Разговор с доц. Дария Карапеткова
Може ли въобще днес да се говори за световна литература? Не я ли противопоставяме или дори издигаме над локалната, регионалната? С този термин не придаваме ли по-голяма тежест на нещо познато, като по този начин принизяваме нещо, което по някакви причини не е достигнало до нас?
Не само че може, но е и важно да говорим за световна литература. Когато я определя, още Гьоте подчертава, че с това понятие ще се назовават произведения, които надскачат националното и в които общочовешкото звучене е водещо. А изследователи като Франко Морети подчертават, че световната литература винаги я е имало и най-лесно ни е да си я представим като тъждествена на канона. Но пак Гьоте навремето си дава сметка, че под световна литература неизбежно ще разбираме и по-масови произведения, които функционират като бестселъри и имат своите световни премиери – Гришам, Балдачи, Дан Браун… Локалното много често присъства в произведения, които мислим като световна литература – помислете за Орхан Памук, Джумпа Лахири, Салман Рушди. Изобщо, за мен терминът „глокално“ е най-удачен, когато говорим за тези процеси. И стига с излишните опасения – световната литература не е заплаха за националната.
Във връзка с предишния въпрос – изпитвате ли тревога, че може би пропускате срещата с някоя прекрасна книга, която просто не е достигнала до вас в необятния книжен свят днес?
С това се налага всички да се примирим – никой не може да следи сто процента от излизащото на пазара. Но не забравяйте, че когато човек се занимава професионално с литература, неговите читателски навици, рефлекси, начин и скорост на обработка на информацията му позволяват да е спокоен, че някой отделен пропуск няма да навреди на цялостния му усет за водещите тенденции и процеси. Също така е важно да се познават класациите, наградите, критиката – все определящи фактори относно канон и периферия. А дали човек успява да прочете всичко, което иска, това е вече друга тема и няма да навлизам в нея, за да не се натъжавам.
Какъв смисъл виждате в далечното четене (distant reading) – техниката за изследване на световната литература, предложена от Франко Морети? Дава ли ни този прийом някакъв нов вид познание, какво наслагва върху познатите пластове на литературознанието?
Не съм голям привърженик на прилагането на модели върху конкретните текстове, нито пък съм фен на компютърните обработки, които дават някои статистически данни – брой персонажи, функции, забелязани прилики и т.н. Като преводач ценя „близкото четене“ и за мен езикът е равностоен партньор на сюжета и замисъла. Обичам книги, които ме изненадват с всичко това едновременно.
По покана на Културния център на Софийския университет на 16 април в София гостува световноизвестният учен Стивън Пинкър, за да бъде удостоен със званието Доктор хонорис кауза на Университета. До каква степен смятате, че лекцията му на тема „Когато всеки знае, че всички знаят: загадките на парите, властта и всекидневния живот“ корелира с нагласите в съвременното творческо писане/четене и художествената литература въобще?
Използвам случая да кажа, че това беше едно изключително преживяване. Удовлетворена съм, че срещите с проф. Пинкър преминаха при огромен интерес и че на тях се чуха някои изключително важни тези, а именно – че трябва да се позоваваме на фактите, а не на разпростиращото се напоследък убеждение, че всеки има своя персонална истина. Още по-малко – на конспиративните теории. За мен това послание е ключово особено в свят като днешния, който с помощта на социалните медии толерира правото на всеки да се изживява като автор и последна инстанция.
И второто, в което също много вярвам, е свързано с една важна за Пинкър тема, която той разви и пред нашата публика – склонността на съвременните хора да дават приоритет на лошите новини, което ги кара да гледат песимистично на света. Докато за проф. Пинкър статистиката, науката и проверимите данни са най-добрият инструмент срещу дезинформацията и показват, че в дългосрочен план можем да говорим за прогрес по отношение на здравеопазването, бедността, насилието, образованието…
Колкото до връзките, които виждам между тези идеи и съвременните нагласи в писането, те са пряко свързани със склонността на съвремието да развива автофикционалната литература.
