихазма и който показа, че работя осъзнато над стила си. Това, смятам, се усеща най-вече в „Нишка“.
Наред с огромната известност, любовта на хиляди читатели, често сочат името ти като част от течение, което се обръща към фасадно славно минало и се опитва да набавя съчинен смисъл, подменя фолклора и т.н. Разбира се, това винаги върви редом с оплакването, че залагаш на локални теми и не поглеждаш навън. Има ли основания за подобни тези и как гледаш на делението на литературата на „национална“ и „световна“?
Поставянето на името ми в такива течения никога не е било – и няма как да бъде – обосновано с примери и доказателства. То е донякъде част от вълната на егоцентризъм, разделение и език на омразата, за които говорихме по-горе. Писането „в епоха“ е изключителна отговорност и аз боравя внимателно с източници и факти, разчитам на консултанти, защото целя да бъда максимално близо и точно до историческата епоха, в която разполагам сюжетите си. Винаги посочвам и източниците си – малцина автори на художествена литература го смятат за нужно. В моите романи няма „славно минало“, засягам периоди на кризи, и то през призмата на „обикновения човек“, когото изследвам отвътре. Наред с безпредметните критики „на общо основание“ съм получавала и откровено несъстоятелни забележки, базирани на конкретни примери – как така попът и знахарката ще лекуват заедно болен човек в „Глина“? А Иван Хаджийски в „Бит и душевност на нашия народ“ разказва поименно редица такива случаи.
Най-четените съвременни романи в световен мащаб са истории от „локален“ характер. Книгите на Итамар Виейра Жуниор, Харуки Мураками, Миеко Каваками, Елиф Шафак, Халед Хосейни и Нарине Абгарян например са въздействащи заради местата, от които произхождат и различните културни и национални истории, които разказват. По тази тема сме си говорили и с Анджела Родел, която превежда романите ми „Глина“ и „Сърце“ – че добрите книги са тъкмо тези, в които през локалния контекст се разкриват общочовешки теми. Силата на съвременната литература е в това да създава културни движения (буквално да движи!) и да помага на хората да намират единен език и пътища помежду си. Ако помните, Олга Токарчук в „Чувствителният разказвач“ призовава да се откажем от „тези елементарни категории висока и ниска литература, популярна и нишова… да се откажем от определението национални литератури, защото знаем добре, че космосът на литературата е един“.
Докато чета книгите ти, си давам сметка колко много те са свързани със занаятчийския труд и с трудолюбието изобщо. Хора, които работят с ръцете си. Днес все повече няма такива. Палачинката се обърна. Има свободни места за работа, но няма кой да работи – на полето, в кухнята, на строителната площадка… Защо съвременният човек не може да работи, изглежда някак си „спрял“? И не мислиш ли, че твоите герои с това печелят читателите – те не са „спрели“ просто, и не „спират“?
Това, което описваш, съвпада и с моите наблюдения, и е тревожно. Често казвам, че занаятите са професиите на бъдещето, защотo изкуственият интелект ще ни замени в редица изчисления, анализи и прогнози, но едва ли ще боядиса стените или ще изработи мозайка, дялан камък, дърворезба. На съвременния човек му е по-удобно в огромното безлично информационно поле, защото там нещата се случват бързо. И парадоксално, колкото и да изглеждаме фокусирани върху телата си в последните десетилетия, ние всъщност сме излезли извън тях, дезертирали сме от обучението им в ръчен труд. Но вярвам, че все още има достатъчно хора, които владеят базовите умения да създават живот и няма да спрат да го правят. Наскоро бях лектор на конференция с 1500 души от IT сектора. Тезата в речта ми беше, че за да останем незаменими в свят, подчинен на технологиите, при всеки възможен случай трябва да пишем на ръка, и то на кирилица, и да създаваме неща с ръцете си. Положителният отклик от залата тогава ми дава надежда, че не сме „спрели“ съвсем. Има надежда за нас.
Разговора води МАРИЯ КАЛИНОВА
