Франческа Земярска
Книгите често дълго отлежават по лавиците – особено по лавиците на онези, които си служат с тях като нещо повече от удоволствие в някой слънчев или пък много мрачен следобед. В моя случай аз се сдобих с „Докато не мога“ веднага след нейното излизане, тъй като предполагах, че Албена Стамболова я е написала красиво. Оставих я на нощното си шкафче да чака ред, време, настроение, побутвана от други книги, чаши, понякога витамини и въобще всички онези неща, които успяват някак си да се натрупат около метафизичното пространство на леглото. И така около месец по-късно, по средата на една жужаща и претъпкана седмица, реших да разгърна охра-черното тяло, което ме погълна, прати ме в особената география на мазета и тавани, объркани карти и пътища, които не водят там, накъдето си тръгнал, а в точката, в която времената се пресичат, застигат, докато се разделят безвъзвратно само за да се завърнат в друг еон.
Récit à la recherche de son narrateur
В „Докато не мога“ човешкият живот не е даденост, а разказ в търсене на разказвач, т.е. разказът предхожда разказвача и оформя гласа му в динамична непрекъснатост между минали и бъдещи възможности. В този дух голяма част от отделните истории на Стамболова превръщат разпиляното време в присвоени траектории. Независимо дали разказвачът е третоличен или първоличен, независимо какви са персонажите – нещо пронизва и свързва отделните разкази. И може би затова се улавям в опит да мисля кое е това, което дава единното усещане, сякаш пред мен стои роман, който не назовава себе си така, но отделни нишки се свързват, някои герои се срещат в не един разказ, размишленията по дадени теми лайтмотивно се явяват отново и отново. Но не, не е това – единността на „Докато не мога“ не е на нивото на фабулата. Сюжетите в отделните разкази са майсторски оформени – животът кристализира в определени сцени, ситуации, жестове, които са наситени с максимален интензитет. Стамболова безпогрешно улавя този пулс в един настоящ момент, който е кристализирала форма – моментът е статичен, неподвижен, изрязан като кадър от лента, но едновременно с това съдържащ всички нишки, които разпластяват миналото в настоящото и отварят хоризонта на бъдещето като вече въплътено време.
Измамното ми усещане за роман се създава най-вече от стила, през който светът се явява в тъканта на разказа – сетивно, отложено, приглушено, цялата светлина пада върху едно конкретно явление, елиптично и пестеливо, виртуозно. Стилът на книгата прилича реторически на един от повтарящите се персонажи баба Капка, която „много добре знае(ше) кога си струва да се отговаря“[1] и още по-добре кога да се мълчи. „Докато не мога“ си служи с мълчанието и елизията, но пропуснатото е загатнато, така че бдителният читател предусеща, антиципира. Например в „Недочетената книга“, вместо за отсъствието на любимия се разсъждава за природата на месенето на тесто: „Всяка история започва безобидно, сякаш случайно, сякаш на шега. Като опит за месене на тесто (…)“[2]. Зад това обаче е ясно, че става дума за природата на любовта. Подобни алюзии като месенето на тесто, ритъма на календарната година, постоянното загубване из градските улици, пресаждането на цветя работят както буквално, така и фигуративно. Те са и това, което се случва, и метафора за преживения опит.
В тези разкази външните стимули и вътрешния опит се задвижват взаимно, доколкото описанията са асоциативни, говори се за едно, а нещо тегли към други значения. Персонажите са силно интроспективни, те са загърнати със себе си – предвкусват, преживяват, обитават дадена случка в сетивна ретроспекция. Понякога, както в „Помощ“, „шумът навън надделява(ше) над шума отвътре“[3], външното изкарва героите от своя контемплативен модус и ги кара живо, пряко, недвусмислено да преоткрият другия. Наративът се придвижва по асоциативни вериги, но стилът не. Думите в тези разкази не са случайни или спонтанни, те са бавно зрял плод, намерил своята форма, както пише Албена Стамболова в една по-ранна своя книга, „Ако посегнеш да ги откъснеш преди абсолютната им зрялост, те трудно се отделят от клончето си. А ако е след това, най-често се размазват в пръстите и ги оцветяват с неизтриваемия си с нищо сок. Къпината трябва да се откъсне тъкмо навреме, когато е готова да дойде лесно в шепата и все още задържа сока вътре в себе си“[4]. Този момент, който не е презрял или недозрял, е кайросът, в който разказът намира гласа на своя разказвач.
Гласът идва не от устата на герой или третоличен разказвач, а от самата тъкан на паметта. Той не принадлежи на стабилен субект, а е в самото явяване на света – разказвачът е акустиката на събитията: паметта, сънят, жестът, повторението. Той не е закрепен към устойчива фигура, която да носи плътност, а се явява на мястото на опита в една онирична реалност. Повествователният глас не разказва сън, а разказва как сънят става език: „Сънувах сън за един мой голям любим (…) чух го да казва: „Омръзнало ми е от това лице, не го искам повече“. Какво е този сън? Заживях с него като с преживяване, като с любима музика. Звучи в главата ми, разгъва се в разказ. Дума след дума, щрих след щрих“[5]. Превръщането на съня в разказ изисква особено наратологично умение да се разплете атемпоралността на ониричната реалност, в която лицата се контаминират, случките се преплитат и объркват, желаното открива свои странни образи. Обратно, разказът изисква тъмната тъкан на съня да се преподреди, преработи и представи, като се оразличат времената, лицата, желанията. Стамболова съчинява съноподобни загадъчни образувания и разплита в своите персонажи кое откъде идва – отделя гласа на детето, което продължава да говори, в гласа на зрелите индивиди, припомня фигури от предишно поколение, които продължават да презареждат делника с магия и тревога, емпатийно сглобява и разглобява любовните отношения като жив пулс и болка в героите си, които обаче с яснота са минали отвъд тях. Така въпросът за „отвъд“ пронизва книгата.
