Бистра Величкова
Следобеди на село
Виждам настоящето като спомен.
Миналото винаги се случва отново.
Няма ни, след като ни е имало.
Били сме, преди да се родим.
Следобедите на село винаги са същите –
с баба на гости при съседката,
която гледа на кафе и има сиамска котка.
Сцената се повтаря във времето,
само аз съм различна:
веднъж съм детето, после бабата,
друг път – съседката, понякога – котката.
Виждам висок планински връх на дъното
и застинал човек в подножието, казва съседката.
А от върха какво се вижда?, пита баба.
Спомен за нещо, което никога не се е случвало,
отвръща ѝ.
И следобедът продължава да се повтаря.
Споменът измяуква,
протяга лапи и се прозява.
Човекът остава завинаги в подножието,
на дъното на чашата.
Кучки в щайги
безгръбначни кучки
се огъват в правилната посока
докато духат вместо вятъра
по-силни от природните закони
шефовете им природно тъпи гении
продават задници в щайги на промоция
в баничарки със спукано гърне
и изтекли документи
успехът е международен
аплодисменти с прашки и розово червило
на магистралата за Дупница
циганка със здравец предсказва бъдещето
на бизнеса в България и кълне
шумни неми мекотели в костюм и потник
вярват в кучките
разпънати на кръст светици
голи
без морал от мола
фаст фууд за вечно гладен дебелак
не смей да имаш други богове
заповядва шефът на разпънатите
грешници обезверени чукат на капака на служебната кола
докато бачкат в разговор по телефона
и успехът е винаги международен
между народ от шепа хора
в пшеничено поле край пътя,
където всички духат срещу вятъра
по-силни от природния закон
издухват и пламъка на свещите с молитви
за по-добър и честен свят
нагъл смях в пияни чаши
на кучки в щайги без гръбнак
Гени
С майка ми си приличаме
по паник атаките и любовта към поезията.
Тя наистина беше талантлива
в тъгата и безпокойството си.
Цената да създаваш изкуство
е да те е страх без причина,
да си в плен на инстинкта
за неприспособимост.
Тя не се приспособи
и стана майка.
Аз се приспособих
и станах майка.
Тя имаше какво да каже на света,
но го премълчаваше
и преглъщаше с всяка таблетка
з регулация на серотонина.
Без тревожност няма поезия,
без поезия няма тревога.
При всяка паническа криза
я беше страх, че ще умре.
Разбира се, не се случваше.
Отиде си с премълчаната завинаги поезия,
с химията на щастието в кръвта,
с несбъднатите си илюзии
и с последните ѝ думи,
че животът има смисъл
щом има две деца
и внуци.
Всеки вижда само себе си
Видях се на части
в натрошено до кофите за боклук огледало.
Във всяко парченце – годината на счупване.
Започвам и напускам работи.
Посрещам и изпращам хора.
Косата ми внезапно побелява.
Опитвам се да се сглобя,
някои части не пасват.
Кръвта от нарязаните ми пръсти
опровергава Дует Ритон,
че счупеното носи щастие,
кара ме да се смея истерично,
наблюдавайки как слънчев лъч
се отразява в натрошеното огледало
и никой не знае, че това съм аз.
Рецепта за мир
Войната, която водим
със себе си,
не я дават по новините.
За нея пише на зелените рецепти
с транквиланти,
проповедниците за мир и спокойствие –
бензодиазепините:
алпразолам, клоназепам, диазепам,
реланиум, валиум,
флупентиксол, мелитрацен.
Върховете на фармацевтичната индустрия
текат във вените ни.
Всеки ден сме жертва и агресор
на собствените си мисли.
Паник атаките, страхът и нуждата да избягаш
са съвсем реални,
а всеки около нас се държи така,
сякаш няма война
и ни дават рецепти за мир,
защото всичко било в главата ни.