Според Вас когнитивните науки, психологията на езика и еволюционната психология в края на XX и началото на XXI век, каквито са основните сфери на интерес на Пинкър, ще се превърнат ли в тенденция, занимаваща и по-широката аудитория, така че да се насърчи критичното, базирано на доказателства мислене, а оттам и измени посоката на интерес към не толкова развлекателна, а по-стойностна (т.нар. висока) литература?
Важно е, че учени като Стивън Пинкър са толкова популярни. От тях можем само да черпим вдъхновение и да се опитваме да превръщаме собствените си занимания в по-атрактивни и популярни. Единствено експертността и професионализмът, ако не са проявени надменно, могат да противостоят на популизма. Четенето на стойностна литература също е част от тази битка, защото то култивира мислещи същества. Но ми е трудно да ви кажа, че вярвам, че тази битка може да се спечели и че елитното ще удържа винаги победа над кресливостта на масовото.
В тази връзка, тенденциозен ли е днешният бум на преводи на съвременни български автори на чужди езици и дали бихме могли да мислим родната литература, изнесена навън, като „бежанец“ в духа на основополагащото есе на Джорджо Агамбен „We Refugees“, или по-скоро може да се прозре някакъв вид космополитизъм, за какъвто говори и проф. Галин Тиханов?
Защо да е тенденциозен? Българската литература е част от световната и вече все повече наши автори се превеждат, получават награди, признание. Те не са някакви екзотични същества, а писатели като всички останали, които печелят чуждата публика с таланта си и универсалните си истории. Крайно време е да престанем сами да се дамгосваме. Българската литература се превежда точно така, както всяка друга и колкото повече българската държава инвестира в програми за превод, обърнати навън, толкова повече български автори ще стават популярни в чужбина.
Смятате ли, че в бъдеще е възможно произведение, написано от изкуствен интелект, да стане част от световната литература и да се изучава в различни образователни институции? Какви може да са последиците и как да се противопоставим?
Не изключвам примери за „творчество“ чрез ИИ да станат обект на интерес за изучаване и доколкото знам, вече има такива случаи. По-слабо вероятно ми се струва такива произведения да се задържат трайно в какъвто и да било канон. Ако това се случи, то просто ще означава тежка форма на изоставане за човешкия творчески потенциал. Но има и нещо друго. Днес кризата е за читатели, не за писатели.
Какво превръща масови автори (като Артър Конан Дойл, Брам Стокър, Чарлз Дикенс, Агата Кристи, Стивън Кинг, Дж. К. Роулинг) и техните произведения в класика в световната литература?
Много са различни авторите, които цитирате, и са важни в различна степен – примерно Дикенс за развитието на реалистичния роман, Стокър – за готическия. Някои са жанрови, едни са оцелели във времето, за други предстои да се види оценката на годините. Така че, за да отговарям коректно, трябва да отговарям за всеки автор поотделно.
Смятате ли, че съществуват подценени или маргинализирани автори, чието творчество заслужава по-широко международно признание? Можете ли да дадете пример за автор, който не е достатъчно известен, но според Вас заслужава място в световната литература?
Разбира се, че има такива – всяка литература ги има. Неслучайно една от важните тенденции по отношение на вписването на произведения в световната литература е да се популяризират по-непопулярни автори. Нека ви дам пример с един от моите любими български писатели – Светослав Минков. Смятам, че той би имал достойно място на международната сцена.
Как глобализацията на света влияе на съвременното разбиране за понятието „световна литература“?
Още от 80-те години на миналия век започва много активно да се преосмисля корпусът от текстове, който съставя световната литература. Факторите за това преосмисляне са много – глобализацията, културните и постколониалните изследвания, феминизмът, промяната в нагласите по отношение на литературните награди. Така че глобализацията е част от една по-обща тенденция, която върви с идеята за проблематизирането на западния канон и даването на глас на авторите от перифериите. Да не говорим, че изследователки като Гаятри Спивак говорят по-скоро за планетаризъм, доколкото за тях глобализацията е по-скоро американизация. Светът вече е друг, мултикултурализмът също допринесе много за разширяването на идеята за световна литература. Принципно мултиетническите общества по-лесно свикват с понятието, докато патриархални общества като българското имат повече нужда от проумяване на това отваряне към другия, което белязва последните десетилетия.
