Георги Господинов
Здравейте и простете отсъствието ми. Бих искал да съм тук, където не съм, до Илко и сред вас, но поради невъзможността на тялото, пращам думи. Думите поне могат това чудо, да са там, където не сме.
Искам веднага да кажа, че съм отдавнашен читател и почитател на поезията на Илко Димитров. Обичам гласа в тези книги, глас, който винаги разпознаваш, глас на човек, който търси – дума, фраза, дълбина, друг човек, читател или Бог в Ню Йорк. И поради това – развълнуван глас дори когато в някои от книгите си е по източно медитативен или хладно разпридащ някакъв философски възел.
Стихосбирката „От чистото небе“ идва със същия вълнуващ се глас, но съвсем личен, това наистина е много лична книга, когато в определен етап от живота си имаш тази сила да се покажеш уязвим или дори уязвен. Всичко е различно! И светлината не е същата, възкликва поетът. И природата не е извор на чудеса, и хълмовете не са краят на света, а само преддверие към други хълмове. Абсолютно се разпознавам в тези стихове. И тук нещо много важно – дори когато разказва за вече разомагьосаното, в което пребиваваме, Илко Димитров омагьосва отново. Това не е поезия, която ще те остави в калта на нищото, а глас, който те води през светлината на изчезващото, за да даде още един опит за спасение и надежда. Игличките на боровете са все още същите, както и убождането им по дланите. Но книгите не са вече същите, казва авторът в тази книга.
Каква тишина, каква глуха тишина
откъм книгите. Никакви ги няма.
Преди напътстваха, управляваха,
Убиваха и раждаха…
И светлината ни е напуснала, и книгите са ни напуснали. И все пак този късен следобед с усещане за изоставеност не е фатално и безусловно решен. Вечерта, по онзи стих на Куазимодо, още не е паднала. И с книгите не е свършено. „Само книга може истински да ме зарадва, пише Илко Димитров и добавя – ще ме зарадва и човекът / който ми я носи“.
Докато четях стихотворенията тук, не ме напускаше мисълта, че чувам и един друг глас, гласа на Уитман. Знам, че това звучи странно, че някой ще каже ама това са много различни гласове, единият върви и говори на света, другият е по-деликатен и обърнат навътре. Прочетете на глас тези стихотворения и ми се струва, че ще усетите тази потопеност и разговор с големия свят и път. И една неудържима, вярваща въпреки всичко в боровите иглички или стръкчетата трева, в светлината и в книгата поезия. И отвъдност, която е стъпила здраво в света, но не се спира до него. Като в този любим ми негов стих, с който ще завърша:
…ако е само всичкото това живеене, за какво ми е този живот тук…
Текстът е четен при представянето на стихосбирката на 1 юни т.г. в Гьоте-институт в София.
Илко Димитров, „От чистото небе“, изд. „Аквариус“, С., 2026
