Мария-Елена Дерменджиева
Този октомври една откривателка на чудати съкровища пренася част от своя „Кабинет на любопитствата“ в сърцето на Мелнишкия край. В прегръдката на лозята край с. Хърсово имението AYA Estate става домакин на еклектичната колекция на белгийката Галила Барзилай-Холандер. Вдъхновена и реализирана от Веселина Сариева, изложбата BETTER WITH TIME среща 24 творби на 20 международни автори в необичаен диалог за изкуството, виното, хумора и времето.
Галила Барзилай-Холандер е белгийска колекционерка и основател на брюкселското пространство за съвременно изкуство Galila’s P.O.C., под чиято абревиатура стоят думите страст, обсесия, колекция. Самата тя предпочита ироничното определение „артхоличка“ пред традиционното „колекционер“ като пътят й към съвременното изкуство започва сравнително късно и е свързан с лична загуба. След смъртта на съпруга ѝ Жак Холандер, с когото в продължение на три десетилетия живее сред изобилна колекция от антики, Галила разпродава всички предмети в търг на Christie’s и през 2005 г. попада в Ню Йорк на едно от най-значимите изложения за съвременно изкуство The Armory Show. Само минути след влизането се сдобива с първата творба в колекцията си – произведение на Том Фаулър, в което думата WHY? е повторена 11 522 пъти.
По-късно тя ще описва срещата си със съвременното изкуство като форма на „прераждане“ и като начин да открие непознати дотогава части от собствената си идентичност. С времето тази лична отправна точка се превръща в самата структура на колекцията, която към днешна дата се състои от хиляди произведения на изкуството и дизайна. Вместо да я организира по периоди, националности или направления, Галила събира произведения около повтарящи се мотиви и лични „обсесии“, сред които очи, столове, книги, яйца, чекмеджета, стълби и други символни групи. Понякога поръчва и творби, в които художниците вплитат конкретни символи, детайли и тайни от живота ѝ като по този начин колекцията започва да функционира като своеобразен автопортрет.
Субективността проличава и в отношението на Галила към пазара на изкуства. Тя не изгражда колекцията си единствено около blue-chip автори, т.е. художници с трайно установена международна репутация и висока пазарна стойност, а многократно подчертава, че купува интуитивно, на базата на coup de cœur (непосредствена емоционална реакция към творбата), а произходът, възрастта, полът или пазарният статус на художника не са водещи критерии за избора й. Именно затова в колекцията й могат да съжителстват световни имена и прохождащи художници, които традиционната йерархия на пазара би поставила на съвсем различни нива.
В BETTER WITH TIME тази философия получава конкретно въплъщение в присъствието на дипломната работа на белгийската художничка Елоди Антоан, която впоследствие изгражда успешна художествена кариера. Chaises à bascules (2009), два люлеещи се стола, свързани с нишки, днес може да бъде прочетена като свидетелство за ранно разпознаване. Именно това Галила описва като желанието да има „окото“ тоест способността да видиш потенциал, преди той да бъде потвърден от пазара или институциите.
В разговора ни колекционерката подчертава интереса си към младите автори именно в момента, когато художествената им биография все още не предлага гаранции. Тя посещава дипломни защити и ателиета, следи развитието им, придобива работи в началото на професионалния им път и когато може, ги свързва с музеи и галерии. Причината, която посочва, е проста: точно тогава те имат най-голяма нужда от подкрепа.
Тук обаче възниква и един от по-интересните въпроси, които изложбата поставя. Колекционерът само разпознава стойността или участва и в нейното създаване? Покупката, показването, препоръката и достъпът до определени среди могат да се окажат част от механизмите, чрез които художествената стойност постепенно се произвежда и легитимира. Свободата на частния избор позволява риск, който институцията рядко си позволява, но със свободата идва и способността да се определя кое ще бъде видимо.
В този смисъл BETTER WITH TIME може да се чете като изложба за различните начини, по които стойността се натрупва. В единия край стои дипломната работа на Елоди Антоан, а в другия – работи на авторитети като Ървин Пен, Даниел Споери и Чихару Шиота, чието място в историята на съвременното изкуство вече е институционално утвърдено.
