Публикуваният тук текст е първият от сборника „Уроците по писане на Ю Хуа: Мога ли да вярвам на себе си“, издаден през юли 2025 г., три месеца след посещението на Ю Хуа в София като гост на фестивала „Литературни срещи“.
Ю Хуа
Преди няколко дни бях на конференция в Гьотингенския университет. Малко преди да тръгна натам, преводачът ми поиска текста на лекцията ми. Казах му – нямам текст, ще си говоря на момента. Все пак му изпратих кориците на двете книги, които смятах да засегна, за да знае поне как да преведе имената на писателите и заглавията.
Първата книга е романът „Физика на тъгата“ на българския писател Георги Господинов. Всъщност неговото име си е Джордж, но на славянските езици се произнася Георги. С българския ми преводач Стефан четири дни обикаляхме из софийските улици и не знам колко пъти го питах, докато най-накрая запомних името правилно. Георги Господинов – на мен си ми идва сложничко. Другата книга е „Колимски разкази“ на Варлам Шаламов.
Малко над месец преди да замина за Германия професор Уан Хуей ме беше попитал дали мога да изнеса десет-петнайсет минутна лекция на тема „неопределеността“. Казах му няма проблеми, лесна работа, в литературата и в живота ни е пълно с неопределености. Според мен това е много приятна тема, няма нужда от кой знае каква подготовка, просто ще поговоря за литературата и за живота, но без да се впускам във философия, не ми е това работата в Гьотинген.
Първо искам да кажа, че срещу всяка неопределеност винаги стои една определеност. Неопределеността се появява, за да ни попречи да тръгнем към определеността. Понякога стигаме до определеността, а понякога така и не стигаме. Ще обясня какво имам предвид с два примера от литературата и два от живота.
Първият е от „Физика на тъгата“. Попаднах на тази книга случайно, издателят ми я изпрати в Саня, където живея на квартира, затова там нямам библиотека, трупам си книгите върху масичката и най-отгоре на купчината стоеше някаква „Физика на тъгата“. Отначало си мислех, че е научнопопулярна книга, но през март забелязах, че авторът е българин, и понеже през април щях да пътувам до България, хванах да я зачета, тогава загрях, че е роман. Изключително добър роман с фрагментарна структура, същият издател скоро ще издаде още една книга на Господинов с подобен стил, неговото писане е все фрагментарно. „Физика на тъгата“ разказва за порастването на едно дете, но покрай това са засегнати и какви ли не исторически моменти, социални реалности, разнообразни сцени от живота, вмъкната е също историята за Минотавъра от древногръцката митология, как Тезей убива Минотавъра с помощта на нишката на Ариадна.
Разказът се води предимно от първо лице. Дядото на разказвача през Втората световна отишъл да се бие с нацистите в Унгария и след войната се прибрал със седем унгарски думи: здравей, хляб, вино, вода, благодаря, красива, сбогом. Това бил неговият трофей от фронта, седем унгарски думи, които „той пазеше като сребърни лъжички“. От думата „красива“ бабата на разказвача ревнувала – „че защо му е на един войник да знае думата „красива“. Именно заради тази дума бабата се съмнявала, че в Унгария мъжът ѝ си е намерил друга жена. Ето това е проницателността на писателя, отведнъж изразява женската интуиция.
Дядото на разказвача го ранили във войната, след което той наистина попаднал на друга жена. И на стари години тази жена, макар и с деменция, все така можела да казва няколко думи на чист български: здравей, благодаря, хляб, вино…
Тази унгарка съществува някъде между определеността на дядото и неопределеността на бабата. В романа дядото на разказвача не си признава какво се е случило в Унгария, така че за бабата думата „красива“ си остава постоянен източник на неопределеност.
За дядото „красива“ означава една жена от плът и кръв, това е определеност, до която обаче бабата така и не стига, макар и да има такава възможност, но съзнателно се отказва от нея. Когато се върнал в България, дядото не знаел, че унгарката е забременяла. След като родила, тя му изпратила писмо, в което имало само един лист с адрес на унгарски и очертана с молив бебешка ръчичка. Писмото получила бабата, отворила го, но нищо не казала, „залепила го пак прилежно, дала го на мъжа си“.
