Евгения Тетимова
Постановката „Някой ще дойде“ на Народния театър „Иван Вазов“ приканва към полифоничен прочит и си заслужава да бъде гледана повече от веднъж. Нейната премиера се състоя на 29 и 30.11.2024 г. на камерната сцена в Народния театър, в рамките на програмата „Театър+“, съдържаща образователен модул. „Някой ще дойде“ (1993) е една от най-поставяните пиеси на норвежкия драматург Юн Фосе, отличен с Нобеловата награда за литература за 2023 г.
Това е първата пиеса на Юн Фосе, поставяна някога на софийска сцена и е реализирана от творчески екип:
Превод: Стела Джелепова
Режисьор: Катя Петрова
Сценография и костюми: Борис Далчев и Петя Караджова
Мултимедийна среда: Момчил Алексиев
Композитор: Христо Йоцов
Звуков дизайн: Светлозар Георгиев
Драматург на постановката: Майя Прaматарова
Художник на плаката: Николай Димитров – NAD
На 27.11.2024 г. студенти от специалност „Скандинавистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“ участваха в уъркшоп в Народния театър „Иван Вазов“ в рамките на общ проект на специалност „Скандинавистика“ и програма „Театър +“ към Народния театър, целта на който е популяризирането на творчеството на норвежкия драматург в България. Студентите споделиха впечатленията си от прочетената пиеса и разсъждаваха върху нейния език, основни теми и мотиви. След проведеното обсъждане те имаха възможност да се насладят на самата постановка по време на генералната репетиция, на която любезно бяха поканени от Майя Праматарова и Катя Петрова – щедър жест, за който им благодарим! Впоследствие студентите изразиха въодушевлението си от изгледаната пиеса, те не скриха възторга си и от работата на целия творчески екип. В тази публикация ще споделя техните и личните си впечатления от изгледаната постановка.
В пиесата „Някой ще дойде“ се преплитат типичните за Юн Фосе теми и мотиви – странстването в търсене на някакво недостижимо щастие, любовта, липсата на общуване между хората, ревността, самотата и смъртта. В нея, както в повечето пиеси на Фосе, участват малък брой персонажи, наречени тук „Тя“ (около тридесетгодишна жена) и „Той“ (около петдесетгодишен мъж). Героите се настаняват в малка къща край морето, която са купили спонтанно и в която искат да се установят и заживеят заедно – „един с друг, един в друг“. Но осъществима ли е тази мечта? Може ли човек да се изолира от света, в който живее? Кратко време след пристигането им на това отдалечено място ги посещава третият персонаж в пиесата, „Мъжът“ (самотник на около тридесет години). Той е техен съсед и собственик на имота, от него са купили къщата. Мъжът сам по себе си е „безопасен“, но вътрешното безпокойство и опасенията на двамата главни герои се проектира върху него, превръщат го в катализатор на ревност, любов и сексуалност. Пиесата има отворен край, при който не става ясно доколко връзката между главните герои може „да бъде спасена“.
Постановката на пиесата „Някой ще дойде“ на Народния театър „Иван Вазов“ се отличава с изключително точно и прецизно представяне на драматургичния свят на Юн Фосе. Това е постигнато чрез отличната режисура и драматургия, живата игра на актьорите, тяхната ярка индивидуалност, впечатляващата мултимедийна среда, музикално оформление, декор и костюми.
Режисурата на Катя Петрова, както и тази на други нейни постановки от последните години – „Пер Гюнт“, „Разходки с Гогол“, „Вино от глухарчета“, се характеризира със собствен оригинален прочит на класически произведения. Като режисьор Катя Петрова отваря вратата за различни тълкувания на посланията, приканва зрителя да направи собствен избор за развитието на отношенията между героите. Успешна и въздействаща част от интерпретацията на Катя Петрова в „Някой ще дойде“ са препратките към творчеството на норвежкия класик Хенрик Ибсен и неговата пиеса „Куклен дом“. В „Някой ще дойде“ има два момента, в които поведението на актрисата, изпълняваща ролята на „Тя“, наподобява това на кукла, а играчката на сцената и музиката в този момент навеждат на мисълта, че в представите на „Той“ съвместният живот на двойката в новата им къща ще наподобява този на Нора и Хелмер от „Куклен дом“, т.е. изпълнен с противоречия, вътрешни конфликти, премълчани чувства и неудовлетворение. Чрез тази препратка Катя Петрова прави много сполучлив паралел между Хенрик Ибсен и Юн Фосе. Съпоставката е напълно уместна и логична, тъй като Юн Фосе често е сравняван с Хенрик Ибсен, добре познат в България с драмата си „Куклен дом“ или „Нора“. Юн Фосе е също световноизвестен норвежки драматург, чиято популярност нараства още повече след удостояването му с Нобеловата награда за литература през 2023 г. Наред с популярността, в произведенията на Хенрик Ибсен и Юн Фосе могат да се открият много общи теми и мотиви – близостта, отдалечаването, отчуждението в междучовешките отношения, екзистенциалната самота и пътуването като начин на откриване и преоткриване на себе си. Често природните картини и при двамата автори са в унисон с душевните преживявания на героите. Така е и в постановката „Някой ще дойде“, където например тъгата и болката на главния герой, „Той“, са умело контрапунктирани с образа на дъжда в пиесата. Бурното море също е в унисон с бурната ревност и напрежение у героите на сцената. Освен това то заличава границата между дома и външния свят и така символично се посочва, че подобна граница не може да има, че идеята за изолация от заобикалящия ни свят е илюзия.