Ървин Пен е един от най-значимите американски фотографи на XX век, а в настоящата експозиция е представена фотографията му Red-Lacquered Lid (1994). Най-широко е познат с дългогодишната си работа за Vogue, но творчеството му далеч надхвърля модната фотография и включва портрет, натюрморт, голо тяло и серии с намерени и изхвърлени предмети. Именно последното го доближава до практиката на другата легендарна фигура в BETTER WITH TIME – Даниел Споери. Споери е популярен със своите „картини капани“ (snare-pictures), като българската публика има шанс да види една от по-късните му творби от този вид. Най-често „картините капани“ представляват вид асамблаж, при който художникът фиксира група предмети в състоянието, в което ги е заварил. Често това са остатъци от трапези – чинии, прибори, чаши, които той закрепва към плот, след което го обръща вертикално и излага на стената като картина.
Няма как тук да не направим връзка с творбите на Жак Карелман – друг участник в изложбата, известен със своя „Каталог на ненамираемите предмети“, в който преосмисля всекидневни вещи, превръщайки ги в абсурдни, нефункционални или парадоксални дизайнерски обекти. Именно при него хуморът и дизайнът се срещат особено силно, или както е формулирано в текстовете към изложбата: „хуморът е ферментация на мислите“.
Материалите в BETTER WITH TIME са от ключово значение като те са носители на собствено поведение, памет и време. В JK 349 Red (2006) Джае Ко навива, натрупва, огъва и оцветява огромни количества хартия, докато материалът започне да изглежда почти органичен, напомнящ орган, велур или тъкан. Татяна Волска е представена с характерна за нея скулптура от рециклирани пластмасови бутилки, позволявайки на материята да получи втори живот в изкуството. Трой Маказа усложнява още повече отношенията между материал и идентичност, като разработва собствен медиум от пигментиран силикон, който се държи едновременно като живопис, текстил и скулптура и може да бъде оцветяван, рязан, тъкан и огъван.
При Чихару Шиота времето вече се натрупва върху тялото, паметта и отношенията. В Wall (2010) художничката изважда кръвообращението извън тялото като лежи гола сред мрежа от прозрачни тръби, през които циркулира червена течност, наподобяваща кръв. Тези линии могат да бъдат прочетени и като предвестник на характерните за практиката й мрежи от червени нишки, чрез които Шиота прави видими невидимите връзки между хора и предмети. В контекста на BETTER WITH TIME това е важна корекция на романтичната представа за времето като спокойно узряване: времето не само натрупва, то и отнема, оставя следи и променя начина, по който разбираме собственото си присъствие в него.
Неслучайно през изложбата преминава и червеният цвят, мислен в текстовете към нея като общ език между виното и изкуството. Червеното е цвят на плода, кръвта, огъня и жизнеността, но носи и времева символика: гроздето се преобразява във вино, живото тяло – в памет, непосредственото преживяване – в следа. Това е цвят на материята в движение, на самата трансформация.
Сборът от различни художествени позиции в изложбата е удържан от усещането за взаимовръзки, което е важно и за генезиса на самата експозиция. Веселина Сариева познава Галила от 2016 г. като професионалното им отношение постепенно се превръща в приятелство. Връзката на Сариева с AYA също предхожда появата на BETTER WITH TIME, тоест изложбата възниква от пресичането и преобразуването на дългогодишни отношения между хора, място и идеи.
В български контекст присъствието на международна частна колекция в AYA Estate има и друго значение. То разширява достъпа до автори и произведения, които иначе трудно биха били видими за местната публика, и премества срещата със съвременното изкуство извън обичайната концентрация на подобни събития в градовете. Но именно когато частната инициатива започне да изпълнява музейна функция, въпросът за избора става още по-важен. Как личният вкус се преобразува в публична културна програма?
BETTER WITH TIME отговаря, че стойността на една колекция не се изчерпва нито с пазарната цена, нито с институционалния престиж на имената в нея. В разказа на Галила постоянно се завръщат отношенията – посещенията в ателиета, ранното доверие към художника, приятелствата и продължаващият диалог след придобиването на произведението.
Накрая проектът ни отправя едно дръзко предизвикателство: дали виното, изкуството и човекът наистина стават „по-добри“ с времето? И кое от нас всъщност побеждава преходността – материята, която сме натрупали, или невидимите нишки на взаимодействието? В крайна сметка виното отлежава и се изпива, материалите се променят, художествените йерархии се пренареждат, телата изчезват, а контекстите се сменят. Може би затова истинското наследство не е само следата, която оставяме зад гърба си, а също и шансовете за бъдеще пред очите ни.