Орфей в подземията на миналото
Границата „отвъд“ е една от осите, които движат разказите, наред с границата вътре-вън, границата между мъжа и жената, границата между поколенията, границата между детето в мен и възрастния. „Докато не мога“ е книга за граничността – тя радикално поставя въпроса за опита със смъртта, но едновременно с това е и книга за пропускливостта на границите. В едноименния разказ „Смърт“ е зададен един въпрос с две лица – чудно нещо ли е животът и чудно нещо ли е смъртта? Валидността на лесната опозиция между живот и смърт е отказана и заличена, доколкото Стамболова не си служи с прости и очевидни трикове или отговори. Привидната природа на смъртта – сигурна и сингуларна – е, напротив, красиво оплетена с живота: „Тази смърт не е първата за баба ми Капка, умирала е преди това поне още три-четири пъти. Мислим си, че не знаем нищо за смъртта, преди да дойде сетният ни час. Но ако имаме смелостта да се вгледаме в живота отвъд кръговия ритъм, който ни създава илюзията за вечност, ще открием много смърт по пътя си (…) смъртта започва живота си, след като някой умре. Нов живот, който е направил място на смъртта в себе си“[6]. В тази книга смъртта не е еднократен акт, а процесуално съпътства самото живеене. В разказа вратата на смъртта е строго охранявана от фигурата на дядото, но тази врата започва да се открехва при погребението на прабабата и така по цялата мрежа на семейни отношения животът допуска смъртта в себе си. Порастване, остаряване, изоставяне, загуба са все модуси, в които живото и смъртта се връзват и смесват в човешкото като пределно. Тази пределност отваря и въпроса за самото писане. В „Докато не мога“ се среща едно фантомно изречение, към което сякаш заглавието пряко се отнася – когато пишех, пишех през цялото време. Вътрешният хронометър на разказвача на истории отчита времето на писане като време на трансформация, когато преживените сцени, недочетените книги, незавършената серия от снимки се събуждат за нов живот във формата на разказа. Оттук идва и особено светлото чувство, което книгата оставя – нищо никога не приключва. Необходими са само сетивен поглед и сили да се преобърне времето на докато не мога да пиша във времето на разказа. Начинанието изисква най-напред смелост да се навлезе в прашните подземия на миналото, да се прегледат старите вещи, които, оставени сами на себе си, са станали чудновато чужди. Но най-важното е умението да се присвоят обратно, което е равнозначно на връщането към живота на вещите и на историите, които гнездят в тях. Това ярко личи в „Мазето, таванът“, където се открива и особена география на разказването. Историята е проста – героинята, през чийто поглед се води наративът, слиза в подземията на своето минало, което е опредметено от дневници, лексикони, писма, албуми със снимки. Топосът на дома, мястото, където животът тече, е ограничен от мазетата и таваните, тъмните места, които съхраняват и преплитат пластовете на времето като фрагменти, незавършени цялости, загубени истории. Героинята, подобно на Орфей, трябва да изведе своите истории от мазето нагоре – процес, който е трудоемък и е свързан със събуждането на „мъртвата сила“. Той изисква потапяне надълбоко, изваждане на възможното, но никога неосъществено пренареждане на собствените времеви възли, избиране и сглобяване на смисъл от атомарното разпръсване на миналото.
Стамболова има интересно размишление за разликата между глагола усвоявам и присвоявам. Усвояването е част от бързото живеене на съвременния човек, който е в постоянно търсене на нови умения. Присвояването е бавно начинание с ретро вкус, което изпълва с живот и сетива отчужденото, приласкава го в меката канава на писането, там, където въображението споява нишките, които се разплитат и разбягват в множество посоки. Именно подобно присвояване на света извършват разказите в „Докато не мога“. Фрагментарно попиляно и отчуждено е времето на неписане, а писането е процес на присвояване – възможността историята на другия да стане моя болка и моя история, бавното навлизане и разбиране в пределите на другия опит като мой, като споделен трети свят – отвъд границите.
Албена Стамболова, „Докато не мога“, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2025.
[1] Албена Стамболова, „Църква“, Докато не мога, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2025, с. 11.
[2] Пак там, „Недочетената книга“, с. 82.
[3] Пак там, „Помощ“, с. 21.
[4] Албена Стамболова, „Къпините“, Драки и къпини, изд. „Факел“, С., 2020, с. 73.
[5] Албена Стамболова, „Memory“, Докато не мога, с. 206.
[6] Пак там, „Смърт“, с. 197.