Друга отличителна черта на драматургичното творчество на Фосе е мълчанието, тишината в диалозите, които сами по себе си засилват напрежението. Заради този похват Юн Фосе е наречен „майстор на паузите“ и именно успешната драматургия на Майя Праматарова – фрагментарните реплики, отсъствието на цялостен диалог в постановката „Някой ще дойде“ допринасят за точното пресъздаване на творческия свят на Юн Фосе и неговия новаторски стил. Безименните герои и стилизираните образи на „Тя“ и „Той“ успяват да представят общочовешки отношения, така че всеки зрител да може да се разпознае в героите на сцената. Добре е представена темата за отношенията в семейството, проблемите с общуването между членовете в него, близостта, отчуждението и начинът на възприемане на другия и на себе си в тези отношения.
Норвежката природа присъства символично в постановката чрез мултимедийните картини, представящи морето и дъжда във фиорда, на който е разположена къщата. Цялостното действие и диалозите са подсилени от музиката, която представлява своеобразен герой в пиесата.
Често срещан мотив в творчеството на Юн Фосе е пътят като начин на търсене на себе си. В постановката на „Народния театър“ този мотив е пресъздаден чрез лодката в началото на постановката и чрез малките крачки, които героите правят. Създава се илюзията за пътуване, което героите предприемат в търсене на спокойствие, собствена идилия и хармония помежду си.
Стилът на тази пиеса, както и на цялостното творчество на Юн Фосе, напомня поезия в проза, а поезията сама по себе си подканва към полифоничен прочит. Особена ритмичност отличава репликите и в постановката „Някой ще дойде“, което се дължи на брилянтния превод на Стела Джелепова, както и на отличната актьорска игра на Веселин Мезеклиев, Елена Димитрова и Кире Гьоревски, чиито образи се разкриват единствено чрез диалога помежду им. Веселин Мезеклиев и Елена Димитрова изграждат пълнокръвни, живи образи на „Тя“ и „Той“, които, подобно на тези в пиесата на Фосе, се характеризират със сдържаност в поведението си, постигната чрез лаконични, повтарящи се реплики. Те успяват да дадат израз на екзистенциалната самота, в която живее всеки един от нас. Паузите и мълчанието в тяхно изпълнение са също толкова наситени със смисъл, колкото и репликите им, защото израженията на лицата им дават израз на бурните чувства, които ги измъчват в този момент. Изпълнението на Кире Гьоревски е наситено с жизненост и комизъм и допринася за редуването на трагични и комични моменти в пиесата, което точно отговаря на замисъла на Юн Фосе в тази пиеса. С поведението си „Мъжът“ успява да повиши напрежението между „Тя“ и „Той“.
В сценичната интерпретация на „Някой ще дойде“ присъства и друга тема, типична за творчеството на Юн Фосе, а именно призраците в него – въображаеми образи или мъртъвци, които се завръщат при близките си и осъществяват контакт с тях. Сянката на смъртта тук „обитава“ новозакупената къща на „Тя“ и „Той“, например чрез образите на починалите предишни собственици на къщата – бабата и дядото на съседа. В къщата все още „живее“ духът на наскоро починалата баба и това е майсторски предадено в постановката чрез портретите по стените, чрез цялостната атмосфера в къщата, чрез мултимедийното представяне на „духа“ на възрастната жена, бродещ като призрак около дома си.
Със своя минимализъм декорът умело създава представата за неуютен, разпадащ се дом, в който новите собственици се чувстват чужди и не на мястото си. Малката стаичка, в която най-вероятно е починала дългогодишната обитателка на къщата, е скрита от погледа на зрителя. От репликите на героите, които няколко пъти влизат в нея, научаваме какво има в тази стая. Това създава представата за тайнственост, засилва любопитството и приковава вниманието на зрителя. Именно там „се крие“ „Той“ при последната среща на партньорката си с непознатия мъж. Същевременно за тази стая се казва, че в нея се създава усещане за старост, застиналост, за смърт. В нея сякаш времето е спряло. Затова установяването на „Той“ в нея говори вероятно за неговата консервативност и изостаналост по отношение на възгледите му за брака.
Въпреки че пиесите на Фосе са белязани от безвремие, актьорите в постановката на „Народния театър“ са облечени в дрехи от различни епохи. „Мъжът“ е облечен в дрехи от нашата съвременност, а „Тя“ и „Той“ – от 50-те – 60-те години, което допълва представата за тяхната консервативност, носталгичност, ретро естетика.
В заключителната сцена според текста на Юн Фосе „Той“ излиза сам на двора и в желанието да убеди и себе си си повтаря няколко пъти, че „Тя“ няма да се обади на непознатия мъж. Тогава „Тя“ сяда до него на пейката и това навежда на мисълта, че двамата ще останат заедно, че „Тя“ не би изоставила партньора си, за да отиде при „Другия“.
В постановката на „Народния театър“ в края на пиесата „Той“ е сам на сцената, а „Тя“ го гледа през прозореца чрез мултимедийно отражение. Този завършек дава възможност за още повече интерпретации и тълкувания у зрителя. Мултимедийният образ на героинята я представя от една страна като далечна, непозната, а от друга, я „приближава“ до героя, защото образът на героинята все пак присъства на сцената при заключителната сцена.
Въз основа на казаното по-горе категорично мога да препоръчам пиесата „Някой ще дойде“ на Юн Фосе на българската публика, интересуваща се от скандинавско изкуство и в частност скандинавска/норвежка драматургия.
Проектът на специалност „Скандинавистика“ и „Театър+“ продължава с поредица от планирани дейности, популяризиращи творчеството на Юн Фосе в България.