Това е една често срещана посока в писането – от неопределеност към определеност, до която обаче така и не се стига. Понякога човек сам се отказва – когато неопределеността е по-безопасна от определеността, хората обичайно избират да спрат, да не продължават напред, точно както прави бабата, тя предпочита да си отнесе неопределеността в гроба, вместо да поеме риска на определеността. Когато прочетох тази част, вече знаех колко добър писател е Господинов. Какво е писателската проницателност – ето това. Във „Физика на тъгата“ е пълно с великолепни моменти, няма цялостна праволинейна история, още по-добри са местата, където историята е само частично разказана, Господинов прави страхотни неща с частичното разказване.
Вторият пример е от един разказ на Варлам Шаламов, той би трябвало да е писател от съветско време, най-важната му книга е „Колимски разкази“, наричан е един от „тримата големи руски затворнически писатели“. Прекарал е петнайсет години в трудов лагер в Колима близо до Северния полярен пояс, така са се появили и „Колимски разкази“. Другият „затворнически писател“ е Александър Солженицин, който е бил осем години в ГУЛАГ. Третият е Достоевски, той пък е живял четири години в Сибир, но според мен Достоевски би трябвало да се нарича „осъден писател“, понеже не е бил в затвора, а на заточение. Най-точно казано, Шаламов е един от тримата големи руски „осъдени писатели“. Той е прекарал най-много време в трудов лагер, освободен е преждевременно през 1951 г. и е реабилитиран с идването на Хрушчов. Шаламов също е революционер, но е последовател на Троцки, заради което и съдбата му по времето на Сталин е много тежка.
Неговите разкази са доста кратки и прости, имам чувството, че ги е писал набързо, все едно е очаквал всеки миг да го отведат някъде. Примерът ми не е от най-важната му книга „Колимски разкази“, а от един разказ на име „Трите смърти на доктор Аустино“.
В него група войници се канят да разстрелят няколко престъпници, наредени до една стена срещу тях. Преди разстрела трябва да се завържат очите на престъпниците, доктор Аустино обаче отказва, той може да посрещне куршумите с отворени очи, само че престъпниците нямат такова право, така гласи правилникът. С окови на ръцете и превръзки на очите те започват да пеят, уж една песен, но всички пеят фалшиво, при това фалшиво по различен начин. Тази част с предсмъртното фалшиво пеене е великолепна.
Офицерът тъкмо е вдигнал ръка, когато дотичва един запъхтян войник и извиква името на доктора. Той съвсем естествено пристъпва напред. Така са свикнали затворниците – когато си чуят името, автоматично правят крачка напред.
В пушките на войниците „част от патроните са халосни, друга част са бойни. Прави се така, за да може после никой да не е сигурен, че точно той е убиецът“. Това описание е много важно – посредством една неопределеност тук се изразява определеността на един факт. Читателят веднага усеща, че разстрелите са нещо обичайно за войниците, но заради халосните патрони никой не остава с чувството, че именно той е убил престъпника. Ако войниците правеха само по един разстрел годишно, вероятно нямаше да имат нужда от утехата на халосните. Тези думи са преход между неопределеността и определеността, те съдържат едновременно неопределеност и определеност, намират се някъде между двете.
Ето това е обаянието на литературата, тя може да ни размърда въображението, да го накара да се лашка между неопределеността и определеността, да ни подтикне да разсъждаваме за тези възможни фактори.
Докторът пристъпва напред. Махат му превръзката. Той получава шанса да живее, защото жената на началника на затвора е тръгнала да ражда преждевременно, а единственият лекар в градчето е далеч в планините и ще се върне чак на следващата сутрин. Жената на началника е жива умряла.