Как бихте определили мястото на превода при дефинирането на световната литература?
Дейвид Дамрош го е казал – световната литература представлява текстове, които циркулират в превод. Не че няма защитници на идеята за многоезичието, за четенето в оригинал, но няма как да четем на всички езици, затова и преводът е толкова важен мост. И разбира се – английският е най-сериозният излаз към глобалната публика. Така е днес. Не е било винаги така, а и не знаем как ще е след време. Език монополист обаче ще съществува – както по политически и социокултурни причини, така и поради удобство.
Кое прави автори от съвременната българска литература световни?
Момент: нека направим уточнение за разликата между световна литература (термин на достолепна възраст) и световен автор, за който не ми се струва, че познавам установена дефиниция. J Ако под световен автор разбираме превеждан, четен, продаван и разпознаваем автор, то според мен в основата на подобен тип успех днес стои съчетание от оригиналност, автентичност, тайминг, мода, добри преводачи, контакти и късмет. Ако пък пожелаем да наречем световен автора, станал част от световната литература в Гьотевия смисъл, това изисква време и щом се уверим, че имаме такъв, ще можем да разсъждаваме кое го е направило такъв.
Може ли да се обособи център на световната литература чрез конкретен език или страна? Може ли да има страна, задаваща тенденциите в литературата?
За такива центрове говори Паскал Казанова, но това е назад във времето. В момента мисля, че център няма, ако мислим според държавите. Ако мислим според езика, разбира се, английският е център. Но не държавите – писателите са тези, които задават тенденции, и те могат да принадлежат към различни литератури. В момента тенденции продължават да задават Макюън, Барнс, Уелбек, правеше го Пол Остър, правят го и Бенхамин Лабатут, Саманта Швеблин и изобщо латиноамериканските писателки.
Как дигиталната среда променя механизмите, чрез които дадени текстове достигат статута на световна литература? Можем ли да говорим за изместване от традиционния канон към нови форми на видимост и разпространение?
Дигиталното е просто още един канал, но няма отношение към самата литература. Можем да говорим за ново авторство, но то не създава световни текстове.
От кои фактори в най-голяма степен зависи превръщането на един текст в част от световната литература – от литературното майсторство на автора, от качеството и достъпността на преводите, от читателската рецепция или от по-широките процеси, чрез които определени произведения биват подбрани, получават внимание и постепенно се утвърждават като значими в културен и литературен план?
Всички фактори, които изброявате, са важни. Но разбира се, произведението трябва да е качествено, дори ако говорим за жанрови текстове. Да е добро в жанра си. След това идват преводите, рецепцията, евентуалните награди. Разбира се, може да има и мимолетни успехи – Коелю беше световен автор, сега вече почти никой не се сеща за него.
Доколко Културният център на Софийския университет може да се разглежда като активен участник в оформянето на представата за световна литература чрез събитията, които организира, и авторите, които представя?
Културният център на Софийския университет е многопрофилен и представянето на книги и писатели е само малка част от дейността му. Той не си поставя за цел да работи по темата за световната литература, това е работа на критиците. Разбира се, този факт не отменя желанието ни да каним световни писатели за среща със студентите. Надявам се, че още през есента ще обявим някои интересни инициативи в тази посока.
Разговора водят: ВЕСЕЛА ДИНОЛОВА, ДИЛЯНА КОДЖАМАНОВА,
ЕКАТЕРИНА СУЛЕВА, МАРИЯ КРЪСТЕВА, ПОЛИНА ЙОРДАНОВА
и ТЕОДОРА ДЕЧЕВА