Пристъпилият напред доктор се замисля каква гадина е началникът, как и жена му също не е стока, как ако някоя прислужница ѝ направи водата за къпане с два градуса по-топла, тя я налага с чадър. Докторът си мисли как и детето им сигурно ще е същата гадина. Тогава прави крачка назад – предпочита да умре. „Отказвам“, отговаря той. Отново му слагат превръзката на очите. Между неопределеността и определеността съществува една разказвателна възможност, която се появява тъкмо в този момент. „Животът на един човек е в опасност – а какво е по-важно от живота?“ Докторът си намира причина. Същинската причина е, че „още му се живее, макар и само още един ден“.
Шансът да оживее го подтиква отново да пристъпи напред. Пак му свалят превръзката. Впоследствие родилният проблем е разрешен, докторът излиза от спалнята с детето в ръце и показва на началника, че е момче. След това го връщат в затвора. Разказът свършва на следващата сутрин, войниците го конвоират обратно до мястото за екзекуция, обръснатият му тил се допира в студената, влажна стена, слагат му превръзка на очите и той чува тихата заповед на офицера.
Завръщането на доктора в затвора е разказано по много въздействащ начин: „Той остана в килията до сутринта, гладен – лишен от храна, защото в затвора вече беше заведен като мъртъв“.
Тази история се опитва да тръгне от определеността и да поеме към неопределеността – разстрелът на доктора е предопределен резултат, обаче след като той спасява жената на началника на затвора, историята се мъчи да тръгне към една неопределеност, само че без успех.
С „красива“ Георги Господинов се опитва да премине от неопределеност към определеност, а в „Трите смърти на доктор Аустино“ на Шаламов е обратното. Двата разказа вървят в посока един към друг, но разбира се, не се срещат никъде по пътя.
В литературното разказвачество е пълно с определености и неопределености, така е и в живота. Сега ще дам още два примера, този път от живота.
Първият е от първото ми ходене в Пекин. Запътил се бях към едно място, което имаше съвсем точен адрес. Когато слязох от автобуса обаче, не знаех как да си хвана такси, нямах и пари. Всъщност не помня дали тогава в Пекин изобщо имаше таксита, имаше ли таксита през 83-та? Май не съм виждал.
Да питаш за пътя в Пекин през 83-та, си беше голяма разправия. В Джъдзян, когато попиташ накъде да вървиш, ще ти кажат на следващото кръстовище да завиеш наляво или надясно. А пекинчаните ти казват на следващото кръстовище ще завиеш на юг или на север. Аз не съм местен, нямам никаква представа накъде е север и накъде е юг в Пекин. Вместо да си кажеха от ясно по-ясно наляво или надясно, пекинците ме упътваха по един такъв неопределен начин.
Сега, след като съм живял в Пекин вече повече от трийсет години, мога да се ориентирам накъде е север поне в моя жилищен район, извън него обаче пак не мога. И в Шанхай съм така, изобщо в който и да е непознат район не знам накъде са посоките на света. В живота ни често се появяват такива неопределености – очевидно има как да те насочат по определен начин, обаче в насоката винаги се съдържа някаква неопределеност.
Това е разлика в навиците. Джъдзянците са свикнали да упътват по различен начин от пекинците. Но има и разлика в културите. Миналия месец бях в София, България. Когато отидох за пръв път в Пекин през 83-та, нямах мобилен телефон, нямах и приложение с компас. Сега имам и телефон, и приложение, с което мога да проверя накъде са изток, запад, север и юг. Какъв въпрос обаче ни зададе шофьорът на едно софийско такси малко преди да стигнем до целта си? Мислех си, че ще попита наляво или надясно, нещо с явна определеност, ако ли пък не, ще попита на север или на юг, пак щях да се оправя, нали имам компас. Софийският таксиджия обаче ми поднесе една още по-голяма неопределеност: „Нагоре или надолу?“. Попитах преводача си Стефан дали разбира какво има предвид шофьорът. Стефан каза, че няма представа, а той живее в София. Софийските таксиметрови шофьори са извели неопределеността до нова крайност – „нагоре“ или „надолу“.
Превод от китайски: СТЕФАН РУСИНОВ
